четвъртък, 11 юни 2015 г.

Смисълът в безсмисленото

Смисълът в безсмисленото


         За да се стигне до интерпретацията и пълното разбирането на дадена книга, на даден текст (бил той писмен или устен), херменевтичният подход изисква едно висше ниво на сливане и пресъздаване на самия акт на писане. Търсещият смисъла е необходимо да настрои съзнанието си, за да улови честотата на точно онези мисли, довели до реализирането на мисълта на автора в текст, в някакво знаково и, до известна степен, материално реализиране на абстрактния зародиш в главата.
         В такъв случай, авторът е невъзможно да бъде изключен при този процес на пресъздаване и всички тези за така наречената „смърт на автора“ при разглеждане на произведението на речта му биха били неправилни и не на място. В действителност се стига до моменти, в които продуктът, който той създава, да придобие свое собствено самосъзнание така да се каже и да успява сам да се защитава, сам да говори за себе си и да стане независим и самодостатъчен. Тогава се стига до момента, в който той надраства първоначално заложените в него идеи, поглъща ги и сам става извор на нови, които биват открити при по-обстоен анализ. Навярно това може да се сметне и като една от причините, довели до твърденията на някои изследователи, че произведението винаги е по-умно от своя създател.
         Тук е мястото да се обърне внимание върху ролята на възприемателя, който също се взима в предвид при херменевтичния подход, върху процеса на разбиране и улавяне на смисъла от негова страна. А този процес на разбиране може да се каже, че е нещо относително, нещо не до толкова категорично и определено нещо съвсем индивидуално, като факторите за това не са малко. Проблемът за разбирането идва, когато принципите на тълкуването стават единни. Този въпрос поставя още Фридрих Шлайермахер, считан за основател на съвременната херменевтика. Предметът на разбирането е важен, но още по-важна е природата на разбирането, а то не се състои само в разчитане на смисъла, а и в това как се прави. Разгадаването става на базата на догадки и предположения, изследва се цялото чрез съставляващите го елементи и обратно или иначе казано – херменевтичния кръг.
         Какво става обаче, когато тълкуващият се сблъска с литературно произведение (в писмен вид), в което единственият смисъл, ако естествено има такъв, заложен от автора в произведението, е свързан с неща, засягащи проблеми извън литературата и свързани предимно с финансовата изгода от създадения продукт? Или иначе казано, как да се открие смисъл в текст, който изначално няма заложен литературен смисъл?
         Става въпрос за произведения от условно наречената „ниска“ или „тривиална“ литература, имаща за предназначение също условно наречения „масов“ читател, където изобилстват ходовете в полето на насилието и еротиката, която почти винаги в произведения от този вид прераства в порнография. Предизвикателството при използването на вулгарен език е прието на драго сърце от авторите. Погледнати през призмата на структурно-семантичния подход, може да се види колко плачевни са резултатите от опитите да се борави с подобен език за постигане на някакви цели в посока осмиване, но подобен поглед би довел до смесване на подходите при анализа.
         Вулгарният език предполага някаква провокация, някаква игрива закачка с възприемателя, имаща за цел да прикове вниманието му. Подобни ходове от страна на българския автор могат да се сметнат като негов личен експеримент, опит за иновация, но най-често са продукт на целанието за подражание, за близост до някой западноевропейски или световни писатели, успели да надскочат границата на посредствеността и безизвестността чрез писането си. Проблемът при родните писатели е, че не се получава винаги същият ефект, а причината е неумението да боравят с провокацията, която под някои равнища не успява да просъществува, т.е. остават само желанието и напънът за нея, изразени чрез изобилие от вулгаризми, а реално въображението, мисълта на възприемащия остават неактивни и всичко това довежда до нелепи резултати, вместо литература. Така полученото произведение става податливо при анализирането, не успява да придобие качествата, които биха му помогнали да се защити само и само да отговаря на въпросите. Посланията стават податливи, иронията се губи, а пародиите и гавренето престават да бъдат духовити.
         Пример за всичко това и отправна точка за някакъв анализ по зададената тема са книгите на Иво Сиромахов. Показателна може да бъде поредицата му „Дневници и нощници“, но ще обърна внимание на друга негова книга, озаглавена „Няма значение“.
         Няма как да се пренебрегне поглеждането към подобно заглавие, въпреки че има цяла наука за изучаване и анализиране на заглавията. Още с него започва заигравката, интригата с читателя. Въобще цялото отношение заглавие-читател може да бъде извор на доста обширен анализ. Въпреки мнението, че в заглавията трябва да се избягват отрицателни думи, тук е използвана такава и още заглавната страница подсказва за някакъв бунт, някакво несъгласие с общоприетите норми. По принцип, това е не е лошо нещо, тъй като обикновения читател харесва такива вълнения срещу мачкащите обществения морал системи. Какво представлява самата книга? Тя е всъщност сборник от множество кратки разкази, които са под формата на напътствия, на изброяване на някакви фрази, лозунги или представяне на картини от родната действителност през призмата на иронията и сарказма. Близостта на темите до читателя и вмъкването на герои, които са му познати е ясен признак за опита на автора да го сближи с написаното слово.
         Въпреки че отделните думи, заедно със стилистичните и синтактични особености на текста са обект на структурализма, тук те няма как да бъдат пропуснати, тъй като биха спомогнали за разбирането, интерпретирането и търсенето на някакъв смисъл в текста, с който се занимава херменевтиката. Изключително голям брой жаргонизми и вулгаризми, които са основният похват на Сиромахов, за да иронизира и да опита да разобличи пороците, грешките и всички снишаващи морала на нацията признаци. Това пренасищане обаче сякаш лишава текста от реални литературни достойнства. Възприемателят добива представа за свят на фалша, лицемерието, несправедливостта, нечестността и криворазбраната културна и социална реализация на личността. Следвайки херменевтичния подход и пресъздавайки текста през погледа на автора, може да се види неговата безизходица, довела го до създаването на продукт, който няма някакъв сложен код за разгадаване, какъвто притежават някои по-качествени такива, а има за цел просто да представи настоящата действителност като същевременно с това опитва да осъди нейните пороци, без да влага някакво дълбоко послание, някакъв смисъл. Казвам „опитва“, защото този извод е на базата на догадки, на предположения за това какво е целял да постигне Сиромахов. Цялото това мъчене да се разбере смисъла става и чрез вглеждане в така наречената „историческа действителност“, която за конкретното произведение е нашето съвремие. Тук се вижда споменатата вече близост до масовия читател. Забелязва се обаче и едно преувеличаване, едно прекалено засилване на внушението, че битието ни е изпълнено с нещата, за които се пише, и това преувеличаване води до нов срив на първоначално замислената идея. Подобни ходове на пренасищане, било то със сарказми, с вулгаризми и всякакви подобни, насочват към нови безсмислени изводи. Сиромахов опитва да осмее шаблоните, но вместо това се стига до шаблонизиране на шаблоните, а това отравя смеха, убива го.
         Тогава как да бъде намерена някаква логика, някакъв смисъл в подобен тип безсмислена литература? Единственият вариант за това може да се открие в терапевтичния ефект, който най-често се отнася за самия автор на произведението. Някакво психологическо и емоционално натрупване в съзнанието му, което той преценява като вдъхновение и което в мислите му се реализира под формата на литература, разбира се според собствените му представи за такава. И всички опити да се открие някаква литературност в подобни творения, за да бъде направен опит те да бъдат преценени като фактор или някакъв показател за литературата ни, биха били напразна загуба на време, усилия и потенциал, които биха могли да се насочат към нещо стойностно.



Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2015г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар