Всъщност, тази книга,
писана от двама автори, покрива стандартите за роман, така да се каже.
Необичаен и определено интересен е фактът, че романът е написан в съавторство,
а подобни случаи в съвременната и като цяло в българската литература не се
срещат често. По принцип, дори и един да е авторът, стилът му на писане,
начинът, по който създава историите си, изгражда героите си и въобще процесът
на сътворяване на книгите му, буди любопитство. А когато са двама, интригата се
засилва, защото изникват въпроси за това как става съчетаването на два различни
стила, два различни начина на мислене, кой кое е измислил и написал и т.н. И
ако Дейна Бренченс навярно е непозната на четящата общност, то Георги Томов е
познат на читателите (или на част от тях) с предишната му книга, която се явява и негова дебютна, а
именно сборникът с разкази „Не беше тук и си отиде“. Действието в „Докато
дишам“ се развива в България, Холандия и Франция. Амстердам и Париж са сред
основните топоси, като точно са назовани имената на улици, площади, хотели и
булеварди от тези градове, което говори за познаването им. Георги Томов се е
доказал като познавач и разбирач на българския бит и на него може да се отдаде
несъмнено добре пресъздадената родна обстановка (и от времето преди 89-та, и
след това), а отговорна за достоверното присъствие на чуждите градове може да
бъде определена Бренченс, тъй като тя самата споделя при едно от представянията
на книгата, че събитията са по действителен случай и познава повечето от героите.
Дори без да бъдат нанасяни промени
върху текста на „Докато дишам“, той спокойно може да бъде ползван като филмов
сценарий. Историята покрива един доста широк спектър от време, като започва още
от 1986г. и времето на социализма в България, мине се през 89-та, маркирайки
края на режима само като фон на случващото се в романа и минавайки през времето
на мутрите през 90-те и началото на новия век, за да приключи всичко през
2009г. Събитията следват едно след друго, спазвайки хронологическа
последователност, като в началото на всяка глава е упоменато къде и кога се
развиват действията в нея. Изключения правят само някои ретроспекции, които
имат за цел да свържат отделни парчета от сюжета.
Повествованието, което е третолично
през цялото време, с изключение на моментите, в които са показани мислите на
героите, залага на движението и се забелязва силната употреба на глаголи и
много по-малко определения, описващи заобикалящата героите среда, която просто
е спомената, сякаш само е написано необходимото за декорите при снимките на
филма.
Начинът, по който са изградени героите
е една от силните страни на тази книга. Навярно за това спомага фактът, че
много от тях имат реално съществуващи прототипи, както казва самата Бренченс,
но дори и не знаейки това, героите се проектират в съзнанието на читателя по
един естествен начин, благодарение на умението на пишещия/ите. Освен че много
от главите имат за заглавие името на някои от тях, всеки от героите има важна
роля в историята. Все пак, макар и не съвсем категорично изразено, като центът
на сюжета може да бъде откроена Ина – едната от близначките, която е
свързващото звено между всички и чийто прототип Дейна Бренченс твърди, че
познава по-добре, отколкото тя самата се познава.
Както вече бе споменато, повечето от
георите заемат важно място, но един от тях е с малко по-особена функция и това
е Генералът – дядото на Ина, заемащ висок пост в партията, вярващ и отгледан с
нейните идеали, който благодарение на положението и връзките си от преди 89-та, дава насока на събитията, случващи се на дъщеря му в България,
контролира ги и тайно направлява живота ѝ.
Що се отнася до престъпниците и
мафиотите в книгата-сценарий, те ясно се открояват във въображението на четящия
като напълно шаблонни образи, които имат ясни искания и претенции към живота.
Романът
притежава широка палитра от образи, минавайки през монахини, цигани, гейове,
банда рокери, тайни агенти и прочие. Което показва колко широко се разпростира
тази книга и в тематично отношение, засягайки теми като тази за семейството,
кръвната връзка, за ценните неща в живота, за изгубените моменти и хора, за
силата на властта и парите, за човешката деградация, за разрушенията, които
нанася времето и още много, които да послужат като повод за размисъл.
Ако всичко
дотук не е достатъчно да доближи романа до формата на филмов сценарий, то
развръзката на историята и щастливият финал след кървавите сцени в стил
холивудски екшън, са достатъчно силен аргумент. “Vanilla sky
club” е мястото, където се събират основните
сюжетни линии, стига се до кулминационния връх и достигането до отговорите на
неизяснени въпроси. Екшън сцените, които се разиграват в този клуб, разкриват
до по-голяма степен кинематографичната концепция на романа и се превръщат в
повод за сравнение с филмите на известни режисьори.
Въпреки че е
по действителен случай, не трябва да се забравя, че това все пак е художествено
произведение, което означава известна доза измислица, нагласа, напасване на определени
детайли. И именно на такива места се разпознава почеркът на Георги Томов. Това
са например някои от по-напрегнатите сцени, отразяването на обстановката в
България и бита на някои от героите по време и след социализма, заплитането на
криминалните възли и прочие, но тези примери разбира се са в сферата на
предположенията, базирайки се на някои от разказите му в дебютната стихосбирка,
и не трябват да бъдат приемани категорично.
В заключение
трябва да се каже, че книгата е увлекателна и се потвърждават думите от гърба
на корицата, че се чете лесно. Нейната екранизация би означавала пълен успех за
авторите. Времето ще покаже дали това ще се случи, но е налице интересен
проект, създаден от двама автори и се вписва в границите на екшъна и на
криминалния жанр.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар