„Кое що е по вучия и человеческия свет“
Веднага трябва да направим и уговорката, че не е толкова лесно да се определи кои са успешните формули за съвременни български разказ, без да се взимат предвид маркетинговите и бизнес стратегии на издателствата. Обект на внимание ще бъде книгата на Петър Делчев „Трънски разкази”. В нея авторът включва както разкази, така и новели, събрани в „Балканска сюита“. Още в самото начало се вижда, че Петър Делчев избягва съвремието като време на действие. Същото важи и за другата му книга „Кастинг за месия“. Любопитен факт, особено ако се вземе за сравнение книгата на брат му Георги Томов – „Не беше тук и си отиде“. Двамата се различават не само по фамилиите, но и по това, че разказите на Георги Томов са насочени най-вече към настоящето.
В книгата на Петър Делчев няма точно упомената година, но по доста детайли става ясно, че е обърната към миналото, и то към миналото на конкретен регион – Трънския.
Първият текст, който предхожда разказите и служи като своеобразна рамка на книгата, вкарва четящия в една съвсем различна действителност, маркер за другостта на която е езикът, на който е написано въведението. Не е за пренебрегване и посвещението, което като всяко такова, придава на книгата по-специално отношение.
„Диалектът, на който са предадени думите на героя в предисловието и послеслова, представя разказите като резултат от някаква събираческа експедиция, опитваща се да съхрани уникалността на вече изчезващи видове, както и универсалността на познанието, утаено като житейска философия на природния човек:
Сбъркàл е Оня, коги е турнàл у една бохча све - и хора, и дзверове... Да си ги бе пасъл вуците Господа на своùте си ливаде. Оти тука им изпихме живото на них, ама пай и нашия си изпиваме вечим (...)“ (Тенева, 2008)
Още в първия си разказ („Клетвата“), в първото си изречение, Делчев започва напълно директно, предизвикателно, рязко. Езикът е по-особен, предимно в диалозите, и захапва читателя, провокира го, демонстративно му натрапва своята чуждост.
Ключово място на действието е кръчмата на Цеко, която събира мъжете. Облогът между Гьока Цветнио и Страхил Чобанина в нея е като някакъв свещен ритуал, който белязва живота на всички присъстващи и след това води до кървавата клетва. Още преди да се случи, това, което предстои, зазвучава със своята съдбовност, неслучайно се превръща във възлов момент на разказите нататък в книгата.
Достойнството, гордостта и честта са качества, които са на почит и се зачитат от героите. Дадената дума пък става закон. Иначе героите са големи и силни мъже, със силен глас, те са въплъщение на „личните мъже“ на балкана. Много показателни са определенията, дадени за Гьока Цветнио: „айдук по душа и голем серсемин, инак муж на место“. Външността им е описана подробно, като оставя траен отпечатък в съзнанието на читателя.
Страхил Чобанина приема предизвикателството на Гьока да „утепа вук на голе руке“. Той има силна връзка с природата и планината. Познава я добре и се възползва от всички следи и сигнали. Вълкът, който той иска да убие, си има дори име – Сивия. Това е показателно до какво ниво са издигнати вълците в текста. Те са близко до нивото на хората, а Сивия е представен като умен и свиреп вълк единак. Важен момент в повествованието е надлъгването между човека и звяра. Игра, която загубилият плаща с живота си. Противниците опитват да се надхитрят, въпреки че се познават много добре. В това съревнование вълкът започва да прилича на човека, а човекът - на вълка. Между тях съществува неразривна връзка. Схватката помежду им е описана динамично, с помощта на всевиждащия разказвач читателят се оказва сякаш включен в този двубой.
И в разказа „Срещата“ вълците са показани като хора – те наблюдават, обмислят, преценят. Глутницата прилича на добре обучен военен отряд, воден от опитен командир. Нападението им е описано с подробности. Събитията се случват динамично, почти няма време за покой на въображението на възприемащия. Всичко е до болка автентично и изглежда напълно правдоподобно разгърнато, като по време на филмова прожекция. Характерна особеност на почерка на Делчев е неговата кинематографичност – паралелно с настоящото действие се прескача към вече случилото се, т. е. ретроспективно е показана предисторията на събитията; следят се едновременно реакциите и на двете страни в битката (на Водача вълк и на хората), след което е показан директният сблъсък между тях.
Страхът властва в този разказ. Особено въздействащ е моментът с влизането на кръвта през процепа между вратата и пода, който „сякаш не поиска да поеме в себе си тази кръв“.
Дядо Симо е друг герой с основни функции в книгата. Той е олицетворение на мъдростта, на живата памет и традициите. Като пазител на моралните ценности Симо дава съвети как трябва да се постъпва според традицията и неписаните й правила. Негова е идеята Гьока да сплаши Страхил, което обаче довежда до смъртта на първия.
В самите действия на хората в тази книга има нещо диво, нещо първично. Те стават част от тази свирепа природа и се сливат с пейзажа. Събитията се развиват през зимата, предимно през нощта, определяна като „вълча“, а смъртта нагнетява повече обстановката. По такъв начин се засилва усещането, че по тези места се случват страшни неща. Самата природа също като че се е наежила срещу хората. Лекарството за всички тежки рани и спомени е джанковицата на Цеко.
Това, което прави впечатление в разказите на Делчев, са множеството многоточия в тях. Това обаче не означава, че същността на героите остава скрита за нас. Героите са представени главно със своите действия и думи, а с посредничеството на повествователя са разкрити и техните вътрешни състояния и мисли. Обикновено след многоточията следва ново действие, като по такъв начин текстът се динамизира. Мимолетните проблясъци за щастливо развитие на историите бързо се затулят от връхлитащите страшни събития. А героите на Делчев, въпреки че са силни и смели мъже, също плачат, но го правят мъжката – „със сълзи, без глас“. В сълзите търсят утеха, спасение, надежда.
За да се изгради представата за съдбовността на клетвата в кръчмата, в нея участва и попът. В ритуала участват кръстът, ножът и вълчата кръв, за да стане клетвата свещена. Клетва, която да запази техните собствени животи и животът на селото, клетва, която да успокои сърцата им.
„Спокойствие обзе сърцата им. Божието слово щеше да им спомня да мъчат. Божият кръст щеше да ги пази от изкушението да разкажат. Вълчата кръв щеше да бележи мъжеството им. И да го накара да свети.“ (Делчев, 2013)
Някои разкази в книгата са свързани помежду си. Те могат да бъдат разглеждани както сами за себе си, така и като част от едно цяло, но не могат да бъдат размествани в общата постройка, донякъде заради хронологията, въпреки че в тях тя е разколебана. Някои герои се повтарят, други биват споменати покрай техните наследници, но за това ще стане дума по-късно.
Разказът „Астралиеца“ е малко по-особен от другите. Той е сякаш глътка въздух за читателя. В него няма вълци, няма драматизъм, тук са показани други черти от битието на хората от този край. Този текст е пронизан и от известна доза хумор. В основата му е познатата за българската литература опозиция свое - чуждо, представена чрез умишлено предизвикания сблъсък между австралийския и българския овен.
„По Трънско хората бяха бедни, с мъка оцеляваха и това ги караше да са предпазливи и хитри, а понякога дори зли и жестоки“ – този цитат от разказа „Срещата“ оголва до известна степен намеренията на Петър Делчев за това какви трябва да са героите му, какви се стреми да ги представи на читателите. Той митологизира Трънско и хората там. За тази цел му помагат сънищата и преданията, които някои герои разказват. На друго място в книгата пък се казва: „... тоя затънтен край на света, където растат само камъни и големи серсеми“.
Друга тема в книгата на Делчев, застъпена и в класическата българска литература, е възмъжаването – превръщането на момчето в мъж, след преминаването през някакво изпитание.
„Има дни, в които човеците могат да се докоснат до свръхестественото, в които се долавя тихото чакане на малките зъбчати колелца на мирозданието. Тогава се чертаят съдби, кове се бъдещето, помъдрява се или се полудява. Такива дни често се случват след вълчи нощи...“ (Делчев, 2013)
Друга интересна особеност на „Трънски разкази” е това, че заглавията на разказите се състоят само от една дума, която директно отвежда към основните им послания. Такъв е случаят например с разказа „Вярата“. В него темата за „пробитата“ вяра е силно застъпена, а името на отеца и греховността на човешката природа препращат към Елин Пелин. Вярата на отец Никодим на Делчев не устоява пред човешките грехове, които са сякаш плод на зверското, на дивото у тях.
В книгата многократно се наслагват реалното с фолклорно-митологичното. Показателен пример в това отношение е моментът, в който Вельо Цеков води в гората дъщеря си Ягода, искайки да я венчае за вълк.
„Това не е сигурно, но е възможно, защото всичко е възможно по Трънско – земята на вълците.“ (Делчев, 2013)
В разказа „Майката“ много ясно се вижда връзката с първия разказ, до голяма степен можем дори да го мислим като негово продължение. Греховете и деянията от миналото оказват своето влияние в един бъдещ етап от живота. Случващото се със Страхил тук, а именно тежките думи на хората, които е приел за свое семейство, е сякаш наказание от Бог, че на времето е искал чрез отнемането на вълчи живот да съгради своя. Настъпва момент, в който вълчата сянка става добър другар в самотата на героя, особено преди неговата смърт. Тогава, когато хората се отдръпват от него, вълците стават негови побратими.
