„Тихото слънце” на Петър Денчев
излиза със заявката – роман експеримент. Не би било грешка ако кажем, че
литературният процес, като цяло, е един експеримент. Напредването в областта на
литературната теория и полагането на художествените текстове в жанрови и
поджанрови парадигми, като резултат от работата на изследователите, е само
еднин малък сегмент от особеностите на този процес. Все повече художественото
изкуство изпитва необходимост да играе с жанровете и да надхвърля техните граници. От началото на двадесети век модерната литература започва да търси
нови форми за отразяването на действителността и усещането за несъответствията
във взаимоотношенията между личността и обществото. Противопоставят се
„търсенето на смисъл с усещането, че всичко е зловеща игра в един непонятен,
чужд свят.” [1] Познатият похват на
епическия разказ се оказва не достатъчно ефективен като внушение. Усеща се
необходимостта от нов изказ, който да провокира съвременната мисъл.
Като сравнително ново явление от
края на деветнадесети и началото на двадесети век се оказва антиутопията. Не е
случайно, че се появява в епохата на индустриалната революция, когато
техническият прогрес и науката търпят възход. Жанрът представлява социален модел на идеалното общество, в което
всички са равни, но в своята същност пародира това общество, като внушава
обезличаването на единиците. По този начин свободата е сведена до ограничен
избор, този който е наложил тоталитарният модел. Романът на Петър Денчев ни
заварва в едно демократично общество, което е схванато като зловредно, а езикът - голямата заблуда на
времето, защото поражда множество смисли, а от там и относителност в истината:
: „Отсега нататък никой няма да задава
повече безсмислени въпроси. Няма да има гласове, езици и безсмислени терзания.
Чистотата на мисълта и истината ще направят живота толкова лек, че благодарение
на промяната ние ще изкореним всички недъзи.”[2] Новият ред, който
изграждат „революционерите”, начело с бащата на човека, чийто глас
проследяваме, се нарича Общество на истината. В програмата си то прокламира
омъртвяването на езика като средство за комуникация, измисля нови знаци, които да заместят
азбуката, а истината се свежда до нейната универсалност.
Повествованието се води от първо
лице единствено число, разказ на един глас, който оцелява след физическото
ликвидиране на тялото му. В това би следвало да се търси експериментаторството
на писателя, имайки предвид, че практически това е невъзможно, а литературата схваща като
недостоверно. Но тук е моментът и да припомним, че във фикционалния свят
повествователят може да говори от позицията на всеки и всичко. Никой не може да говори след смъртта си,
освен писмеността, тоест ако не е оставил слово. Авторовото внушение ни навежда
на идеята, че именно езикът и писмеността биват заличени, но не и гласът, защото кой би могъл да разкаже
нетрадиционно, но правдоподобно за терора, освен гласът, който не е материален
и затова не може да бъде унищожен.
В романа почти липсват диалози между персонажи, а малкото, които се прокрадват не притежават красотата и остроумието на реториката. В
диалозите на антиутопията се разкрива истинската борба между идеите, липса
която отнема от динамиката на „Тихото слънце”. Но това произлиза от факта, че
писателят избира пътя на монологичната форма. Това е и причината да не се
наблегне на панорамата около щастливото общество. В текста то не присъства като
персонаж, с който да бъде предложена на читателя една по-обстойна картина, в
която да контрастира задължителният за антиутопията различен от останалите
герой. Новият строй, в който по познатия модел, обещава свобода е само заявен: „ Обществото на истината ще бъде чисто: без
хулигани, без душевноболни, без невротици, без мъченици.”
Друг интересен елемент, който доближава
книгата на Денчев към антиутопичния модел е присъствието на един герой, който осъзнава себе си като различен от останалите. Героят - глас е преподавател в
университета, опитващ да не забрави името, гласа, буквите, като ги
преговаря, а неподчинението му коства редица мъчения на духа и тялото. Този
момент напомня „451 градуса по Фаренхайт”, в която пожарникарят, чиято мисия е
да унищожава книгите, всъщност се противопоставя на наложилия се тоталитарен
модел и бягайки от „закона” попада на подобни нему отцепници, които наизустяват
книгите, в случай, че бъдат унищожени. Обратно
на познатия модел от Бредбъри, тук телевизията и радиото – символ не само на
прогреса, но и на двойните смисли на демокрацията – са забранени, за да настъпи
царството на тишината. Денев произвежда и фигурата на високопоставеното лице, в
случая един от следователите, който обяснява в писмо, понеже знае, че ще бъде
разчетено, кое е вредното и болестното на обществото, както и защо героят е
подложен на репресиите.
Ако проследим внимателно перспективата на
книгата ще забележим двете идеологически протовостоящи си доктрини -
демокрацията, според която управлява народът, и тоталитаризмът, където властта
е напълно централизирана. Свободата на словото и мисълта с наложения контрол и
ограничения върху индивида. Двете политически системи осмислят същността си като крайно противоположни една
на друга, но в своята основна същност и двете използват човека като средство,
за да контролира и репресира масата. В този смисъл книгата е повод да се повтори една добре позната
истина от Оруел, че всяка революция установява нова диктатура: „Целта на
преследването е преследването. Целта на мъчението е мъчение. Целта на властта е
власт”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар