Още в първия разказ на сборника се забелязват
постмодернистични черти, а именно разчупената графика на текста (част от шрифта
е наклонен) и фрагментарната му конструкция. Иначе „За вкъщи“ предлага една
интересна сюжетна линия, в която се разказва за Милен – телевизионен техник,
който като малък загубва крака си и му слагат протеза. Животът от миналото му е
написан с наклонен шрифт, а настоящата случка, която е основната за разказа, е
с нормален. Милен няма семейство и израства, без да създаде такова и без приятели,
затова винаги поправя телевизорите на клиентите си по начин, по който да се
стигне до нова повреда, а той да я извършва в техните домове. По този начин да
се доближи до семействата им, до уюта на дома, да подуши от храната им, в опит
да запълни празнината в себе си, която се е оформила след липсата на всичко
това. Прави това обаче с ясното съзнание, че няма да продължи много дълго,
заради техническия прогрес и развитието на телевизорите до етап, който вече
няма да позволява тяхното ремонтиране, а ще изисква директна подмяна, ако не на
целия, то поне на важна част. А подобно
развитие би отнело от удоволствието и вътрешното удовлетворение, което му
доставя самият ремонт, ровенето из платките на макар и остарялата техника. Това
послание е крещящо. Новото, напредъкът, технологиите убиват душевното,
естественото, хуманното.
Трябва
да се отбележи, че героят на Христов в този разказ е изграден добре, интересен
е, има потенциала да спечели симпатиите на читателя, а и е различен. Защото е
много трудно да бъде открит герой на литературна творба, който да е
телевизионен техник с изкуствен крак.
„Комбита“
пък ни дава интересен поглед върху това до какво може да доведе постоянното
ядене на кисело мляко. След дългогодишна консумация, възрастните хора в България
са се превърнали в комбита – същества, подобни на зомбита.
Разказът
започва от неговия край, от завършека на историята, която е представена с много
ирония, целяща смесване на смеха с ужаса. Бруталните сцени са разказани с
лекота, със спокойствие и понякога натрапчиво взиране в подробностите по време
на кървавите моменти.
Още
една постмодернистична черта се открива в „Том първи“. Става въпрос за
препратката към класически литературни произведения и автори, като в случая
става въпрос за Елин Пелин и неговия първи том от 1904г. и разказа „Кал“.
Повествователят разсъждава върху съдбата на произведението след смъртта на
автора. Тезата му е, че то, както и целият сборник, ще се разпадне, откъдето
тръгва същностната история на разказа. Която впрочем предлага интересни
събития. Главният герой, който е споменат само като „Христов“ (отново
сближаване на автор, повествовател, главно действащо лице, подобно и при други
автори от „Нова проза“), убива Елин Пелин. Става едно смесване на реалност и
фантастика, на минало и настояще, на спасение и убийство, на почит и
предателство. Разказът има посвещение: „На Стоян – ловеца на сепии“, което до
някъде може да обясни нетипичната и неестествена поява на огромна сепия,
опитваща се да убие Елин Пелин
Многообразието
от теми и герои в сборниците си е друг аспект, по който си приличат младите
разказвачи от поредицата. В „Следобеди, които...“ то продължава с разказа
„Литературният експрес“.
Таен
проект на правителството примамва всички писатели в България на един влак,
който се превръща в техен затвор. Причината е, че държавата няма полза от
техния труд и трябва да станат луди, в буквалния смисъл, защото само така от
Европа биха отпуснали пари. Целият замисъл рухва, когато влакът се сблъсква с
друг такъв – този на музикалните изпълнители.
Особено
внимание заслужава „Ангелите на морето“ от гледна точка на замисъл, на
конструиране и до известна степен затваряне на разказа. Действието се развива в
рамките на минути, които мъж и жена прекарват в асансьора на Мол по време на
новогодишната нощ. Асансьорът засяда и двамата стигат до разговор. Авторът
засяда и двамата стигат до разговор. Авторът представя на читателя вътрешните
състояния на героите, прави техните емоции видни и доловими. Започва флирт
между двамата, в основата на който са делфините, превърнали се в мания, дори
фетиш, за момичето. След като момчето казва, че те са „Ангелите на морето“,
това отключва спомените й, отприщва емоциите й, за да се стигне до експлозия от
страст и секс в асансьорната кабина. Сцената е описана с подробности, но без
използване на мръсни или вулгарни изрази. Читателското внимание бива
приближено към героите, за да види
белезите по тялото на момчето, оставени от нейните нокти, влажните тела,
раздърпания чорапогащник, скъсаната презрамка и прочие. Влажната му кожа
започва да създава илюзия у нея, прави любов с делфин. В нея се смесват
удоволствие, желание и ужас. Което я кара да го отблъсне, а в следващия момент
вратата на асансьора се отваря и двама асансьорни техници пребиват момчето,
мислейки че се опитва да изнасили момичето.
Всичко
се случва в хронологическа последователност с точно маркирано време от
циферблата на асансьора.
Любовта
като тема почти отсъства от тази книга. В „Дръж“, където се появяват наченки
това да се промени и читателят да стане свидетел на някаква история с любовни
мотиви, нагласата тотално се преобръща и на финала става ясно, че геройската
намеса на Васил, който спасява от зло куче Надя, с която преди са били в едно
училище, се оказва добре премислен план, в който участие и много важна рола
играе неговото собствено куче. Всичко се проваля, заради повторната поява на
животното, което вбесява псевдо героя и разкрива неговата истинска и
отблъскваща същност.
Централният
разказ от книгата – „Следобеди, които...“ – е най-краткия. И въпреки това, той
сякаш се откроява най-силно. Фантазията в писането на Христов вече придобива
по-ясен смисъл, прокарана през една съновна действителност. Повествованието е в
първо лице, единствено число, но на фокус са изпуснатите моменти,
пренебрегнатите близки, приемани за даденост, заравянето и отдалечаването от
истински важните неща в забързаното ежедневие, което краде безмилостно от
времето на хората, за да се стигне до моменти, в които някой спомен или
поредица от такива да напомнят в съня за ценностите и за страха от възможността
нещо да е изгубено.
На
гърба на книгата, Ани Илков предупреждава за специално внимание към новелата
„Африка“. Много са нещата в нея, които могат да предизвикат размисъл: скритата
жестокост на човешката природа; действията, които родната действителност ни
принуждава да предприемем; реализацията и бъдещето на младите, смисълът от
техните усилия и търсенето на алтернатива в други държави и дори континенти;
апатията към другите в големия град; слабостите на психиката, но най-вече –
лекотата, с която човек може да прекрачи границата на позволеното (приемайки
условностите) и да провали живота си. Може би половината от новелата представя
едни евентуално случили се събития, това, което би било, което би се случило,
АКО... Но за разлика от разказите, тя съдържа предимно парченца действителност
– без фантастика, без сепии, без зомбирани пенсионери.
Още
една книга от поредицата „Нора проза“, която съдържа много, казва много и пита
много, ако читателят отключи мисълта си.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар