Автор: Маргарита Туфкова
В алтернативния
канон на ХХ век Екатерина Йосифова се утвърждава като писателка и продължава
със своето женско присъствие и през ХХI
век. Дебютната ѝ стихосбирка е от 1969
година „Късо пътуване”, следващата ѝ
стихосбирка е от 1972г. „Къща в полето”, „Имена” (1987г.), „Подозрение”
(1993г.), „Ненужно поведение” (1994г.), „Малки стихотворения” (1998г.), „Нищо
ново” (2001г.), „Нагоре надолу” (2004г.), „Ръце” (2006г.) и „Тази змия” (2010г.). Със стихосбирките си
Йосифова печели много награди : награда на Съюза на българските писатели,
награда на Сдружение на българските писатели, награда на „Христо Г.Данов”, два
пъти е носил на наградата за поезия „Иван Николов”. Тя пише и детски книги
„Истинска приказка за Поли” (1994г.) и „Легенда за Магичния певец” (2000г.).
Още в дебюта си
Ек.Йосифов „Късо пътуване” показва деликатността на своята поезия, писателката
предпочита да говори чрез езика на мълчанието. Йосифова[1]
споделя, че поетът е способен да чуе тишината, неговите способности са
акустични, но тя е далеч от мисълта, че пишещият поезия е нещо повече от
непишещия поезия. Предговорът към първата ѝ
стихосбирка е написан от Блага Димитрова[2],
която споделя, че е преоткриване на познатото „всекидневие”, едно късо
пътуване, пълно с хубави изненади. Но най-хубавата изненада от това късо
пътуване е обещанието за бъдещи нови пътувания – по-далечни, по-рисковани, по-откривателски. Преди да бъде отпечатана, стихосбирката тя е редактирана,
редакторът премахва едно стихотворение,
а друго само коригира. В тематично отношение стихосбирката изпълнява политическите
изисквания. Лирическият герой пътува само на близки места, единствената
възможност на всекидневния човек в България. Често в центъра на стихотворението
седи това, което ѝ се е случило. Гласът
ѝ звучи зряло, долавя се и тревожност,
нещата се изричат по чувство, такива, каквито са. Лириката на Йосифова се
съсредоточава към пътя, пътуването и домът. Литературните критици твърдят, че
името на Екатерина Йосифова достойно може да застане до имената на поетеси като Елисавета Багряна и Блага Димитрова в женската традиция.
През 70-те години на ХХ век в българската лирика се
обособява т.нар. „тиха лирика”. Специфичното в „тихата лирика” на Ек.Йосифова е,
че тя е глуха, незабележителна, като че ли не съществува, нейният свят е скрит.
Гласът ѝ не е глас на саможертва, а е
глас домакински, женски глас. Според Антоанета Алипиева[3]
в рамките на 70-те години Йосифова организира ежедневието чрез мекото женско
смирение на оттеглянето в самотата на деня, в липса на изключителното, в
радостта на подарените от живота неща. През този период ежедневието се превръща
в екзистенциалното. Битието на човек в
поезията на Ек.Йосифова се одухотворява чрез ежедневието. Човек няма избор, освен да приеме емоция сред вещите, ежедневието става клетка за него.
Ежедневието на Йосифова е представено чрез мекото женско смирение и оттеглянето
към самотата на деня, няма отчаяние, както и няма крайно опиянение. Ако дори и
да съществува някакъв конфликт в поезията, той е толкова скрит, че едва се
долавя. Има примирие между грижите на деня и големите мечти. Ежедневието се
превръща като необходимост към живота. Човек се смирява, докато душата му има
сили за това. В стихосбирката Йосифова разкрива своя поглед, че поколението,
което идва е жадно за истина. Ежедневието от една страна е представено като
любов, която е узряла от истинската необходимост на живота, а от друга - като
задоволяване на емоциите. Творчеството на Йосифова е в сърцевината на човешкото
битие. Пресъздава мекотата на тихото битие, смирението като преживян опит, като
мъдрост. Той все още е субект. През 70-те години субектът пребивава в тесни
пространства. Но стихотворенията са изпълнени с уюта на пространството.
Поетесата желае да открие онова вътрешно пространство, което по някакъв начин
те кара да го искаш. Поезията ѝ е
само-вглъбена, диалогична, Йосифова винаги говори с някого другиго, дори и в
онези моменти , в които ни се струва, че няма друг покрай нея. Тя разкрива малките събития от живота на човек в затворения му свят.Човекът е разпаднат
между природата и модерното. Природната същност на човека е живота, който е
изпълнен с радост и с мъка. Самоиронията
на Йосифова е насочена към азовия лирически герой. Тя проследява пропаданията
на слабия човек, който е плен на своята непоследователност. Той е самотен,
уязвим, объркан, безразличен към света, скрит от публичното пространство, В гласа
на поетесата не срещаме отчаяние , а ярка демонстрация на женското начало. В
поезията на Йосифова ежедневието напълно отговаря на женското начало, родило се
и живеещо в ежедневие според културата на българската история.
В стихотворението „Есен”[4]
е пресъздадено отчаянието на лирическата героиня , която скита самотна.
Заглавието ни отвежда към сезона есен, който не изобразява само края на топлите
дни, а е свързан с отчаянието. Есента се сравнява със старата мома, която е
самотна, отчуждена. Един самотен човек, който очаква предстоящия свят.
През 1989г. отпада държавната цензура в българската
литература. В този период се случва нещо ново и това е женската литература.
Женското писане не просто се превръща в една от новите теми на 90-те години, но
и фокусира вниманието си към литературния канон. Милена Кирова[5]
споделя, че в края на 20 век се появява нов шанс за ново писане и ново
разбиране на „женската литература”, която се състои в липсата на „ ясен канон”
и в „отказ от идентификация с нормативно модели на традиционно преживяване”. От
своя страна Миглена Николчина настоява за последователност в генеалогическата
схема на българската поезия, писана от жени, и конструира четири поколения, тук
се включват и имена, които са от „тиха лирика”, но те са предприели различни
стратегии и са продължили да пишат ( Екатерина Йосифова, Малина Томова, Рада Панчовска,
Кристина Димитрова) също и Ирина Баткова, Силвия Чолева, Виргиния Захариева,
Амелия Личева. В тематично отношение женското писане се обръща към съвсем нови
лирически персонажи от западноевропейската култура, налагане на нов език.
Женското писане се фокусира и върху мъжките ценности и справедливостта и върху
женската ценност на грижата. Фокусират се върху това човек да придобие морално
знание и върху възпитанието, което е получено от семейството, училището. Това
десетилетие прави опит да преосмисли жената като писателка. Доколко нейното
мислене и чувстване е различно при творенето и доколко тя може да бъде отделена от мъжката част.
Пламен Дойнов[6] казва, че „Женското писане
през 90-те години прави радикално и подробно тематизиране на женския опит във
всекидневни ситуации, умишлено парадоксализирани и „очуднени” до крайност; то
прехожда оттатък стандартния еманципаторски патос и направо отменя
битово-домакинските роли на жената , като деструктурира самата идея за ясни
правила в съвременното семейство, за битовото пространство и неговите
обитатели”.
Модерни естетически търсения откриваме в стихосбирката
„Надолу нагоре”. На места липсва пунктуация, специфичен словоред, заглавия на
латиница. Стихосбирката е спечелила конкурс на Националния център за книгата по
програма „Помощ за книгата”. „Нагоре надолу” е книга на настроенията, не на
посланията, тя не е твърде
индивидуалистична, но не е също и твърде елитарна. Оказва се някак си затворена
в себе си. Стихосбирката започва с няколко думи от авторката, в които тя
благодари за забележката, че книгите ѝ
дължат „твърде много на подреждането”[7],
поради което този път ще следва азбучния ред. Азбуката ни отвежда до съдбата на
живеещия в словото човек, която се откроява като нишка в книгата. Тази нишка ни
отвежда до стихотворението „Ненужно обяснения за писането и неписането”, но се
и разпилява в цялата книга. Книгата е изключително азова. Човекът разговаря със
себе си, или със света, но чрез себе си. Всичко е представено чрез аза. Азът
винаги присъства, но е малко встрани. Той е вечният наблюдател. Той е част
от представеното, въвлечен, случайно възниква и изчезва. Няма център ,
неустановен е.
