 |
| Добавете надпис |
Дехуманизация на съвременното общество или за кривите огледала, в които ни о(т)глеждат
Сред
жанровото многообразие в творчеството на Георги Господинов бихме искали да
обърнем особено внимание на два негови текста. Това са драмите D.J.
и Апокалипсисът идва в 6 вечерта.
Като обговарянето им ще се случи не толкова в контекста на съвременната
българска драматургия, колкото в контекста на съвременното ни общество и
рефлексиите, които то поражда. Защото тези текстове са именно рефлексивни, реакционни
и в някакъв смисъл огледални на социума, в който се случваме. Те са своеобразна
реплика на (не)случващото се.
И се самоопределят като бунтуващи се. Бунт както в номинативността си, така и в
играта с хронотопи, литературни и идеологически митове и жанрове, препратки към
различни произведения на литературата, музиката и киното.
И
двете драми на Господинов са озаглавени оригинално и още с наименованието си
задават определена призма за интерпретатора-читател. Но указателните бележки на
автора не се изчерпват само с това. Той дава доста обстойни насоки за прочита в
бележките, които предхождат самото действие. Сам определя пиесата си D.J.
като пиеса light, с ниско съдържание на никотин и
катрани, като four century hit, като винил. Изхождайки само от тези
определения вече имаме зададена отправна точка в своя читателски навигатор. А именно как се о(т)глежда
митът за Дон Жуан днес, в 21 век. Съществува
ли и ако да, то в какво се е превърнал. В какво са се трансформирали и
кореспондиращите с него асоциации. Възможен ли е все още този мит в света, в
който се случва D.J.?
Възможна ли е нашата проекция в едно подобно общество?
Обвързването на
литературния мит с DJ
създава усещане за съвременност, за нещо близко и
познато, за масовост и комерс. Т.е. класическата традиция се заменя с поп-културата на съвременното общество. Шокът идва тогава, когато читателят се сблъска с идеалния свят на DJ-я, където Департаментът за абсолютно щастие и контрол диктува правилата на играта. „Очарователна“ формулировка на антиутопичния свят, който е създал Георги Господинов – контрол над щастието.
познато, за масовост и комерс. Т.е. класическата традиция се заменя с поп-културата на съвременното общество. Шокът идва тогава, когато читателят се сблъска с идеалния свят на DJ-я, където Департаментът за абсолютно щастие и контрол диктува правилата на играта. „Очарователна“ формулировка на антиутопичния свят, който е създал Георги Господинов – контрол над щастието.
Думата игра също е
ключова за текста. Тя обвързва и трансферира не само образа на Вечния любовник, а задвижва цялото
действие. Всичко в пиесата е „игра“ – игра на реалности, игра на актьори, игра
на щастие, игра на живот. В света на Георги Господинов всичко е „прекрасно“,
това е свят без тютюнев дим, без груб език, свят на здравото физически и
емоционално общество, където дори нецензурният език е ограничен. Т.е. това е
една своеобразна проекция на един по-добър вариант на света, в който живеем
днес. Всички проблеми на съвременното общество или поне една голяма част от тях
са (привидно) решени в антиутопията D.J. Но се появяват огромни
въпросителни: Е ли този свят по-добър за живеене? Замяната на един
обществено-политически строй с друг спасява ли ни или ни ограничава още повече?
Възможни ли сме НИЕ в свят, контролиращ щастието. Възможен ли е митът?
В контекста на идеалния
бленуван свят пиесата на Георги Господинов е по-скоро съотнесена към
антиутопията, макар да е и носител на много от типичните за постмодернистичното
писане характеристики. Обичайната за съвременното пост писане цитатност е част
от почерка на писателя. Разрояванията, за които говори Албена Хранова в своето
изследване „Георги Господинов разроявания“,
което е посветено на поетичните и белетристичните му текстове, могат да бъдат
открити и в драматургията му. Автоцитатността, както и цитирането на класически
текстове е способът, средството, материалът, с които авторът постига своя мега-
и метатекст. Наслояването на образи, реалии и съотнасянето им към различни
времеви пластове води до изграждане на
многослоен и изключително игрови текст, за чието разчитане органично се отключват
разнообразни културни, социополитически, емоционални и морални сетива.
От друга страна липсата
на главния герой, отсъствието на причината, породила създаването на текста,
навежда към други търсения. Самият автор определя героя си като „пушач сред отказали пушенето, като любовник
сред отказали любовта“[1]
Инкриминирането, маргинализирането на образа, изтласкването му в периферията,
обезличаването му, превръщането му в шаблон са все способи, за да бъде
превърнат класическият образ в модерно действащо лице, лице претопено в масата.
