Евгения Иванова „Фото Стоянович”

          Романът „Фото Стоянович” е опит, не просто да бъде сътворен поредният исторически сюжет, а да се предложи един обективен разказ за историческия ход на събития от времето на Раковски до новата Българска държава. За целта Евгения Иванова избира жанровата категория на документалния роман. Хронологически се споменават всички важни исторически събития – легиите, въстанията, тайните комитети, идеите, чрез които да се постигне свободата и с чия помощ, до постепенното осъзнаване, че сами трябва да се погрижат за нея. Книгата по скоро прилича на историографско четиво. Главите, на които е подразделена, са  маркирани от дълги описателни изречения. Целенасочено липсва художественото в книгата. Опитът на авторката като професионален историк събира в книгата богата колекция от снимкови документи, а отличното познаване на историята води до нов, максимално сгъстен  прочит. Така читателят стои фронтално и има възможност да напасне всички моменти и важни събития на едно общо платно, където ще се пресекат пътищата на най-важните личности за българската история. Ще има възможност да види кои от тях са се познавали лично, кои не са успели да се срещнат, да наблюдава малките им и големи спорове.

           Възползвайки се от повествователни техники, Евгения Иванова създава две оптики, през които протича ходът на историята – външна и вътрешна. Чрез трите си героини, разказващи „големия исторически сюжет”, се завързва първият най-видим конфликт. Той проблематизира заучаването на историята, (не)способността да задаваме въпроси и мислим логично върху тях. Основните лица в конфликта са възрастната дама, чийто прадядо - Атанас Карастоянов, придворен фотограф – е оставил своя дневник със записки, добили ценност на исторически в по-късни дни. Този дневник обаче не става ясно наистина ли съществува или е измислица, защото бабата разказва наизуст. Тя разказва историята от болничното си легло на своята внучка и  нейната приятелка – и двете с по-ново историческо съзнание, а и достъп до документалната литература. Това означава, че могат да сверят историческия разказ като спомен и предание от уста на уста, за да развенчаят някои митове. С някои малки изключения, в книгата никъде не попадаме на нова историческа истина, макар ясно заявеният конфликт да проблематизира именно „грешната” история.

            Вътрешната опитка е осъществена посредством избирането на автентична действителна личност, която изпълнява ролята на свидетел на историята „отвътре”. Атанас Карастоянов е бил придворен фотограф в кралския двор на Обреновичите, имал е ателие в Белград, където снима голяма част от добре познатите големци на нашата история, а по-късно и в свободна България. С този избор авторката печели доверието на читателя и го предразполага  към прочит на едно автентично свидетелство.   Подзаглавието - роман-колаж, - всъщност назовава професията на главния свидетел на епохата. Той е основният, модеренят  източник на историята, летописът вече е остаряла форма. Книгата на Евгения Иванова е богато снабдена с ценен снимков материал. Снимката е уникален продукт на технологията. Веднъж тя предизвиква възхищение и само догажда, че може би един ден ще се превърне в памет, друг път става причина да бъде идентифициран Апостолът на свободата, а трети - повод да се реконстуира част от историята.

       В романа липсват главни персонажи, липсва и главен сюжет, липсва и ясно изявен повествовател. Авторката не се спира на вариант, в който всевиждащия и всезнаещ повествовател да резюмира събития, да придвижва напред или забавя темпото на разказа, няма обобщаващи моменти, нито изводи, липсва и неговата оценка, така характерна за историческото повествование.           

         Книгата на Евгения Иванова е наистина един колаж, наслагване на елементи един върху друг. Тези елементи се явяват парчета от историята. Може би е редно да се запитаме: защо роман-колаж? Какво означава това и защо под тази форма? Тук възниква и въпросът: може ли чистата историята (без фикция) да бъде представена в романовия жанр? Може ли историческият сюжет в романа да не бъде воден от повествовател, който знае всичко, който познава историята, знае кое как е започнало, причините поводите и последствията и, която позиция му дава право да издава нравствени присъди?   

          Наследницата на Карастояновия род не е свидетел на времето, но прави реконструкция чрез наученото от мнимия дневник. Историята се реконструира чрез чужд спомен, но все пак автентичен, което трябва да убеди читателя в достоверност. Нейната история бива пресичана от третата героиня, която оспорва достоверността и води до разколебаване у читателя. Цялата книга би могла да бъде повод за един нов поглед върху споровете около философията на Историята, започвайки, например, от това какво е Истината...


Автор: Дора Иванова
"Под линия" 2016г.