Повествователят разсъждава над събитията, премисля ги пред очите на читателя, а заедно с това задава въпроси, като по този начин оставя на възприемателя сам да прецени и да заеме страна, без да му натрапва позиции и оценки.
Думите на героите носят голям смисъл и са много силни. Съпругата на Страхил – Икония – убива трите си деца от него още преди да се родят, заради клетва, която дава на гроба на първия си мъж Гьока. Темата за майката е заложена в този разказ, за кръвната връзка между нея и децата ѝ. Кръвна връзка в онзи смисъл, застъпен и във фолклорно-митологичното.
Веднага след тежкия финал на този разказ е вмъкнат текст, който е свързан с този, с който започва тази книга. Освен че рамкира, той присъства, сякаш за да ни напомни за какво всъщност пише Петър Делчев, а именно за живота и за хората.
„Живото, убавенко, е келеш. Коги си млад, двамина се смеете, но коги одъртееш, самичък си ревеш.“ (Делчев, 2013)
Историята, която се разказва във всички разкази, завършва с „Канадецът“. И докато в първия разказ всичко започна някъде между двете световни войни, тук (в „Канадецът“) има уточнено време, което е седемдесетте години на двайсети век, където се проследява животът на Добри – внук на Гьока Цветнио.
И в този разказ Делчев настоява върху изконната връзка между хората от Трънско и вълците.
„Свършват ли се вуците – мърмореше си Зарко – пиши и Трънско, и свето бегал!“ (Делчев, 2013)
Във втората част на книгата е включена „Балканска сюита“, тя е съставена от три новели, писани по легенди. Подобно на разказите, и в първата новела – „Пекина могила“ – в повествованието се влиза директно, с пряка реч. Езикът буди интерес, диалозите са изградени добре. Планината и гората са сред основните топоси в книгата, което отново отпраща към традицията на класическия български разказ.
В тази новела има вмъкнати лични истории на героите, които спомагат за засилването на митологичното звучене на текста. Героите приличат на типичните представители на народните вълшебни приказки. Срещат се мотивът за заровеното съкровище, за клетвата, за правенето на магии и пр., характерни за фолклорната традиция. При Описанието на външността на героите Петър Делчев използва характерни за народна песен сравнения: „... плитка като мъжка ръка дебела, със стомна кръст и перушинка нозе. Косите ѝ бяха бакър червени, очите – бистра вода“.
Женското в тази сурова действителност е притаено и мълчаливо, почти невидимо - сякаш скривано, за да бъде опазено от вълчата планина. То е “меко, сладко и мило”, “кръвта му е чиста и дава живот”, но ако се случи да бъде омърсено, безмилостно се предава на съда на зверовете. (Тенева, 2008)
Събитията се описват подробно, без да се спестяват тежките, мъчителни и грозни моменти. Това е проза, която не щади въображението на читателя. Накрая обаче става ясно, че чистотата, невинността, красотата и добротата са по-силни и надвиват алчността, злобата и жестокостта.
Във втората новела – „Гяур баир“ – главен герой е Демир Бозан, който, независимо че не е българин, е показан като положителен герой. Той е добър, великодушен, благороден и справедлив мъж, който държи на честта и достойнството. В тази новела има любов и тя е основната тема в нея, което я прави различна от останалите текстове в книгата. Важен момент е разговорът между Демир Бозан и стареца, който гледа Росица (чийто очи също са сини) като свое дете. В текста е видима толерантността между религиите. Финалът е трагичен, но изпълнен с нравствени послания към читателя.
Последният текст е „Ангелина войвода“. Събитията в него се случват няколко години след Съединението, като има и поглед към миналото на главната героиня Ангелина.
Интересен е фактът, че жена е главно действащо лице. В другите текстове такива бяха само суровите и силни мъже и зверовете, а жената присъстваше като второстепенен герой. Ангелина е показана като истински войвода – силна, хитра, смела и водена от свой идеал, според който преценява кое е справедливо, без да се влияе от религиите. Чрез нейният образ се поставя проблемът за ролята на жената, за начина, по който тя е възприемана в онези времена.
Книги като тази затвърждават тезата, че връщането към миналото, поглеждането към традициите на класическия български разказ и близостта до фолклора, е успешна формула. Така българското в книгата става силно осезаемо. Цел, която авторът, очевидно запознат с излизащата литература, осъществява. От тук, мястото, което тази книга ще заеме, вече е в ръцете на читателите и времето.
Библиография
Делчев, П. (2013). Трънски разкази / Балканска сюита. София: "Сиела".
Тенева, Т. (11 03 2008 r.). http://liternet.bg/publish8/tteneva/trynski_razkazi.htm. Свалено от LiterNet.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2015г.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар