Историческият контекст, в който е положен
романът – Арабаконашкия обир, – ни изправя пред логичното питане исторически
роман ли е „Възвишение”? И тъй като
книгата черпи своите сили главно от „Миналото” на Стоян Заимов и „Записки по
българските въстания” на Захари Стоянов, е необходимо да се спрем върху
жанровата специфика на тези творби. След Освобождението гледната точка на
историята е конструирана чрез идеята за високия героизъм на българите, дръзнали
да търсят своята морална и политическа свобода, но в книгите на Захари Стоянов
и Стоян Заимов „героическото не се
откроява, а се разтваря в бездействието, мерзостите, апостолските „лъжи”, саморазправата
с малодушните; а пък патриотизмът има за свое обратно лице страха и
предателството”[1].
Двете книги трябва да изиграят ролята на памет, от която да се черпи национално
самочувствие. Те обаче отказват да изпълняват тази роля, защото авторите нямат
самочувствието, че пишат Историята. В подзаглавията и обширните предговори те
ясно заявяват това, защото тяхната идея е не само да възкресят паметта за
българския героизъм, но и да разказват непредубедено. В тях липсва
идеологическото манипулиране за личностите и събитията, липсва предубеждението,
че става дума за безспорни герои и че за тях е гарантирано високо място в
националния пантеон.
Направеното от тях се различава от институционализиращата
се историография, която втвърдява сюжетите и събитията до монументалност. Това,
че някои от историческите събития живеят в националната памет така, както
писателите ни ги завещават, неотговарящи на „историческата истина”, се дължи на
факта, че през годините тези произведения са се наложили като част от задължителната
класическа литература.
Възелът
с жанровата им класификация се завързва в сложното време, в което са писани,
тъй като това е време без литературни и историографски традиции. Затова и тези
текстове не могат да бъдат вкарани в коловоза на жанровата типология, защото
тогава няма ясно очертани категории. Опитите да ги наречем мемоари, тръгвайки
от определението за историко-документалния характер, който носи този жанр, се
провалят. Според Цветан Ракьовски „Неотдавна” на Вазов е типичен пример за
„влизане в жанра мемоари” – следене на една „частна история”, в която паралелно
се развиват трагичните събития на Голямата История. Сюжетът е един, има
епизоди, но във всеки от тях темата е една. В „Записките” Захари Стоянов
разсейва глобалната точка на историята с многобройни натрупвания на разкази,
документи, спомени, поради това ролята на мемоариста започва да се усложнява,
освен това липсва тази единственост на сюжета. Друга важна особеност е, че той
умишлено свива до минимум личното си присъствие и така разколебава жанровия
код. Възстановяването на миналото през личната субективна призма се разминава
от сказоподобния модел на повествованието, усложнено от натрупването на
обстоятелства и всички сюжети, които ни разказва. В „Миналото” Заимов пък е
изкушен от повествованието на приключеския роман и затова не спазва нормите на
мемоара, а и в по-голямата част изпуска азовата позиция на разказване, т. е. „има разказващ субект, който обаче не се държи
като очевидец (защото не е такъв в огромна част от разказа си), а като третоличен романов разказвач, който
държи в ръцете си всички нишки на сега разказваното, но и на последващото
действие”.[2] Жанрът
мемоари е все още непознат на читателската аудитория, което го оставя в
периферията на българската литература. Той би просъществувал, ако авторовият Аз
успее да съизмери собствената си биография и Историята, като даде оценка,
пречупена през собствената му гледна точка. Но така у читателя би останало
впечатлението, че авторът „узурпира” историята, тъй като читателят от 80-те не
разполага с рецептивен филтър, чрез който да възприеме мемоарния текст.
