Зорница Гъркова - "Пътят на мравките"

       Още един сборник от поредицата „Нова Проза“. Още една композиция от текстове, които да дадат някаква представа за какво и как пишат младите разказвачи. В произведенията на всеки млад автор се вижда желанието за промяна, стремеж към различното, новото, онова, което да го отличава, същевременно с това и да го утвърждава. И не е случайна употребата на думата „млад“, защото това е различно от „дебютиращ“. Има такива дебюти, които залагат на формули, които ги доближават до класическия български разказ, макар че не е съвсем правилно да се говори за формули, системи, стратегии и прочие, когато става въпрос за литература, тъй като могат да се превърнат в един вид ограничение, което да подведе даден автор и да го подтикне в неправилната посока. Затова по скоро може да се говори за начин на писане, за теми, герои и конструкции на разкази, които да се приемат за база за сравнение и въз основа на сходствата, да се прави връзката с класическия български разказ. Впрочем, тук идва въпросът какво значи „класически разказ“? Кое го прави такъв? Най-общо казано, може да се приеме, че това е правилната сплав между социално-политическата обстановка в конкретния исторически момент и художествената измислица. Нашето съвремие е изпълнено с динамика, което води със себе си богато разнообразие. Съответно, по един напълно естествен начин, се стига до разнообразие в стиловете, до тяхното смесване, до трудности в тяхното определяне и появата на все повече новости, все повече опити за иновации в писането на разкази. И това си личи най-много в младите автори.

         Като един такъв (млад автор), Зорница Гъркова събира едно многообразие от разкази. Книгата започва с посвещение „На чичо ми“, което в такива случаи, обикновено придава малко по-специално отношение. Едно такова посвещение я превръща от материално книжно тяло в дар, който носи в себе си част от душата на авторката.

         За да се види най-добре многообразието на сборника, по-удачният вариант е едно разделно вглеждане в разказите, тъй като ако се избере друг вариант, в който се прави някакъв по-обобщаващ преглед към групи от разкази на базата на техни общи характеристики, може да се стигне до изпускането на някои неща, което впрочем е напълно нормално и естествено да се случи, като се работи в насока ограничаването на подобни липси.

         В разказа „Ускорителна лента“, който е и първи в книгата, има вмъкнати компютърни игри. Всъщност, самият разказ е представен като компютърна игра. Всичко се развива бързо, няма подробни описания на заобикалящата героя среда, а само са споменати местата, на които се развиват действията. Всички те са все в София. Читателят става свидетел на премеждията на героя, които, по ирония на съдбата, завършват с неговата смърт, за да се стигне до последното изречение:

         „На екрана с отровнозелени букви се изписа „Game over”.“ (Гъркова, 2013, стр. 17)

         Използването на изрази като „гадна кучка“, „Man, к‘во ста‘а?“, „джофрата“ и прочие, още повече доближава този текст до младия читател. А това продължава и в „Девет на осми“, където към изрази като „мамата си джаса“ и „не се спичай“, които се срещат и в други разкази от този сборник, се прибавят и такива на английски. Заедно с обръщението „копеле“ и още няколко показателя, става ясно, че героите, всеки от които си има прякор, който крие своята история, са софийски младежи, които са студенти и решават да предприемат вълнуващо пещерно приключение за осми декември, което се обърква.

         Начинът на изразяване, подобно и на другите млади автори от поредицата, е освободен и директен, като може да се предположи, че причина за това е стремежът за близост с говоренето на съвременните младежи или поне част от тях. Пък и едно първолично повествование изисква всичко това, за да се засили усещането за достоверност на историята.

         Разказът, както повелява на един постмодернистичен такъв, има фрагментарна структура. Освен това, интересно е да се отбележи, че както започват някои части, със същия израз (или подобен) завършват тези преди тях. Към постмодернистичната същност може да се добави и препратката към Том Сойер, която прави самият повествовател. Освен това, повествованието е обогатено и със споменаването на някои песни и групи, които възприемателят веднага възпроизвежда и допълва картините в главата си.

