Блага Димитрова – Отклонение

„Десет дни, които разтърсиха света“

         Първото издание на този роман е от края на шейсет и седма година, като интересен за отбелязване е фактът, че той излиза след прожекцията на филма, на който е сценарист Блага Димитрова. Не е нужно да се прави анализ на филма, тъй като навярно има предостатъчно коментари и изказвания за него. За романа също, но наскоро излезе седмото му издание, което също предизвиква интерес, независимо от факта, че първите пет издания са в десет хиляден тираж. Това няма как да не доведе до нова порция коментари и анализи.

         Шейсет и седма година – времето на социалистическия реализъм. Излишно е да се описва влиянието на режима в литературата, това е ясно. По-правилен подход към произведението би било съсредоточаване в самото него, да се остави то само да говори за себе си, да се защитава, защото една качествена литературна творба трябва да може точно това. И тя го прави чрез кодовете, методите и мислите, които Блага Димитрова влага вътре.И още в началото се среща тази нетърпеливост, това трепетно очакване, че предстои да се случи нещо значимо, нещо колосално.

         Повествованието – то притежава изповедно-лиричен характер, така характерен за Блага Димитрова. Лирическата героиня говори така, сякаш чете от дневник, сякаш заедно с това води и диалог с главния герой, а и с читателя. В тези начални моменти от книгата може да се види и отношението към България. Тя е сякаш прокълната земя, тя е разрушена, срината, мрачна и суха.

         „Кой ти е крив, като си избрал да се родиш в тази мрачна земя.“

         Силно присъствие на слънцето, жегата, жаждата, а като допълнение към тях – и на цигарите. Всъщност, с тях е свързан един жест, който дава отговори на някои антропологически въпроси, показва до някъде манталитета. Става въпрос за моментите, в които главният герой, който впрочем се казва Боян, черпи почти всеки срещнат с цигари. Сякаш другият, взимайки цигарата, споделя неговата съдба, споделя натоварванията и неволите, които причиняват жегата и задръстването, заради опасността от шап. Тук, в това забавяне, е заключена мистерията в ролята на случайността.

         „А кой знае, може би тъкмо свободната игра на случайността е живецът на съществуването.“

         Тя е свръхестествената намеса, така да се каже, довела до отклонението от предварително избрания маршрут и поемането по път, който да го срещне с миналото, за да разтърси настоящето и да замъгли бъдещето.

         Освен Неда, която всъщност е лирическия разказвач, и Боян, друг основен герой е времето. То е сякаш някакъв върховен представител, който си играе със съдбите. Решава да си поиграе с техните и ги среща след седемнайсет години, колкото е била нейната (на Неда) възраст при първата им среща. Промените, които двамата герои са претърпели през тези години, в които са били разделени, са обект на внимание по време на целия роман. Отбелязвайки ги, размишлявайки върху тях, повествователят, съответно и самата Блага, прави образите истински, прави ги живи. Възприемателят получава усещането, че всичко, което се е случило и се случва с тях е истина, че може да ги докосне, ако пожелае, защото те се изграждат като пълноценни образи в съзнанието му. Стават видни характерите на двамата, които характери асимилират по различен начин изминалите години. Боян изглежда като брониран със забрава, като обвит в тясна тристенна клетка, изградена от времето, скоростта и пътя. Едно постоянно бързане, един постоянен стремеж на някъде, към нещо, което не търпи отлагане, заради професията му, имаща за цел да гради бъдещето от бетон, желязо и стъкло.

         Работата на Неда като археолог я прави свързана с миналото, оставя я заседнала в спомена, превърнал се в копнеж по нещо неизживяно, неосъществимо. Тя копае миналото, а той строи бъдещето. Той гони времето напред, а тя – назад. Но двамата заедно обединяват времето, то се събира в тях, същевременно с това ги разделя. Сякаш през всички тези изминали години той е бързал, а тя е чакала, за да дойде моментът, в който да се срещнат отново.

         Обръщайки поглед към онези десет дни в миналото, променили световете им, важна става ролята на града. Той е рухнал, потънал в развалини, изпълнен с руини. Създава се нагласата за свят, минал през ситото на революцията, чакащ да бъде съграден наново за бъдещите поколения. В подобен свят всичко се върши групово, което е пречка за любовта, тя се нуждае от усамотение. Това обаче е противоречие с унеса от колективност. Този конфликт води до потъпкване на увлеченията, пренебрегване на отделните, на индивидуалните искания. Дори при срещите на Боян и Неда има говорители, които заглушават собствените им гласове, за да бъде чут гласът на партията. Или в други случаи покрай тях има други хора. Не могат да останат само те двамата, сякаш времето, системата се опитва да ги вкара в калъпа си, да ги насочи в правия път или да им попречи да бъдат заедно, ако това не стане. Точна метафора за това са думите на Боян в парка: „Вятърът иска да ни раздели“. Показателен е и моментът, в който Неда помага при прехвърлянето на тухли на един обект. Тя наранява пръста си и това й пречи в работата. Така обаче се забавя дейността, бави се градежът на новия град и тя е отстранена от редицата. Системата не търпи слабостите и всички излишни елементи се заличават, превръщат се в прах, който от време на време влиза в очите на хората, сякаш за да напомни за тези изгубени души.

         Друг отличителен белег за времето може да се види в изказванията, които са изпълнени с патос, декларативност.

         В текста се срещат и много отклонения, които представляват размишления с философска насока, стига се до фрази, които лесно се запомнят и стават крилати.

         Интерес буди и самото заглавие, особено след прочитането на дадена част от романа. Тъй като част от текста се позовава и на тетрадката на Неда, случила като дневник, то заглавието на романа спокойно би могло да бъде „Десет дни, които разтърсиха света“, тъй като именно такова е то в тетрадката, а и ако не друго, тези дни разтърсват личните им светове до основи. Можеше да бъде и „Седмият ден“, тъй като тази тяхна закъсняла среща може да се приемем като наваксване на седмия ден от експеримента им, в който те са скарани и го прекарват разделени. Вместо това е предпочетена съдбовната случайност на отклонението, довела до отдавна търсената и отдавна чаканата любов. А за повествователката свободата на света е именно любовта. Тя е най-голямата чистота, висота и красота на живота.

         Това обаче е роман не за любовта само. Тя присъства като част от младостта, затова този текст се отнася за отминалите години, за „поколението с отложена младост“.

         Що се отнася до невъзможността да продължат да бъдат заедно от момента на новата им среща, то причината до известна степен се крие във факта, че и двамата имат семейства, а те поставят невидими окови на иначе свободолюбивите им души. В много от решителните за любовта им моменти се вижда колебание, плахост, несигурност. Те правят миговете изтървани, годините изпуснати. Всичко това пък се превръща в буца от неизпълними копнежи и съжаление, която засяда в гърлата им и терзае душите им. От друга страна, именно кратката продължителност на любовта им я прави по-силна, по-истинска и по-изпъкваща на фона на времената и всичко в живота им. В крайна сметка остават само опитите им да изживеят отново спомените отминалото, преди пак да бъдат погълнати от безвремието на животите си.

         „В живота са повторими само напразните усилия да се върне пропуснатото“


Автор: Мехмед Атипов

"Под линия", 2015г.