Мирослав Пенков „На изток от Запада”

                     „Кръвта ще ни помогне да прогледнем.“

      „На изток от Запада” е сборник от осем разказа, чиято обединяваща точка се събира в осмислянето на събития от историята, отразили се върху  българската нация. Мотивите засягат борбата за обединение след Освобождението, Балканските войни, Първата световна война, но наред с това и партизанските движения, победата на социализма и  разочарованието от непостигнатото светло бъдеще. Някои от героите превалят бележитата  ’89 -та година, мотаят се след „промяната”, в търсене на своетo място, попадат в сменящите се всяка година правителства и стачки. Но събитията  като част от голямата История не са в основата на разказите, нито пък големите фигури, освен може би Ленин, присъстващ по един гротескно-сатиричен начин.
       На преден план излиза малкият обикновен човек – борецът от четата, а не войводата, който носи истинската обич и желание да помогне за свободата на един народ разделен от границите. Герои биват обикновените хора, които преминават през войните, участват в тях, някои умират, други оцеляват, но по-късно намират смъртта си в партизанските движения. Герои са емигрантите, които напускат родината, не само за да търсят по-добра реализация, но и тези, чийто неугасващ взор по необятното тегли към непознатото и непокореното. Герой е съвременният човек, който копнееше по „промяната”, но в годините след нея не успя да намери своята вярна управа. В резултат на това  той беше и продължава да бъде подвеждан от обещанията на всеки нов Месия – щом му даде тон, подскачащ и скандиращ, тръгва да търси своята голяма правда, без да подозира, че отново се превръща в марионетка на кукловоди, възползващи се от надеждите му. Последното се събира в оптиката на един от главните герои – „момчето с феноменалната памет”. Кражбата на златния кръст от църквата тече успоредно на стачкуващите. Техните скандирания се чуват заглушено, като фон на случката  в църквата, за да излязат отново на преден план в края на разказа, когато същият гений, ще пресъздаде вица за пикаещото момче с „феноменалната памет”, запомнило всеки свой зрител. Оказва се, че кражбата далеч не е най-голямото престъпление, което може да извърши човек. Главните герои в никакъв случай не са глупави, макар и превърнали се в обикновени разбойници. Те имат съзнание за случващите се събития, имат и  историческо съзнание: „А едно време не сме били така. Едно време сме яздели бясно откъм изтока.” (Пенков, 2014, стр.145)

       Сборникът започва с разказа „Македониjа” – тема, която до ден днешен носи своя болезнен отпечатък. Проблемът за откъснатите територии от България през войните е основен и във втория разказ – „На изток от Запада”.
      Темата за Македония нахлува чрез един забравен бележник, който принадлежи на съпругата на главния герой – Нора. Бележникът е с адресирани писма от някогашен нейн любовник, който избира да последва една друга любов - борбата  за освобождение на българите в Македония. Но разказа Пенков усложнява като разширява времевия диапозон. Ако някогашният народен борец загива още тогава, далечната 1905 година, то неговата любима продължава да живее и създава семейство с мъж, от чийто глас се води повествованието. Забележителен е начинът, по който авторът успява да създаде своите повествователи, като има случаи те да не са мъже. Пълнотата им изключва напълно от представите на читателя образа на този, който всъщност създава целия текст и остава единствено с мисълта за една история, разказана в Аз-форма. Седемдесет и една годишният „дядка”, както го нарича внукът му, ни позиционира в 1969 година, за да разкаже още, че с освобождението нищо не е приключило, а едва започва. Преживял всички важни събития след освобождението насам, но и разочарован от обещанията за светло бъдеще, главният герой, изживяващ последните си години в старчески дом, заради болестта на съпругата си, прави своите равносметки и спомените нахлуват в главата му като неканени гости. Още като дете, за него и брат му съдбата изиграва своята роля. Майката е изправена пред трудния избор да изпрати един от двамата на война, като им организира състезание по пиене на мляко. Трогателен е разказът на възрастния мъж, който чрез спомена се завръща в онзи момент от детството си и с угризения си спомня за настървението, с което изгълтва млякото, за да се спаси.  „За Бога, бате, пий!” (Пенков, 2014, стр.14) са неизречените мисли на едно дете, което твърде рано трябва да разбере, че животът е нечестен, а борбата за оцеляване – така жестока, че да противопостави двама братя. Разказът на Пенков не се задоволява и с това. Той продължава със завръщането от войната на братът, който има нещастната съдба да бъде обесен като партизанин - без погребение и гроб.
       Заглавието на сборника носи името на един от най-силните разкази - „На изток от Запада”, но едва ли само това е причината за озаглавяването на целия сборник. В цялата книга „запада“ присъства неотлъчно и под различни форми. Като негови проявления се явяват отделни герои, места, на които те започват своя нов живот (най-вече Америка и Англия), а в един от разказите, „запада“ като израз за чуждото, небългарското, присъства чрез жена, идваща от Япония. В конкретния разказ границата сякаш е основен мотив - реката, която разделя едно село и роднините, оставяйки едните на изток, в пределите на България, а другите – там на запад, в Югославия. Въпросите, които повдигат младежите за националната си принадлежност също са трогателни. Разказът  много напомня за Йовковия Вълкадин, говорещ с Бога, в който границата  след войните е била поставена така, че имотите им останали, където живеят, а гробищата в чуждата страна. Разбира се, разказът на Йовков има много повече упрек изнесен към Бога, докато Пенков разказва две необикновени младежки любови – едната - загинала заради своя успех, а другата – заради неспособността на героите да я реализират. Определено границата в разказа я срещаме като  „лош” компонент, тя е тежест, нежелано ограничение, подтикващо копнеещото сърце към гибел в опит да я преодолее.
         От друга страна сборникът е писан в Америка. Изток и Запад не са просто географски ориентири. Изток и Запад се превръщат в нарицателно за два противоположни режима, на които се разделя света след Втората световна война и в които зони попадат малките държави. На изток, сякаш за да конкретизира  темата за българското – къде се намира българинът  през всичко това време след освобождението, какво се случи с него след  „големите” войни, които изнесе на гърба си, защо остава винаги така раздвоен между родното и чуждото„...кое ни приковава към земята? И към водата кое ни връзва?” (Пенков, 2014, стр.56). На изток от запада, според един от героите, е и посоката, в която текат реките. Стига се до там, че той самият иска да се превърне в река, да изтече, да се изгуби в пространството, защото след всичките тежести на миналото, които опитва да махне от гърба си и до известна степен успява, му остава само да захвърли собствените си окови. Това също трябва да се има предвид, разсъждавайки върху избора на заглавие на тази книга.
            Може да се каже, че разказите в книгата се движат хронологически напред във времето. Първият разказ датира събитие от 1905 година и продължава напред, преминава през прехода и годините след това на стачки, бързо сменящи се правителства, но без да политизира. Политическите събития никога не се оказват център на разказа, те са необходимия фон, който да подложи на разказваната случка. Книга за българското, но не за хармани и гайди, не с битоописателство и следи от провинциализъм, а осмисляща и противопоставяща изтока на запада, изправяйки ги един срещу друг, обговаряйки ги. Това е в основата на двете посоки – полемиката. Човек невинаги напуска родното място от немотия, за да дири шанс другаде, човек иска да опознава, преследва и покорява нови и нови неща, а след 45 години невъзможност да се излиза от страната  се появява тази жажда за новия свят, но душата му винаги остава на родното място в спомена на село за баба и дядо, тъгува за семейството, което е оставил и само „пъпната връв” на телефонния кабел свързва далечните държави, позволява това завръщане вкъщи, но щом затвори слушалката, остава отново сам в самотата си.