Делничното , което откриваме в стихосбирката я прави по-достъпна за читателите. Читателите биват въвличани в различни усещания и
преживявания. Нейното светоусещане е
представено чрез тревожна
чувствителност, непретенциозно вглъбяване. Поезията на Йосифова е дълбока, откровена, не е предизвикателна, крещяща, а е тиха, която не атакува читателя, а
го примамва. В която уважението към словото, любовта към думите е голямата тема
за смисъла на дните. Поезията е отворена към онези, които искат и могат да я
разберат. Читателят се насочва към задълбочено общуване със стихотворенията ѝ. Те са наситени със значения, смисъли,
мъдрости. В лириката и откриваме преди всичко човещината, състраданието,
наблюдаваме една човешка душа останала насаме със себе си. Поезията на
Йосифова дава възможност за много тълкувателни прочити, лириката ѝ е богата на провокации. Стиховете ѝ звучат леко и непринудено. Някои от тях
отразяват емоционални състояния и мигове.
Непрестанно съпреживява проблемите около себе си, поетичните
размисли разкриват нейната чувствителност. Усещането, което оставят
стихотворенията, е, че нейният вътрешен свят е хармоничен. Непрестанно си задава
въпроси, на които понякога не отговаря. Стихосбирката „Нагоре надолу” според
Йосифова - това са всъщност посоките на играта, свободата и всичко. Може да се
каже, че това е живота, където всеки от нас има върхови моменти, но както се
изкачва човек, така може и да тръгне надолу към дъното. Животът е неустановен.
Човекът в поезията на Йосифова е представен като мислещ,който не се подлъгва от
меркантилните събития, а запазва вярата и самоуважението към собствения си
духовен свят. Той се съпротивлява срещу ставащото около него, но това
съпротивление е тихо, едва забележимо. Улавяме на места и иронията и
самоиронията на писателката към света, в който я заобикаля, но не с
дидактическа цел.
Самотата и свободата са ѝ
нужни, затова непрекъснато търси дистанция. Поетесата ги намира сред природата.
Като детайл и концепция природата присъства. Ние сме обградени от природата. Тя
е най-съкровеният и див вид. Читателят бива обсебен от неустоимо единение с
природата „Напират буболечки/и/сърбят”[8]. В стихотворението „Аз сред природата”
природата е представена, че завладява човека и не му дава мира, тормози го,
демонстрира различност и не се подчинява на човека. Това стихотворение се
превръща в метафора, че човек е забравил за природата и единствено само я
унищожава. Природата е постоянен детайл
в поезията ѝ. Йосифова изгражда образа
на природата като възхищение „великата глухонямата”, но последния стих „не
прощава” показва силата и ужаса на природата.
Дисхармонията между природата и колективния живот на хората
е дискретно носещ се мотив. Осъзнала случващото се около нея, жената в поезията
живее с простите неща на ежедневието. Тя осъзнава, че е късмет „ да не
принадлежиш към племето на ловците”[9].
Създава си свой собствен свят, където заобикаля проблемите, върви с тихи стъпки
около тях. Гласът на Йосифова е тих, шепнещ като глас на природата, от която
черпи сили. В стихотворението „Птиците” птиците - това е природната свобода, те
са волни, неудържими.
[1]
Новков,Митко. Поезията „сфумато”.// Екатерина Йосифова в българската литература
и култура. Съст. Пламен Дойнов. Изд.”Кралица Маб”,София , 2011 г. стр.67
[2]
Димитрова,Блага. Пътуване с изненади.//Късо пътуване. Изд.”Народна младеж”
София,1969г.
[3]
Алипиева,Антоанета.Екатерина Йосифова в поетичното десетилетие на 70-те години
от ХХ век //Екатерина Йосифова в българската литература и култура. Съст. Пламен
Дойнов. Изд.”Кралица Маб”,София , 2011 г.
[4]
Йосифова, Екатерина. Късо пътуване. Изд. „Народна младеж”, София, 1969, стр.48
[5]
Дойнов,Пламен. Женско писане//Българската поезия в края на века. Том 1,
София,2007 г.
[6]
Дойнов,Пламен. Женско писане//Българската поезия в края на века. Том 1,
София,2007 г. стр.84
[7]
Йосифова,Екатерина.Нагоре надолу. Изд.Факел,София, 2004 г. стр.5
[8]
Йосифова,Екатерина.Нагоре надолу. Изд.Факел,София, 2004 г. стр.8
[9]
Йосифова,Екатерина.Нагоре надолу. Изд.Факел,София, 2004 г. стр.36
Няма коментари:
Публикуване на коментар