Четенето днес

ЧЕТЕНЕТО ДНЕС

                Времевата конкретизация в темата предполага, че е нужно да се направи паралел с четенето „преди“. Нуждата от кавички е видима, тъй като няма, а и е трудно да се определи границата между условно отбелязаното съвремие чрез думичката „днес“ и също условното „преди“, с което да се отбележи миналото.

         Обикновено, по-възрастните четящи хора, водени от неписаната максима в живота, че всичко след тях вече не е същото и става все по-зле, ще кажат, че преди се е четяло много повече, отколкото сега. Едно време те не са имали компютри и телевизори и са наблягали повече на книгите и учебниците – така, евентуално, биха казали някои възрастни четящи хора. Или както биха се изразили в едно комедийно предаване: „Т‘ва днешното четене, четене ли е? Едно време какво четене му удряхме...“.

         Но, както и да е. Няма такава статистика, която да ни даде точни данни за читателите. Дори и днес, при наличието на толкова напреднали технологии, това е невъзможно. Факт е обаче, че броят на издаваните книги става по-голям с всяка изминала година. Да, това показва, че броят на писателите се е увеличил, но ако нямаше кой да купува тези книги и съответно да ги чете, надали щеше да се надигне такава вълна от пишещи индивиди, за разлика от миналия век, когато писателите до голяма степен са били известни кои са, знаели са се от масата и са си издавали спокойно (а понякога и не съвсем) книгите.

         Трябва да се вземе на предвид и друго. Книгите на повечето от класиците са се издавали в тиражи, които рядко са били под десет хиляди. Днес се смята за успех, когато даден автор успее да продаде три или, още по-добре, пет хиляди бройки.

         Интересно е да се обърне внимание и на това какви книги се пишат последно време. Ясно обаче е едно – свидетели сме на период, в който романът е във възход и излизащите книги са предимно такива. Ето и един цитат от книгата на Младен Влашки „РоманОлогия ли?“, където авторът правилно обвързва издаването на книгите с пазарната среда, в която съществуват:

         „В пазарно отношение, т.е. откъм стратегиите, които продават романи, днешна България не прави изключение в глобализирания свят (за разлика от периода между 1944 и 1989 г.). Според различните статистики например във Великобритания 32% от закупените книги са романи за възрастни и 27% - за юноши, у нас предпочитание към романовата форма показват 36,9% от населението, но е неясно какъв е техният пазарен дял, ясна е само разликата – през 2003 г. във Великобритания са били отпечатани 236,8 милиона книжни екземпляра (от тях романи за възрастни – 75,3 милиона), а у нас през 2013 г. са отпечатани 5939 заглавия в 3,527 милиона екземпляра (статистика колко от тях са романи за възрастни, няма).“

         За сметка на това, може да се каже, че лириката е в нещо като затишие, въпреки че никак не са малко опитите, които започват да правят младите автори. С по-малка популярност са и авторите на разкази, но това твърдение има някои изключения, за които ще стане дума.

         Но какво се чете днес, кои са успешните и вървежни теми? Както „Холивуд“ си харесва и награждава с оскари филмите, които разбулват всички страни на бизнеса и представляват един своеобразен негов автопортрет, така и читателите днес награждават с вниманието си книгите, в които могат да се припознаят, могат да разберат и когато това стане, те се чувстват горди от факта, че тази книга им е ясна.

         За четенето при младите, това е вярно само до известна степен. При тях близостта на сюжета от книгата с действителността не винаги е наложителна. Нещо повече, когато случващото се в книгата и героите в нея нямат почти нищо общо с реалността, това може да се сметне за гаранция, поне до известна степен разбира се, че тази книга ще пожъне успех. Или иначе казано, това са фентъзитата. Сред най-успешните книги в последно време са „Хари Потър“ на Джоан Роулинг, „Властелинът на пръстените“ на Джон Толкин, „Игра на тронове“ на Джордж Мартин и т.н. Освен това, трябва да се отбележи, че изброените имена са поредици от книги, което е още един показател за  възхода на фентъзи жанра в последно време.

         Другата тема, която винаги е продавала, продава и ще продължава да го прави, която грабва читателския интерес е сексът. Примерите за това твърдение не са никак малко, но що се отнася до литературата в световен мащаб, особено се набиват на очи книгите „Сексът и градът“ на Кандис Бушнел и „Петдесет нюанса сиво“ (заедно с нейните продължения) на Е. П. Джеймс. Критиците определят подобен тип литература като развлекателно занимание на самотните домакини, които чрез такива книги могат да открехнат вратата на дълбоко прикрито в съзнанието им кътче, което дълго време е чакало този момент, за да избухне и да разшири границите на фантазията.

         Що се отнася до България, примерите също не са малко, но ще се спра на двама автори. Това са Милена Фичеджиева с нейната книга „Сексът и комунизмът“ и Иво Сиромахов с „Дневници и нощници“.

         За книгата на М. Фучеджиева е показателно и самото заглавие, което съчетава две неща, за които българинът избягва да говори. Ето тук още започва провокацията към читателите и посателката, заедно с издателския екип, знае това. Книгата на Иво Сиромахов всъщност е част от поредица, която включва книгите „Още дневници и нощници“, „BG дневници и нощници“ и „Страшни дневници и нощници“. Тук цялото отношение автор-заглавие-публика е точния пример за тривиална литература. Правдива ли е тази книга? До голяма степен – да. Героите в отделните разкази вътре са действителни личности, някои събития се водят за истински, така че се вписва в графата правдивост. Дали е сензационна? Книга, в която Ахил си почива на сянка по време на Троянската война, Клеопатра се чуди какви плочки да налепи в банята си, Нютон опитва да се справи с похотливата си съседка, а Галилео Галилей си чати в мрежата, няма как да не е сензационна. Този похват на Сиромахов прави книгата близка до читателите, вкарва хумора в често срещани и обичайни за съвремието ни явления, а честите вулгаризми и лесният за разбиране език я превръщат в едно лесно смилаемо и достъпно за „обикновения“ читател четиво.  Но защо „Дневници и нощници“? Аз-формата в повечето разкази, в които известни исторически личности разправят случките си, се доближава до дневниковия формат. Нощниците са закачката, провокацията към читателите. Обикновено нощниците насочват към нещо по-интимно, нещо сексуално. Затова и липсва изненада при срещата с някои сексуални сцени, които впрочем не са малко в книгата. Това леко противоречи на твърденията, че българската литература е девствена и неопитна по отношение на сексуалните сцени в книгите, но тук се отваря въпросът до колко книги като тази могат да са мерило и показател за съвременната литература. Факт е обаче, че Иво Сиромахов е сред най-продаваните и известни автори и все повече се затвърдява мнението, че „литературата на МОЛ-а“, където може да се причисли и Калин Терзийски, е печеливша насока, естествено с ясното съзнание, че не винаги най-продаваните книги са най-качествени.

         В крайна сметка, всичките тези анализи и разсъждения по темата водят то извода, че литературата се превръща в бизнес за печелене на пари и слава, а не за печелене на читателските мисли, въображения, сърца. Четенето като интимен процес сякаш постепенно губи своето очарование и отстъпва място на модернизациите, от гледна точка на тяхната неодухотворена същност, на позата и комерсиализма.

         Разбира се не трябва да се пренебрегва и един друг важен фактор при четенето. Това е начинът, по който всеки един читател възприема дадена книга. А това възприемане често, а може би и винаги, е различно и не съвпада. Което е нещо нормално. Влияние за това оказват много неща, като се почне от възпитанието на човека, средата, в която живее, мястото, където живее, възрастта и така нататък. Да, възрастта, защото е нещо като неписан закон дадена книга да се възприема по различен начин, докато човек е в юношеска възраст и когато е в разцвета на живота си или вече в преломна възраст. Или съвсем накратко казано – четенето е нещо относително и индивидуално.

Автор: Мехмед Атипов

"Под линия", 2015г.