Не един и два пъти литературната история се
опитва да припознае някоя от белетризираните форми от Българското възраждане за „преддверие” към българския роман. Цветан Ракьовски обръща внимание на похватите
при Друмев и Блъсков, където повествователят не разказва, а сглобява нарацията
от вставени сюжети: „Вставените сюжети
всъщност се превръщат в единственото, което се разказва, защото т. нар. „главен
сюжет” е доста проблематична категория: той или се накъсва дотолкова от
вставените сюжети, че спирането му проблематизира самото водене на
повествователната нишка в перспективата на времето и причинните действия...”[3] За читателската
аудитория през XIX век
литературата е „сглобено от различни
показатели поле от текстове, което обхваща или замества други текстове”[4] Преобладаващата
част от текстовете имат един общ контекст - робството. Затова и статиите, и
записките, и спомените върху предосвобожденските събития имат претенция да
бъдат литература. Авторът манипулативно насочва рецепцията към контекста на
страдащия български народ. Българската
проза от 60-70-те години на XIX
век има за основен контекст именно робството, важно е читателят да следи
страданията „като изпитания, като следващи едно през друго действия или като
преразказ за тези действия”[5]. Тя
не се нуждае от комитети, чети, имена, войводи - това са излишни удостоверения
на Историята. Тя трябва да поражда съчувствие у читателя: „За да „вкара” читателя сред действието, тя изисква сноп от случки, а
не казуалността на голямото събитие”.[6] Събитията в
сюжетите на възрожденската проза не държат да се четат през историческа проекция, макар да има
исторически контекст. Затова и самият герой в тези текстове няма функция, а се
превръща във функция на „идеологията на робския дискурс”. Но за роман през 19 век не може да се приеме
книга, в която липсва изграждане на характер и сложна идейна и психологическа
мотивация. Според Цветан Ракьовски се
създава впечатление, че тези липси се наваксват чрез мемоарния дискурс, но само
когато: „мемоарите се „привържат” не за
робския контекст, в който (по принцип) системност на случването и разказването
не са нужни, а се привържат за събитие”,[7] и то събитие, което да е достатъчно
голямо, че „да може да си присвои ранга
на История, която да моделира идентичността, да сглоби символиката й, езиците
й. Но и събитие, добило, имащо своя персонификация, можещо да се олицетвори в
личност, която да изиграе ролята на хронологически център, защото следва
стъпките на отрязък от нечий живот”[8] Такова събитие се
оказва Априлското въстание, затова и за първообраз на български роман, някои от
литературните изследователи посочват „Десетдневно царуване” на Атанас Шопов или
„Миналото” на Стоян Заимов, въпреки че и двете книги не са безусловно романи -
нищо че използват романови похвати, - нито са мемоари, защото фикционалното
„коригира” Историята: „И двете книги се
държат като романи, защото използват романови ходове – остри сблъсъци,
приключенски изпитания, личностен емоционален аспект, който аспектира и
събитието. Този личностен аспект на персонажната мотивация изважда като
доминанти не комитета, не Левски, нито БРЦК (при Заимов), нито Бенковски,
Априлското въстание или Бобеков (при Шопов), а личностите на Димитър Общи, на
Атанас Узунов и неуточнения Л. Това са герои, видени от частния ъгъл на техните
емоции, мании за величие, самочувствие или комплекси за вина.”[9]
Още по-сложно стои въпросът с жанра исторически
роман, който продължава да върви своя дълъг път на утвърждаване и спор. Обхващайки явленията научност и
литературност, изследователите са изправени пред непосилни задачи да разрешат
следните въпроси: съществува ли въобще такъв жанр – исторически роман и може ли той да битува самостоятелно.
Основание да се отхвърли неговото съществуване се намира в противоречието,
което съчетава „факт” и „ фикция”. Между историографията и литературата стои
именно този проблем : „...за
традиционните историци, за които разликата между историята и фикцията е „над
всичко”, както се изразява П. Новик, самото име „исторически роман” би трябвало
да звучи като пълно противоречие в термина, като среща на два несъвместими
концепта”.[10]
С други думи научната точност е неприемлива за
романа, а художественият му характер - пречка за постигането на оптимално истинно познание. За да
се разреши това противоречие и да се признае съществуването на жанра
исторически роман трябва функционално едната страна да се подчини на другата. За някои автори писателят на
исторически романи си служи с исторически материали така, както обикновеният
писател си служи с бележки от вестници и други средства за подготовка на своята
работа. С това сравнение се подчинява историческото на литературното.
