Георги Томов - Не беше тук и си отиде

„Светът ли се е променил или ние не сме същите?” 

В издаването на една книга, освен автора, важна роля играе и редакторът. Твърдението е леко банално и изтъркано, всеки знае, че редакторът е важен за книгата. Но в тази на Георги Томов – „Не беше тук и си отиде” – се изпълва докрай смисълът на редакторската дейност. Какво имам в предвид?

         Гледайки на рафтовете в книжарницата книгата „Не беше тук и си отиде”, човек дори не знае какво да очаква. Вероятно няма да познава и Георги Томов, тъй като това е дебютната му книга. Ако не се е информирал предварително дори няма да знае, че става въпрос и за сборник с разкази. Но отгръщайки още на съдържанието, където са изписани заглавията, се среща с една палитра от най – разнообрази имена и още преди да ги е прочел докрай, зачита от първия текст.

         Голяма част от читателите пропускат предговорите на книгите, които четат. За тази книга обаче, смятам за задължително прочитането му, който е дело на редактора Христо Блажев. В него получаваме парченце от отговора на въпроса „Кой е Георги Томов?”, както и историята за създаването на този сборник.

         Следва същинската част. Феерията от разкази започва със заглавия като „Пан Шветлан Железния”, „Бандири”, „Хамстер с дурасел” и „Така си беше” – един стабилен ариергард, в който са застъпени различни теми, мотиви и образи, способни да покорят абсолютно всеки читател.

         Ако четящият харесва сюжети, в които се разказва за бивш военен, чийто живот е белязан от една случка и му докарва кошмари всяка вечер, то „Пан Шветлан Железния” е разказ точно за него. Но не е толкова просто, както го изкарвам. Не е просто разказване на конкретна човешка история. През целия разказ има и една нотка на тъга, съчувствие, дори и на смях в определени моменти. Ще си позволя да добавя и един цитат към това, което казах за първия разказ в книгата:

 „Спомените остаряват като хората, но сънищата са все така ярки и все така живи.”

         В „Бандири” пък имаме връщане в спомените от детството на главния герой, предизвикано от миризмата на плашещ ги на времето циганин – легенда. Георги Томов ни омайва с ухание на малинов сок и детство. Миналото изглежда по – романтично от настоящето, а хората – по–добри. 

         Следва хумористичното разказче „Хамстер с дурасел”, в което виждаме до колко комични ситуации може да доведе един хамстер и скърцащото му колело. Но отново, казано по този начин, разказът изглежда по – просто, отколкото е. Начинът на разказване на историята, стилът на автора и отделните битови реплики, които може би са взаимствани от реалния му живот, могат да се усетят само чрез прочитане на текста.

         Ароматът на детство отново ни връхлита, когато стигнем до „Така си беше”. Авторът ни разкрива взаимоотношенията между баща и син през годините и това ни води пак до въпроса – дали всичко това е рефлексия на реалния му живот или е една гениална измислица?

         И това питане не приключва до тук. Преследва ни навсякъде в книгата и особено в разкази като „Саркис”, „Лош”, „Терпентин”, „в. Седмица. Три в едно”, „Балъците умират на разсъмване”, „Хазарт”, „Господ Господ те обича обича” и „Годината на орангутана”. Защо точно тези заглавия? Защото в тях има криминални и дори бих казал мутренски мотиви, които още повече ни натрапват дилемата дали това е или е било част от света на Георги Томов. Но, разбира се, не това е водещото и интересното в тези разкази. В „Лош” ни прави свидетели на историята на затворник, а в „Терпентин” пише от гледната точка на жена, съпруга на бизнесмен, като целият разказ представлява разговор по телефона между нея и друга нейна приятелка.

         Вече споменах за разказа „Хамстер с дурасел”, където има ситуации и разговори, които са присъщи за битието на българина. Такива са и разказите „Априлци”, „Камъче в обувката”, „Angel for Man”, които са изпълнени с много хумор, породен от разговорите и споровете между съпруг и съпруга. Както впрочем е и в живота. Реално погледнато, караниците в ежедневието не представляват интерес, камо ли пък да са забавни. Но майсторлъка на Георги Томов ги прави такива.

         За да има една книга успех, в нея задължително трябва да има любов и романтика. Най – много те са застъпени в разказите „Перуански джаз”, „Фуджи”, „Залез” и „Не беше тук и си отиде”. При тях се вижда, че освен да ни забавлява и увлича с различни истории, авторът на сборника може и да ни трогва по един много фин и прецизен начин, а образът на любимата е превърнат в утопия.

         Но от всички тях трябва да обърнем по – специално внимание на „Не беше тук и си отиде”. Бих казал, че той е скъпоценният камък в короната на книгата. Разказ – мечта, магия, вълшебство. Разказ, който заслужава да бъде капитан на останалите. Един блян, изживян в съня. Момент, който белязва живота и служи като пътеводител за съществуването.

         Интерес предизвикват и финалите на разказите. В повечето случаи те са положителни и водят читателя до някакво обобщение или поука, след която да си каже: „Хм! Какво нещо е живота...”. Това става най – вече в разказите, в които е проследена историята на някаква конкретна личност, може би част от света на Георги Томов, или живота на Ники, Катето, Адаша и Иван Змея, които срещаме в няколко от текстовете. За последните имена, отношението на автора е по – различно и това ни води още повече до мисълта, че те са били верните му спътници в изминалото детство.

         Освен повтарящите се герои, постоянна съставка в книгата е и хуморът, но дозиран по един много прецизен и майсторски начин.

Автор: Мехмед Атипов

"Под линия", 2015г.