           Авторът умело  се въплъщава в своите герои, успява да ги изгради със своя душа и лична драма, независимо от пол и възраст. Срещаме и противопоставянето млади-стари в разказа „Как купихме Ленин”. В развръзката на разказа спорът не остава просто в  конфликта, а се развързва в компромиса, в осмислянето на двете доктрини – старата на комунизма и новата на „свободния” свят. Героят води интересна идеологическа схватка с дядо си, който продължава да вярва в идеалите на комунизма и се опитва да гради върху нищото в селото им. Вярвайки, че схващанията му са остарели и безсмислени, героят постепенно променя позицията си и започва отстъпление, под напътствията на „трите стъпки“, които дядото му диктува. А третата е най-важна – завръщането вкъщи. В началото копнежът по хоризонта на света е по-силен от заучените идеали от времето на социализма. Героят ще бъде привлечен от непознатото и чуждото, без излишни обяснения: „Заминах, защото имах възможност, защото носех в кръвта си  беса на Запада” (Пенков, 2014, стр.57) но попадайки там ще осъзнае колко незначителен е в многообразието на света, и че в една Америка всеки е изгубил принадлежността си, а там на изток, всъщност, е мястото, на което сърцето е най-спокойно и щастливо.
       От друга страна, десетилетия по-рано, напуснал землянката, в която се укривал като партизанин, дядото ще открие, че войната отдавна е свършила и ще заживее със своите идеали по светлото бъдеще. След време обаче ще намери другарите си в същата тази землянка умрели, дори мумифицирани наедно с животните, защото никой не им бил казал, че „освобождението” е извършено. Това е хуморът на Пенков. В хапливите изказвания помежду им се съдържа много ирония насочена към самите нас. В разказите няма осмисляне на врагове, чуждото не е злото, което покварява, нито навлезлия след Перестройката капитализъм. Лошото като част от дуализма съществува у нас, така, както и доброто. Характерите и образите на героите са многопланово задълбочени, вкопани в истинския живот, а не захаросани и тривиални, с техните копнежи и разочарования. Понякога добри хора правят лоши неща, а лоши - добри, образите са с цялата сложност и противоречие на човешкия характер, със слабостите, които ни примиряват: „Аз съм страхливец. С грозен нос съм и с мише сърце”(Пенков, 2014, стр.51), но и намерените сили да променят и последват сърцето си. Тази най-грижливо пазена част от човека. Разказите му са дълги, по скоро новелистични, често завършващи с горчива ирония. Те нямат за цел изненада-финал, нито някакво философско авторско обобщение, а чрез диалозите на героите да се разкрие част от народопсихологията ни, в което авторът успява.
           Последният разказ „Девширме“ е сякаш събирателен за основните послания на сборника. В него като повествовател се явява Майкъл (Михаил), който се е преместил в Америка преди години с жена си, но са се разделили и тя, заедно с дъщеря им Ели, вече живее с друг мъж. Жена му става олицетворение на загубената връзка с родината, на откъснатите корени и умишленото бягство от своето минало, от своята същност и език, който опитва да държи настрана от малката и тепърва изграждаща се като човек Ели.
         Тази история се явява рамкираща за друга – историята за прабабата на Михаил, която (история) той разказва на дъщеря си в отделните части от текста. Прабаба му, която е била най-красивата мома, се влюбва в Али – еничар с български корени, който трябва да я отведе при султана. Али се явява другия образ, който е откъснат от своите корени, но за разлика от съпругата на Михаил, той е бил принуден да го направи, заради закона Девширме, според който на всеки пет години се взимат момчетата от дадено място, за да попълнят войската на султана и да станат еничари.
         И в двете истории огромна е ролята на кръвта. Тя е свързващия елемент за човека с родното, със семейството и Михаил усеща и разбира това. За него животът в Америка става все по-труден, отделен от своите жена и дете, но най вече от своята родина и кръв, от майка му.
            Историята за прабаба му и Али се определя като приказка от самия й разказвач. Така е и написана. Езикът, последователността в събитията, наличието на вълшебни мотиви и други подобни показатели само доказват нейната близост до народните приказки.
            За да бъде определена като добра една книга, се взимат под внимание много фактори, сред които са темите, начинът, по който са изградени героите, сюжетите, употребата на думите, добре положените метафори и навярно още други. Има нещо, което е доста относително и трудно може да се определи за всеки читател, а именно въздействието, което предизвиква съответното произведение или сборът от такива. За да се случи подобен ефект, също е необходимо да се вземат из предвид пък други фактори, но това е работа, която е необходимо да свърши самият писател, защото именно в нея се крие голям процент от майсторлъка. Той трябва да знае как да се нагоди според настоящата ситуация на обществото, да улови трептенията му, да ги пресъздаде в писмен текст. Защото почти няма група от хора, някакъв социум, който да не обича да чете за неща, свързани с него, показващи неговата същност в различните ситуации или в различни времеви отрязъци от историята му. Това просто е част от себелюбивата същност на човека. Мирослав Пенков се е справил със своята задача. Да, при него ситуацията е малко по-различна, но се предполага, че местоположението му би трябвало само да затрудни работата. Но „На изток от запада“ е книга, която определено успява да въздейства, да трогне, да докосне сетивата. Трудно може да се открие щастлив финал.


Пенков, М. „На изток от Запада”. София. Изд. „Сиела”, 2014г.

Автор: Дора Иванова, Мехмед Атипов
"Под линия", 2015