Действащо лице без почерк, без индивидуалност, конформирано и конформиращо,
защото обществото, в което битува налага така.
И пушенето и любовта
днес са част от масовата култура. Те определят и социалната роля на индивида в
обществото. Когато казваме определят
социалната роля се има предвид, че са своеобразен маркер за социален
статус, или поне имат претенцията за такъв. Марката цигари, качеството на любовта могат да бъдат
мерило за материален и социален стандарт, макар твърде често това да е привидно. И за да се впише успешно,
съвременния човек много често влиза в коловоза на социален конформизъм. Именно
в този контекст се появява още един образ – този на серийният убиец на хора-телевизори.
Много важно е това словосъчетание, биват застрелвани както хората, така и
телевизорите. Отстрелва се не само звярът, а и първопричината за неговото
съществуване. Продуктът е само следствие от масова пропаганда, осъществена чрез
телевизора. Не че това освобождава човека от отговорността, която трябва да
понесе, но поне му дава малко преднина и искрица надежда в надпреварата с
времето. Телевизорът – средство за контрол и промиване на мозъци, големият
брат, който вечно наблюдава(ме) и който всъщност отразяваме, проектирайки след
това всички идеи и фикции, които е необходимо да се проектират върху другите, в
обществото и върху себе си. Синкавата сянка на смъртта, която дебне от екрана. Смъртта
на способния да комуникира индивид, смъртта на човещината, споделеното, смъртта
на любовта и хармонията. Обсебването и зависимостта от телевизора са достигнали
онзи пик, при който „убийството“ му се смята за престъпен акт. Този символичен
жест на протест се възприема като форма на социален тероризъм.
Образите
и в D.J. и
в Апокалипсисът идва в 6 вечерта са
структурирани в двойки. В пиесата hard
(Апокалипсиса) те са по-ясни, макар че и там се
наблюдава прескачане на действащи лица в различните разкази, докато в тази,
която е light (D.J.) персонажите и актьорите често влизат и излизат от двойка, но схемата
се запазва. Освен това в първия текст от книгата това е обусловено до голяма
степен от обстоятелствата. Героите за „заклещени“ в своя молиеровски свят,
попаднали сякаш във времево задръстване, от което няма опция за измъкване –
просто катастрофата е твърде голяма. И тъй като всеки герой играе по няколко
роли, съвсем резонно е в действието на пиесата всеки да влиза и да излиза, да
бъде елемент от различни игрови двойки. „Персонажите
са напуснали естествената си рождена среда - страниците на текстовете за Дон
Жуан и свободно прехождат през културни пластове, епохи и други литературни
образци, за да заживеят свой собствен живот в една нова фикционална среда,
където те присъстват като актьори, играещи себе си, и по този начин размиват
границата между условност и реалност, които взаимно се деконструират и
утвърждават …“[2]
От друга страна виновникът
за създаването на light-текстa отсъства. Неговото представяне и
осъществяване до един определен момент се случва чисто вербално посредством
гласа в кабината или чрез историите на другите. В своя статия Диана Златкова
отбелязва, че образът на D.J. се гради чрез неговото отсъствие и
репрезентирането му в разказите на актьорите, които са останали без роли. По
този начин в един „свят без вкус, без мирис, без цвят, без дим...”
Дон Жуан е осмян и пародиран от собствените си представители актьори. Съвсем не
пресилено може да се каже, че D.J.
e една
доста звукова пиеса, където аудиото надделява, както в бележките на автора,
така и в самото действие. Доказателство за това е доста сполучливия радио
вариант на Явор Гърдев. От друга страна е Апокалипсисът.
Тук определено надделява картинното. Ако се направи опит за съвсем семпъл
титрологичен анализ, тази звуковост и картинност може да бъде открита и в
титулите. D.J. така
или иначе е абревиатура за човек занимаващ се с музика, с нейното компилиране и
интерпретиране, т.е. човек, който играе с
музиката. Апокалипсисът от своя страна веднага извиква библейски картини за
свършека на света, които комбинирани с точният час, омразен за самотниците на
Господинов, препращат към часовника и едни не по-малко известни картини на Салвадор
Дали. Играе се с образи. По този начин съвсем схематично могат да се щриховат асоциациите,
които самите заглавията носят. Отделен въпрос е колко и какво още се открива на
следващите страници. Но основното, най-същественото е че играта, и тази с
музиката, и тази с картините е същностна, оправдана, а не самоцелна. Не е игра
на думи.
Да се върнем обаче към
самите текстове. Оказва се, че идеалният свят, за който всички мечтаят –
здравословен начин на живот, всеобщо щастие и просперитет, положително мислене,
политическа стабилност и спокойствие – е поредният мит, поредната Вавилонска
кула, която ще рухне всеки момент. Да, този свят е постигнат в пиесата на Георги Господинов, но уви – това е просто
нов вид диктатура, нов тоталитарен модел на щастието, в който дори дребните
човешки страсти като пушенето, пиенето, псуването и любовта се оказват порок. А
още по-ужасяващото е, че дори пороците са контролирани от Департамент. И в своя живот човек има право на 10 кредита, всичко
на всичко десет, и дори това ограничено право не може да бъде упражнено
свободно, а е необходимо да бъде контролирано и споделено в отредените за това
места „кабините на порока“. Споделено с личен DJ терапевт.
Защо поставяме под общ
знаменател пушенето, пиенето, псуването и любовта? Всеки пушач би потвърдил, че
цигарата много често е „мезе“ за алкохола, а той от своя странна също толкова често
води до използването на некоректен политически език. За
взаимовръзката цигара-любов Анна сама дава доста прилично обяснение. „Знаете ли, всички мъже, които съм имала,
бяха свързани с пушенето. Преди можеше. Помня как димът на цигарите ни се
смесваше. Сякаш водеха свой таен разговор, някакъв техен си флирт и ние просто
следвахме дима… Откакто светът стана nonsmoking, флиртът изчезна.“[3] Сред
забранените пороци, от които човек може да се възползва в „светата кабина“, в
своята лична „изповедалня“ (в ограничено количество, както вече споменахме) са
именно цигарите, употребата на некоректен политически език и peepshow / сексуален сеанс. Оказва
се, че в този така добре уреден супер-готин-свят-строй на човек са му отнети
трите пречистващи С-та: смях, сълзи
секс. Няма го катарзиса, няма я пречистващата и освобождаваща сила на смеха и
сълзите. Няма я сладката тръпка от споделената интимност. Да, в пиесата се
споменава, че Доня Анна плаче, но това не са истинските очистващи сълзи. Нека
не забравяме, че тя заедно с другите формират групата на актьорите, които
разиграват добре известен сюжет. Анна не прави изключение. Макар да е вкарана
отвън в действието, тя е част от играта, която започва с паленето на първата въображаема
цигара. А колко по-трагичен, изгубен и сам може да бъде образът на Дон Жуан. Не
само, че още в предисловието авторът определя своя герой като four-century hit, но го сравнява с винил.
Т.е. от пиедестала на своята класистичност е свален до масмедиен продукт в
кутия. (И макар че лесно може да се обори тази теза, имайки предвид, че
съществуват т.нар. златни плочи, ще
споделим личното си мнение, че една голяма част от тях са златни и платинени именно като продукт, резултат от добър PR, малко талант и много шум.) DJ
е принизен до това, което ежедневно ни се предлага по телевизора и което ние
ежедневно „поглъщаме“ чрез телевизора. От плътен и пълнокръвен образ Дон Жуан е
превърнат в опаковка, в куха кутия, изпразнена от всякакво съдържание и
натъпкана с консервантите на съвременното отчаяние, представени под формата на
добре изглеждащи, лъскави и скъпи етикети. Дори марката цигари на Господинов е
„Дон Жуан“. А от друга страна тя не е от значение, важен е самият процес на
пушенето, важно е правото да имаш своя избор и свободата да го упражняваш. Да
изпушиш Дон Жуан!
Виолета Дечева в своята
книга Между идеологиите и хедонизма казва, че „митът
изяжда историческото време“[4],
но може да бъде наблюдаван и обратният процес – времето да изяде мита, като го
превърне в обикновена история, в редови разказ, в банална житейска случка. Виолета
Дечева споделя, че D.J.
е антиутопия на постиндустриалния свят. „Наказан
се оказва светът, който е наказал Дон Жуан, защото вече не познава любовта.“[5]
Апокалипсисът ни
представя една малко по не-митологизирана, но също толкова антиутопична
действителност. „Животът в / чрез медиите
и тревожещият поглед на героите са въведени в драматургичното време на
постмодерната постановка. Драмите не съществуват днес за четене от хората, а се
материализират в ежедневието ни, което е прекарано пред компютъра, пред екрана
на телевизора. Прожектирани от синкавата светлина на монитора, ние живеем в
сомнамбулен свят, превръщайки в убийци себе си и действителността. Пиеса,
поставяща въпросите за границата между живота и смъртта, между реалността на
миналото и свръхреалността на настоящето, между живота в медиите и превръщането
на медиите в живот.“[6]
Този втори hard-текст, в сравнение с
първия, е малко по-визуален, малко по-кинематографичен и активизира други
сетива. „ … не мога да си спомня за друг
текст на Георги Господинов, в който така силно да личи желанието да си служи с
думите така както филмовият оператор си служи с камерата (или драматургът със
сцената). Тоест те да не бъдат нещо повече от оптичен инструмент, средство за
гледане; допълнително око, което се вълнува най-вече от това, което гледа и си
играе с перспективата.“[7]
Истината
е, че Апокалипсисът на Господинов е
като кривите панаирджийски огледала, където хем гледаш себе си, хем виждаш
своего рода изрод. Тоест едва ли има
човек, който ще прочете текста (ще види постановката) и няма да открие себе си
в него. Себе си по онзи най-жесток и разголен начин, незащитен, раним и счупен в опита си да бъде щастлив.
По-рано казахме, че този текст е „визуален“, освен това бихме добавили и доста
приглушен. Сред диалозите, обидите между съпрузи, дрязгите, последните стенания
на умиращия акордеон, събирача на истории и прочие има много тишина, има много
паузи, които допълнително натоварват текста с тягост, с чувство за нещо
неотменимо като самата смърт. Персоналната трагедия на всеки от участниците,
защото те са повече участници отколкото персонажи, личният опит за летене и
болезненото пропадане и сблъсък проектират всъщност една обща съдба, обезличена
от постмодерната социокултурна среда, в която отделният индивид е проекция на
самия себе си, о(т)гледан в действителността. Така образът, който се връща хем
е нашият, хем е съвсем чужд. В опитите си да живеят добре, хората на Георги
Господинов пропускат живота, онзи пълнокръвния, онзи, който носи сладка умора и
удовлетвореност. “…
Случиха ни се няколко
живота … И нито един не доведохме докрай …“[8] Така
започва пиесата. За съжаление, надбягвайки се с времето и мечтите си, някъде по
пътя са изгубили себе си, любовта един към друг, желанието за живот. Човеците
на Господинов са самотници, претопени в собствените си мечти и илюзии. Без
самочувствие, изстинали отвътре, макар и живи, те не смятат, че биха били
забелязани, освен ако не влезнат в черната хроника (дали като жертви, дали като
убийци). Мислят, че обществото не ги вижда, не ги оценява, но не осъзнават, че
самият социум е не по-малко самотен и мечтаещ за прегръдка. Така индивидуалният апокалипсис надделява.
Онзи който се случва всяка вечер, вътре в нас. Ужасяващата му сила идва именно
от факта, че е персонален, а не масов. Самотата и забравата могат да убиват
дълго и мъчително. И ако на читателя за момент са му станали забавни диалозите
на семейната двойка, поусмихнал се е на убийството на телевизора или на
историята с акордеона, то в края на текста няма как да не усети онзи горчив
послевкус, като от тежко вино, който едновременно допада и дразни. Допада,
защото качествените текстове винаги галят ума. Дразни защото малко са онези,
които успяват да съхранят себе си в помията от заливаща ни комерсиалност, от
идеализирани приоритети, свръх качество на живот и псевдо човечност. Всичко
това, пречупено през микросвета на частната история, разказва за онези
ежедневни апокалипсиси, в които неистово умираме с надеждата, че има шанс за
прераждане. И тази надежда е в разказа, в неспиращите истории, преплитащи се една
в друга. Защото само по този начин може да се избегне смъртта.
Пиесите на Георги Господинов работят
с флуктуиращи персонажи и текстове[9],
както ги определя Умберто Еко. Това задава съответната парадигма за
възможни прочити, но в действителност двете пиеси поставят повече въпроси и
почти не дават отговори. Те открехват вратата към обърнатия навътре поглед, за
да се преосмисли битието, за да може да бъде продължен разказът, за да пребъде
митът, за да се случи историята.
Автор: Нина Йорданова
"Под линия", 2015
[2] Василев, В. „D.J.“ - реалност и
фикционалност, http://litclub.com/library/kritika/vasilvasilev/dj.html (15/07/15), 19:35
[6] Златкова, Д. Апокалипсисът - разкази за края, http://litclub.com/library/kritika/zlatkova/prisustvia2.htm
(15/07/15), 19:56
[7] Терзиев, А. „Апокалипсисът идва в 6
часа вечерта“//Литературен вестник, 19, 13-19.01.2010,
с.8
Няма коментари:
Публикуване на коментар