Историците, допуснали съществуването на жанра, дават своето компромисно „Да”,
свеждайки го до ролята му на популяризатор на историята. Други изследователи
поставят знак за равенство между история и литература, но „с цената на едно доста прибързано опростителство, което свежда
историческия роман до художествено уплътняване на историографския скелет с
жизнен материал или до предаването на допълнително емоционално и естетическо
измерение на научното знание”[11]
Подобен казус има с романа на Вазов „Под
игото”(1889), който е квалифициран като исторически роман от д-р Васил Балджиев
и в същото време не изпълнява функцията на такъв жанр, тъй като подминава
разбиранията на самия литературен критик. За д-р Балджиев историческият роман
съдържа в себе си исторически факти и действително случили се събития, без
фикционални отклонения: „Неочакваното,
чудесното, сляпата изкована случайност са в архивите на отживяла теория.
Изисква се случката да бъде естествена, очевидна, вярна с действителността, а
действията на героите да не са поставени в зависимост изключително на
случая...”[12]
„На случая” - каква необикновена
ирония ще ни поднесе и самият Милен Русков, но за това малко по-късно. Освен
всичко д-р Балджиев настоява, че историческият роман трябва да пресъздаде вярно
духа на епохата, нравите и обичаите: „С
една дума историческият роман, какъвто е „Под игото”, трябва да бъде жив
паметник на тази епоха, с която се занимава, трябва да представлява сам по себе
си един къс от самата история.
Всичко
това „Под игото” не представлява”.[13]
Следователно, за гореспоменатия изследовател,
историческият роман е задължително реалистичен и в никакъв случай рицарски,
като по този начин той изключва самия създател на този жанр - сър Уолтър Скот с
неговите исторически рицарски романи. Вазов е упрекнат, че грешно разказва
историческия сюжет за Априлското въстание, защото в романа липсва игото на
българите и тиранията на турците, Бойчо Огнянов не създава комитети, не се
наблюдава избухването на революцията. От друга страна, в разбирането на Стоян
Заимов за исторически роман акцентът от строгото придържане към факти се
измества към авантюрната случка. За него фактологическата точност е характерна
за жанровия код на биографията, но за наличието на исторически роман е нужно
актът на случване да е свързан с премеждие. С други думи – с приключение. Точно
с романтичния сюжет около завладяването на „Радецки” авторът на „Миналото.
Етюди върху „Записките на Захари Стоянов” (1895) изпълва същността на
историческия роман:
„До тук биографическия опит
има, по форма и съдържание характера на историко-биографически записки, а оттук
нататък той се обръща в прекрасен исторически роман, главният герой на който е
Христо Ботев...По ефекта си това бунтовническо събитие заслужава нещо повече от
едно историческо внимание – заслужава
един прекрасен исторически роман...”[14]
Очевидно за Стоян Заимов не всяко събитие е
подходящо за исторически роман, за него подхожда само авантюрното, което „...може да се отнесе в областта на
поезията, а не в студените страници на историческите дати и факти”[15] Интересен е също,
че повечето от авторите на „записки” и „спомени” наричат някои от драматичните
събития в нашата история – приключения: Стоян Заимов („Миналото”) и Минчо
Кънчев („Видрица”) наричат обира в Арабаконак и провала на тайната организация
в Хасково приключения; Захари Стоянов
нарича Старозагорското въстание приключение,
а Тодор Пеев в писмата си до Марин Дринов нарича така Априлското въстание. Това
са обстоятелства, довели до опожаряване, разграбване, екзекутиране, тежки
години на заточение. Как биха могли да се определят като приключения събития, които „преобръщат един вековен робски стериотип”? На
този въпрос Цветан Ракьовски отговаря: „Приключението
е действие, подменило дългото бездействие; приключението е още безрасъдно
втурване в нвеизвестността на страшното бъдеще, което сменя сигурността на едно
робско настояще”.[16]
Между „факта” – „фикцията” или в случая историята – изкуството всъщност има възможно
най-дълбока връзка. Тя се състои в това, че и двете се обръщат към
човекознанието. Въображението също е фактор за сближаване между историческата
наука и изкуството. Историческото знание е придружено винаги с интерпретация,
очевидци например разказват едно и също събитие по различен начин: „Преработвайки материалите, които е открил,
историкът изгражда с помощта на въображението си един модел на миналото, който неизбежно носи
относителност на знанията. Именно това дава
основание на редица представители на субективния идеализъм да гледат на историографското изследване като
на художествено конструиран текст.”[17] Това е опит да се докаже, че науката история, претендираща да се занимава със събитията,
осъществили се такива, каквито са, също използва фикцията, въображението.
Независимо от споровете, факт е, че съществува
все пак такъв жанр, който да обединява литературата и историографията, въпреки различията
в мненията на теоретици и литературни изследователи. Романът „Възвишение”
стъпва върху действителността или иначе казано върху „фактите”, но те
претърпяват и своята „фикционална преработка”. Милен Русков споделя в едно свое интервю, че фикционалното
далеч не се изчерпва с разминаването в сезоните на извършеното действие. Обирът
се случва на 22 септември 1872 г., но в романа е описан през пролетта. Това
различие е обусловено от целите на писателя, който признава, че романът би тръгнал в съвсем друга посока при
описание на пътешествието през зимата. В този случай промяната е по волята на
автора, който си позволява да промени датата на много важно историческо
събитие. Това е недопустимо за науката история, тъй като противоречи на нейния
фундамент – откриване на точните дати на събитията, тяхното опазване, за да
могат да бъдат съпоставяни с други в търсене на „историческата истина”.
Несъответствията между „историческата истина” и предложения от Милен Русков
литературен прочит обаче достатъчно солидна причина ли са, за да се усъмним в
предположението, че „Възвишение” би могъл да се приеме за исторически роман?
Исторически романи обикновено се пишат за
значими събития – войни, извоюваната самостоятелност на народи, за личности,
отдали живота и смъртта в името на определени благодородни идеи. В този смисъл
от значение за появата на историческия роман имат социално-политическите
процеси, свързани със събитията довели до промените в закостенелия начин на
живот в цяла Европа: „ Новото съзнание за
историческото развитие като за непрекъснат процес на изменение измества
представата на Просвещението за човека като константна, извечна величина и го
превръща в личност с историческо съзнание – личност, която не само твори
настоящето, но и притежава сетива за миналото си.”[18] Но оттук следват
и други въпроси, касаещи същността на историческия роман: какво и как разказва
той, може ли да бъде обективен, или предлага „своето виждане за историята”.
Въпросът, поставен от Любка Липчева какъв трябва да е характерът на описваната
епоха, получава следният много важен отговор: „Пресъздаваната историческа епоха трябва да се схваща като обществено значимо минало – минало, което в
някакво отношение диагностицира настоящето”[19] В
нашата литература това е жанрът, в който се открояват особеностите на
националната литература и се изявяват нейните съществени тенденции: „Историческият роман отразява определен
ръст на народното съзнание и затова засилването или отслабването на интереса
към жанра е барометър за смосъзнание.
Интересът към историческото четиво особено нараства след национални
поражения и трудни изпитания. Така е било у нас след Първата световна война и
през 30-те години, а по-късно и след Втората световна война и преживяното от
фашизма. Писателят често търси отговор
на проблемите на своето време и в миналото, обръща се към събития и герои от
историята, които в някаква степен кореспондират с тенденциите на неговото
време. Миналата реалност е утаена, успокоена и съдържа в голяма степен
обобщеност. Осмислянето на миналото е в началото на историческото
повествование.”[20]
„Възвишение” се обляга на познато историческо
събитие, с действителни личности от българскта история. Книгата хвърля
по-интересен поглед върху личността на Димитър Общи. Историята помни обира на
пощата, а последвалото залавяне на революционера довежда до разкриването на ЦРК
и неговите дейци. Общи е натоварен с вината за залавянето на Левски – оттам се
оформя образът му на завистливия предател. Романът на Русков не предлага нов
прочит на двамата борци за свобода, различен от този на Стоян Заимов, но пък за
сметка на това се превръща в повод за размисъл над двата характера. Но авторовата идея не спира дотук, защото това
не е нейната задача. Както вече казахме, в основата на романа стоят
действителни случки и типажи. Такъв типаж е полуреволюционерът,
полуразбойникът, който е много характерен за нашата история. Нему е поверена и
главната роля – на никому неизвестния Гичо от Котел.