         В „Лов на пъдпъдъци“ вече има малко повече описания на природни картини, което определено се отразява добре. Лирически разказвач е Цветан, но всички му викат Цезар. И тук се вдълбават песни в повествованието. Героите имат малко по-завършен вид, след като биват представени техните действия, външен вид, думи, погледи. Събитията, които се описват, всъщност са и един вид рамка за друга случка, в която е замесен Цезар и която има отношение към целия разказ и най-вече финала. Лудостта е намесена като мотив, но най-вече тази лудост, която се доближава до пророческите способности.

         Страхът присъства в много от разказите, но в „Страшна история“ е водещата сила. И въпреки че някои моменти е възможно да бъдат предвидени, детайлното разказване прави добро впечатление. Това, че героите тук са деца на по единадесет-дванадесет години, е различно и прави впечатление на фона на другите текстове, където героите са юноши, най-често студенти.

         Като силен и актуален текст може да се определи „Трамвай №5“. Повествованието е в Аз-форма и се оказва символ на бунт, на протест, притаена злоба, изливане на яда, на своеобразно лично отмъщение, макар и леко гротесково, към лидерите на управляващите партии и президента.

         Иначе музика продължава да звучи от текстовете и в „Cliffs of Moher”. Изреченията в този разказ стават кратки и предимно съдържащи глаголи. Всяко такова кратко изречение представлява кадър, моментно действие, което се наслагва към другите, сглобяват се и стават лента. По време на цялото повествование има мистификация, създава се усещането, че предстои да се случи нещо решаващо, нещо, което е от значение за героинята. Това очакване е точно онази щипка авторско майсторство, което да грабне вниманието на читателя, да го увлече. Създава „абсолютно нереална, но и очевидно реална реалност“. Заглавието всъщност е наименованието на едно от най-красивите места на света според героинята. Това става ясно, когато тя се заглежда в табелите на едно кръстовище, които показват различни дестинации от Ирландия. Необяснимо как, едно пътуване от Добрич за Варна се превръща в пътуване „към края на света“, каквото е мястото Cliffs of Moher според други герои, които упътват героинята, а през цялото време се случват странни неща, за да се стигне накрая до нейната смърт, предизвикана от нейната спътница – жена, която тя блъска с колата, но оцелява и представлява нейно точно копие, двойник, дори облечена по същия начин.

         В разказът „Името“, първоначално място на действието е кръчма извън столицата, което си е изненадващо, имайки предвид, че предимно София е сцена на действието при авторите от поредицата. Трябва да се отбележи обаче, че в този сборник, както и в някои други, действията се развиват и на много места извън столицата, извън България и отвъд обяснимите граници на реалността дори.

         Характерна черта в текстовете на Зорница Гъркова е, че повествованието в тях е предимно в Аз-форма, а повествователите най-често са мъже. Обикновено, ядрото на разказа, неговата същностна част, присъства като допълнителна история, която е пришита към това, което преживява и разказва повествователят. Център на произведението се явява не той, а някоя друга личност или събитие покрай него. „Името е точно такъв разказ. В него се застъпват и някои актуални и наболели въпроси като този за отношението в болниците, смяната на имената от близкото минало, казармата.

         Разказите в тази книга на Гъркова имат различни багри. Пъстротата идва от това, че младата писателка развива сюжетите си около различни теми и го прави по един доста добър начин. Получават се текстове, които носят своята интрига, носят различна стръв, на която се хващат читатели. Трудно текст като „Мед от зюмбюли“ може да бъде четен безпристрастно и хладнокръвно от някои читатели, тъй като чрез него авторката удря по една много тънка и чувствителна струна, каквато е тази на носталгията, на сантиментализма. В този разказ са преплетени мотивите за завръщането, за миналото, за силата на природата, за невъзможната борба с времето, което оставя следи след себе си навсякъде. Към това отново е прибавен нереален елемент, който е близо до митологичния. Става въпрос за дядото на главния герой, който просто избледнява и изчезва, когато зюмбюлите ги няма, и се появява безмълвно, когато те отново цъфнат. Разказът завършва с думите „Чаках дядо“, което оставя историята с отворен край и се продължава издигането от земята, което прави цялата книга.

         „Тролейна история“ е разказ, който само привидно има за цел да опише тежкото, натоварващо и еднотипно работно ежедневие на шофьор на тролей се оказва историята на човек, който е убил жена си, а след това си е легнал, а на следващия ден е изкарал смяната си. Разказът започва с началото на смяната му и завършва по начин, който да покаже на читателя, че между хората, с които човек се среща през целия ден, има всякакви сбъркани умове, без дори да подозира, а светът ще продължи да си съществува, независимо от драмите и нещастията, които го съпътстват. Това се явява текст, който да свали на земята омаяните в сладкия унес на авторовата фантазия от предните текстове, мисли на възприемателя.

         В разказите на Гъркова има послания, които остават по-дълбоко в текстовете. Често, зад иначе обикновеното повествование, могат да се открият елементи, които могат спокойно да останат незабелязани, заради тази поточна линия от опростени кратки изречения, които създават динамиката. Така някои детайли, които уж са част от заобикалящата среда, просто остават забравени. Става въпрос за някакви думи на герой, играещ второстепенна роля или появяващ се за малко в хода на действието, за израз на лице, за накратко описан пейзаж, снимка, жест, аромат. Все детайли, които би било признак на невнимание, на безхаберие, ако бъдат изпуснати или подминати набързо. Видно е, че това е проза, която не залага на подробните описания, на разтегнатите изречения, което се наблюдава и при другите млади разказвачи. Като по-съществена липса на някои текстове само може да се отчете сравнително малкият брой метафори, които, при едно майсторско боравене с тях, несъмнено биха вдигнали качеството. Разказът „Раковината“ обаче е от онези, които представляват една дълга метафора и прилича на сън, на кошмарен сън, който се опитва да покаже нещо. Иначе от гледна точка на цялост и завършеност, текстовете изглеждат изпипани.

         В тази книга могат да се видят разликите в интересите, в преживяванията, във връзката със света на живота в големия град и този в селото от детството, което навява спомени, засядащи в гърлото или дава възможност да провидиш света и да направиш по-силна връзка с природата.

         Последният разказ в книгата е „Пътят на мравките“. В него могат да бъдат открити много послания, които са закодирани в историята на десетгодишния Петър, който прекарва лятото на село при баба и дядо. Там той, след внимателно следене и проучване на мравките и техния път в гората, достига до мравуняка, техния дом, и без много да мисли, той го разрешава, почувствал се като техен бог след наблюденията. Човекът посяга на природата, усетил в даден момент своето надмощие. Хлапе, отгледано в столицата, не успява да разбере по-нисшите същества от него. Това са все възможни прочити на тази ситуация, но те са неизбежни, а и не може да се каже, че са неправилни. Малкият Петър се връща в града, неосъзнал колко е променено вече виждането му за света. След игра на фунийки се стига и до неговата смърт, съпътствана от картини, които да изпратят нови послания към читателя. Така за някои събития в този текст могат да се приемат различни прочити и да бъдат издигнати на повърхността много от заложените идеи на Зорница Гъркова. Тя обаче ясно изразява своето разочарование от променящия се свят, от непрестанното строителство, което убива природата и постепенно прекъсва връзката на човека с нея. Той става роб на компютрите, на интернет, на виртуалната реалност и на собствените заблуди и предразсъдъци. Фокусът от ценните, от истинските неща в живота се променя, изкривява се и се тръгва по пътя към тоталното му преобръщане и загубата на усещането за реалност. И тук финалът създава нагласата, че всичко това е някак неизбежно и необратимо, че в крайна сметка животът на хората и този на мравките си приличат много, накрая всички стават на прах, а от тях остават само „призрачни спомени“.

         Може да се каже, че младите автори притежават нещо отличително, нещо, което откроява всеки един и може да спомогне за разпознаването му. А това е много голяма стъпка. Многообразието на тази книга на Зорница Гъркова в различни отношения може да се тълкува по много начини, но също трябва да се приема като част от нейната същност в писането.

Библиография:

Гъркова, З. (2013). "Пътят на мравките" . София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".

Автор: Мехмед Атипов

"Под линия", 2015г.