Веселин Стоянов - Моделът и неговият художник

Събитията в романа „Моделът и неговият художник” на Веселин Стоянов се развиват в първата четвърт на ХХ век – 1921 година и в хода на сюжета му могат да бъдат открити прилики с други романи от българската литература – „Поручик Бенц” на Димитър Димов, „Железният светилник” на Талев. Важно е да се отбележи (по текста на Владимир Янев), че идеята за романа е взета от мълва в Казанлък за връзка между Иван Милев и Анна, историята е действителна, както и персонажите. Романът е „модерен от класически тип” – съдържа в себе си както белези на класическата проза, така и на постмодерната. Акцент се поставя върху трагическите противоречия на човешкото.

В началото е описана сцената, в която художникът Иван Милев е поканен на обяд у богаташите Орозови. Всички мъже, които се запознаят с Анна, неизбежно се влюбват в нея – тя, подобно на Елена от „Поручик Бенц” е фатална жена. Буров, богатият банкер също не остава по-назад в това отношение. Анна  демонстрира афинитет към чужбина и живот извън границите на родината, поръчва на художника да я нарисува гола. Преживяла е много трагедии в живота си, загубва родителите си, майка и умира на 28 годишна възраст при раждане на четвъртото дете. Води се дискусия за същността на историята и Орозов и Буров казват, че „тя е еднаква, само хората са различни”. За Буров, парите са абсолютната власт. Друг мъж, победен от красотата на Анна е Алберто ди Матео – запознават се в клуба, в който членуват. Нетипичните отношения между съпрузи, заклели се във вечна вярност един на друг се открива, когато става ясно, че Орозов има склонност да посещава проститутки. От своя страна, съпругата не остава по-назад, започва все по-често да посещава художника и между тях пламва страст. Носи му дузина ризи като подарък, говорят за живота, за кръвта, спермата, което е доста нестандартно – подобни теми (за спермата например) започват да се разискват на доста късен етап, в постмодерните романи. Иван е рисувал много голи жени, откакто е станал художник и молбата на Анна не го учудва. В хода на работата, те флиртуват помежду си, а клюките за честите посещения на жената в ателието не закъсняват.
Друга интересна и до голяма степен табуирана тема е за хомосексуалната връзка между Анна и приятелката и Калиста, която вече не е между живите. Тя (Калиста) всъщност е отнела девствеността на Анна и в първата брачна нощ (сватбата се състои на празника Гергьовден), няма кръв. Румънски офицер я убива от ревност, след което се самоубива. На преден план излизат доста от лошите черти на „висшето общество”. Жената (Анна) се намира в „златна клетка”, първо е принудена да се подчинява на баща си, след това на съпруга си. За нея парите са „даденост”, не се замисля за техния произход, но в хода на действието се разбира, че са придобити чрез най-долни престъпления. Препратки се правят и към историята, говори се за войните от началото на ХХ век, за цензурата, насилието и властта, нещо доста характерно за периода. Буров, който е обсебен от Анна, си представя всякакви вулгарности и еротични сцени, които се случват между нея, съпруга и любовника и, който е беден, за разлика от розопроизводителя. Интересно е, че Иван отказва да нарисува лицето на Анна, „за да не могат другите да видят това, което е видял той”. Спомня си легендата за вградената в моста невеста Милица[1]. Любовта е забранена както от обществото и Бога, така и от факта, че художникът е болен от туберколоза в напреднал стадий.

Референции към „болестта на обществото” се откриват и на по-късен етап в романа. По повод дискусията за войните, Вълков казва на Буров, че животът е за хищниците и няма място за благородство. Алберто от своя страна не иска да напусне страната само защото Орозови му дължат пари, а Анна – любовни ласки. Той, както и другите мъже, изпитва съмнение дали не е влюбен в нея. Кулминацията на жестокостта се проявява в сцената, когато Орозов привидно отива при Алберто и му дава 5000 долара, за да „напусне страната”. Тези пари обаче са за наемния убиец, който е нает от Орозов. След убийството, той (убиецът) си ги взима директно от „мъртвеца”. Анна разбира това и го казва на художника, когато го посещава, но заявява също, че пред другите ще отрича, за да защити името на мъжа си. Моли го да не напускат страната, да се подложи на лечение, да продължат да се виждат, а тя от своя страна ще го подпомага финансово. Възползвайки се от болестта на Иван, Буров се опитва да откупи портрета на Анна, но художникът отказва, изтъквайки мотива, че всъщност не е нарисувал нея, а Ахинора – жената на хан Аспарух. Не приема и голямата сума, която му е предложена за лечението. След този отказ, Буров осъзнава, че властта му е „ефимерна”. Веселин Стоянов демонстрира едно психологическо вникване в човешката природа. Основните теми, които се откриват, са добре познати и от други, по-ранни творби – за насилствения брак с цел изгода за родителите, съпругът, който не обича жена си, жената, която изневерява, самотата във всичките и прояви и т.н. Внушенията на романа не са еднозначни. В статията си, Владимир Янев изказва предположението, че Анна всъщност не е могла да плати цената за „другостта си”, не се изправя пред последиците, които неизбежно настъпват след срещите и с Иван и заради това и портретът не се получава с нейния лик, а именно с лика на Ахинора. Друга възможна хипотеза е, че портретът е на Анна, но художникът не иска да се раздели с него заради голямата любов, която изпитва и затова използва „извинението”, че е нарисувал друга жена.

---

[1] Името на вградената жена често се сменя от този, който разказва. Версия на легендата може да се проче тук: http://samoistina.com/3/senka.htm