При
изясняването на характера на историческия роман полезни се оказват идеите на
Лукач, който твърди, че в романа не е задължително историческите събития да
изграждат сюжетната основа. Главният персонаж не е задължително да е
историческа личност (както например е в „Ивайло” на Стоян Загорчинов), той е
необходим, за да наблюдаваме чрез него историческите събития „отвътре”. Един от
големите изследователи на българския исторически роман Героги Цанев също
отбелязва няколко точки за наличието на такъв жанр, сред които са присъствието
на личности, познати на историята и действително случили се събития. Това,
което добавя авторът са още много други лица и събития, които са вероятни за
съответното време, а добре познаваните исторически факти и извори имат за цел:
„да се намерят главните линии, крайъгълните най-груби камъни, които ще легнат в
основата на поетическата сграда”[21], а
историографския материал ще послужи на автора
като средство да вникне в духа на епохата.
В романа на Русков героят разказвач, който ни
въвлича в историческата епоха, не е някоя от значителните фигури на
Възраждането, не е реална историческа личност. Измислен герой е и неговият
„съидейник” Асенчо. През тяхната оптика се проследява
разбойническо–революционният път на четите. Спечелени за Делото, двама
идеалисти, вървят по стъпките на изградени образци, тези на Д. Общи и В.
Левски. Честите им спорове отварят множеството подтеми на романа. А те са
сложни и деликатни, защото се отнасят не само до конкретното историческо
събитие, превърнато в изходна точка на повестовванието; не само до въпроса защо
се проваля обирът; те не проблематизират залавянето на В. Левски, а започват да
разколебават отложени в съзнанието на читателя представи, формирани от
националната идеология - относно националноосвободителната революция,
българския народ, бленуваната Свобода, до патетичната възхвала на героя,
загинал в Балкана.
За Георги Пенчев също не е задължително главният
герой на романа да е действителна историческа личност: „Чрез личностните си качества тези герои носят истината за своето
историческо време и заедно с това изразяват определени тенденции, които отиват
към бъдещето. В своята обобщеност историческият литературен герой е в някаква
степен по-сложен и по-дълбок. Защото в обобщенията на събитията и героите
трябва да се чете философията на историята, разбирането на писателя за
осъзнатия историзъм.”[22] „Възвишение” е исторически роман не просто
защото разказва историческо събитие, а
защото на втори план Милен Русков умело говори за нашето сега, за настоящето
от позицията на изтеклото време. В
най-гръмко зададения в творбата въпрос: „Народ. Какво туй значи точно?” -
положен във времето на Възраждането, когато се създава съзнание за народност -
критическата литература вижда разколебаване на един стереотип, изграден от
националната идеология. Но във втория план на романа всъщност прозира
по-същностният въпрос: А създаде ли се Народ?
Последователно и целенасочено Милен Русков ни показва парадоксалното
разминаване между представата за патетичното и високо Възраждане, говоренето за
идеали и реалността, при която липсва ясна посока на революционното дело, а над
всичко се откроява колебанието между желанието за печалба и за свобода.
Виртуозността, с която ни прави свидетели на времето - чрез избора на двама напълно
непознати за читателя герои, несвързани с очаквания за героика, предразполага
за пълното доверие на четящия към това, което се случва. Трудно би се постигнал
подобен ефект, ако повествованието се водеше от името на Левски или Хаджи
Димитър. Единствено на Димитър Общи е позволено да „защити” и оправдае
действията си, като му е отредена важна роля. По такъв начин чрез присъствието
на исторически личности се изпълнява още един от признаците на историческия
роман.
Романът предизвиква интерес с отсъствието на изявен повествовател –
подход, който Милен Русков продължава още от „Захвърлен в природата”. Отново
има персонажна двойка, а повествователният глас се е слял с гласа на
героя-разказвач, който често изпада в монолозни размишления. През субективната си
оптика разказващият герой отчита всеки дребен детайл и по този начин, подобно
на Радичков, разказът се оказва претоварен с подробности, а романовото действие
в самия край добива антиреалистичен вид. Героят-разказвач се самоубива и не се появява повествовател, който да
продължи разказа, като например да намери неговите записки, както се случва в
„Десетдневно царуване” на Атанас Шопов. Невероятният финал дава повод да се
усъмним в достоверността на книгата, но проф. Инна Пелева намира смисъл във
фантастичния завършек - той е с подчертано терапевтична цел в иначе
невъзможното сливане на човек - действие - слово: „Този, който умира юнашки, да може и да разкаже "отвътре",
"из себе си". Не за него да разказват. Не да остане навеки мълчалив.
Не да му напишат биографията. Той да разкаже. Захари да загине славно в
револуцията, но и някак да успее да създаде "Записките" (това би била
една друга книга); Бенковски (примерно) да стане курбан на онова незабравимо
мостче, обаче след като е положил върху хартия мемоарите си - нима така не би
било по-честно, по-праведно (Захари става много по-висок; Бенковски се
сподобява с наистина собствена реч). Де да можеше Героят и Разказвачът да се
слеят в едно. А то: Героят мъртъв, непонятен и страшен в немотата си;
Разказвачът - жив и думащ, но пък определено неставащ за Герой, някак все
укорим, все с известни пукнатини в осанката.”[23]
Според професор Пелева предосвобожденският
период е важен за нацията, защото дава съзнание за смъртта като ценност - „за
свободата като смърт и за смъртта като свобода”. Затова и българската
национална идеология оформя ореолите на личности, които загинаха за Народ,
Отечество, Свобода и Революция, като превръща техните копнежи в монументи, а
персоните им - в непоколебими и непоклатими от нищо паметници. „Възвишение”
обаче действа в обратна посока. Правейки ни свидетели на последните мигове от
живота си, главният герой ще разколебае
съзнанието за смъртта като ценност, и то ще прозвучи доста
по-правдоподобно. Така също би било наивно ако мислим, че в последните си
„изхърквания”, когато „не бил още умрял героят”, Ботев не си е спомнил първо за
Венета, не е прозрял безсмислието на собствените си идеали. „Ах! Що сторих аз!
Животът ми отиде!”[24] -
може да е последната равносметка на канонизираните, равносметка, която
националната идеология няма да провиди (и разреши), защото в нея няма нищо
героично. Но това не би трябвало да е толкова страшно. Вазов се спасява,
бягайки, Захари Стоянов оцелява от погрома над въстанието, въпреки отровата,
която носи в себе си, в случай, че попадне в неприятелски ръце, и това е,
защото да съумееш да се се спасиш, е природозаложен рефлекс.
[1]
Ракьовски, Ц. Отвъд каноните.София.Абагар, 2001 ,с.52
[2]
Ракьовски, Ц. Образи на българската памет. Велико Търново. Фабер, 2004, с106
[3] Пак там, с.108
[4] Пак
там, с.109
[5] Пак там, с.110
[6] Пак там, с.111
[7] Ракьовски, Ц. Образи на
българската памет. Велико Търново.
Фабер, 2004, с.112
[8] Пак
там, 112
[9] Пак там, с.219
[11]
Липчева.Л. Историческият роман – жанрова същност и граници // Литературна
мисъл, 1-2.1992, с.61
[12]
Балджиев, В. Критика върху „Под игото”. С, 1896
[13] Пак
там
[14]
Заимов, С. Миналото. Етюди върху „Записките” на Захарий Стоянов” София.
Парадокс, 2004, с.318-321
[15] Пак
там
[16]
Ракьовски, Ц. Образи на българска памет. Велико Търново. Фабер, 2004, с.19
[17]
Липчева, Л. Историческият роман- жанрова същност и граници // Литературна
мисъл, 1-2.1992, с.64
[18]
Липчева, Л. Историческият роман- жанрова същност и граници // Литературна
мисъл, 1-2.1992, с.69
[19],Липчева,
Л. Историческият роман- жанрова същност и граници // Литературна мисъл,
1-2.1992, с.70
[20]
Пенчев, Г. Българският исторически роман. Част Първа. София. Български писател,
2006, с.7
[21] Цанев, Г. Историческият
роман в българската литература, С., 1976
[22]
Пенчев, Г. Българският исторически роман. Част Първа. София. Български писател,
2006, с.8
[23]
Пелева, И. XIX век - днес
и на български. 10.10.2013, http://liternet.bg/publish20/i_peleva/XIX-vek-dnes.htm,
20.06.2014
Няма коментари:
Публикуване на коментар