Под линия с Владимир Зарев

Осмислянето на миналото е в началото на историческото повествование. По правило, за исторически книги се считат такива, чиито сюжети са достатъчно отдалечени във времето и към които може да се обърнем от позицията на изтеклото време.  Може ли да се каже, че романът Ви „Разруха” носи белезите на историческия роман, макар да излиза в средата на прехода и да обговаря самия преход?

Владимир Зарев: Всяка хубава, значима книга, която привидно е завинаги съвременна, след определен период от време се превръща в историческа. И обратното, всяка талантливо написана историческа книга носи образи, послания и смисли, които са изцяло съвременни. В това отношение „Разруха“  е напълно съвременен роман, който с годините ще носи все повече белезите и на историческата проза. Не без гордост ще спомена, че в Германия за романа излязоха над 40 отзива и рецензии в най-значимите медии като „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Ди Велт“, „Штерн“, „Дер Щандарт“. Вестник „Берлинер Цайтунг“ написа: „Владимир Зарев е българският Балзак, чийто роман „Разруха“ е повествование за историческия обрат в България, за какъвто германската културна критика все още мечтае. Книгата на Зарев действително превъзхожда  всичко подобно на немски език – от „Обширно поле“ на Гюнтер Грас, до „Нов живот“ на Инго Шулце... Зарев е пълнокръвен епичен автор, незасегнат от /пост/модернистичен скептицизъм. На Балзак напомня и щедростта, с която пилее своя творчески потенциал“. Ще добавя, че „Разруха“ излезе в престижното издателство „Кипенхойер & Вич“ в луксозно издание и с твърди корици, а буквално преди седмица подписах договор – романът ще бъде преиздаден в меки корици!

   И„Разруха“, и „Светове“, и „Орлов мост“ изразяват моето несъгласие със сценария, по който протече толкова мъчителния за българския народ  безкраен преход, с начина по който бе разграбена и обезкръвена България и бе обезсмислен труда на няколко поколения българи, с тайния заговор, по който бе корумпирана и ерозирана имунната система на всяка държавност – съдебната система и полицията, със задкулисния договор, по който нашата посредствена и истерично алчна политическа класа и олигархията превърнаха политиката в бизнес, а държавата в лична собственост.

   Някои „доброжелатели“ ме упрекват, че тези книги са написани веднага след погромните събития, че аз не съм оставил времето да утаи най-важното и определящото в тях. Вярна е  метафората, че отблизо се вижда дървото, а отдалеч цялата гора. Но ако се замислите, ще се съгласите, че отблизо се виждат и прекрасно различават индивидуалните особености на дървото, детайлите, които образуват неговият личен драматизъм, отличителния облик на короната му и нейната неповторимост, тържеството, с което това вече единствено дърво се вплита във вятъра и в сезоните. Да, отдалеч ще видите цялата гора, тя е присъствие и пейзаж, но е лишена от индивидуалност, в перспективата дърветата в нея се сливат и тя заприличва на всяка друга гора.

   И още нещо...  Помня, че в годините на социализма огромната част от писателите пишеха най-вече за времето на капитализма. Тогава беше лесно и дори похвално да се описват и преувеличават конфликтите и недъзите на капитализма. Сега, във времето на демокрация, когато писателят би трябвало да се чувства възторжено свободен, отново някак лесно и похвално е да се пише за социализма, да се обяснява колко страшно е било това време, да се критикува насилието като негова основна същност и ужасяващото му всепроникване. Докато живях в това застинало време, аз написах своите книги за социализма, правих го пределно честно и доколкото бе възможно смело. В Германия определиха втората част от трилогията ми „Битието“, „Изходът“, „Законът“ като дисидентска литература, някой от уважаваните рецензенти направо написа: „ние не сме знаели, че преди демократичните промени в България е имало дисидентска литература“. И досега българската критика не желае да прочете докрай смислите в тази книга, а тя излезе през 1982 година!!!, не желае да вникне във факта, че в нея се опитвам да поставя и разреша проблема за властта, че един от героите ми, професор Йовчев, обяснява защо социализмът при цялата си привидна хуманност е дълбоко недемократичен и не е в състояние да се усъвършенства. Защото идеологията с нейния хуманизъм, обяснява той, трябва да бъде в жив конфликт с държавата и нейната бюрокрация, и разбира се, в постоянна опозиция на прогнилата политическа номенклатура. За неразрешимите проблеми на социализма предсказах още в първия си роман „Денят на нетърпението“, а застойните времена подробно  описах в романите си „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“ и най-вече в „Изборът“, който по-късно влезе в последната част на трилогията ми „Законът“.

   В „бавни“, застойни времена, когато с години почти нищо не се случва /освен историческите решения на партийните конгреси/, се пише бавно. Във времена, когато житието ни е така изумително динамично, убеден съм, писателят трябва бързо да откликва на събитията, да ги осветлява и да им дава своята присъда. Писателят е човек, който винаги е в опозиция, дори при най-справедливото и приветливо общество, дори при най-доброто и разумно управление, той трябва да е постоянен коректив и да изразява своето несъгласие. А в общество като нашето, което е проядено до основи от всепроникващата корупция, в което политическата класа, олигархията, висшите магистрати и организираната престъпност са едно и също, в което жестоката несправедливост е норма, ненаказуемостта е принцип, а честността и моралът се приемат за човешка глупост, писателят е длъжен да реагира непрестанно. Защото само след десет-двадесет години политически машинации, начините и механизмите, по които беше ограбен труда на няколко поколения българи най-вероятно ще бъдат забравени. Небивалият геноцид, който се извърши над българския народ, прогонването на два милиона от най-просветената и образована част от него, преувеличеният до глупост либерализъм, който поощри това ограбване, заслужават да получат своята присъда.

  

Вие сте автор на едни от най-добрите съвременни исторически романи. При какви условия една книга изпълнява жанровите изисквания на историческия роман и при какви не успява да ги изпълни?

В.З.: Ако една историческа книга успее да се превърне в художествено постижение, но най-вече в национална памет, това означава, че тя е изпълнила духовните си задачи. Важно е писателят да помни, че неговата книга, която обговаря едно по-далечно или по-близко минало време, трябва да отговаря на всички най-съвременни изисквания за художествена проза, да звучи модерно. Убеден съм, че това са двете най-важни, ще употребя по-силната дума, съдбовни за тази книга условия – да бъде стойностна, висока литература и да е съвременна по своите послания, смисли и стил. Има още едно изключително важно за мен условие – образите, житейските факти и битийната атмосфера, които населяват и просмукват повествованието да бъдат проверени и достоверни.

В „Лето 1850” Вие се обръщате към един много обговарян период от българската история – Възраждането, но избирате и да припомните не особено „популярното” Видинско въстание. Какво Ви накара в края на ‘80-те години да се обърнете към този момент от историята?

В.З.: В едно свое пътуване из Северозападна България, в белоградчишкия исторически музей случайно научих за въстанието през 1850 година. Бях изумен от неговите мащаби, себеотрицание и героизъм. По своето величие, преживян народен възторг и трагизъм това въстание против турските поробители не отстъпва на Априлското, а избухва четвърт век по-рано. И все пак за него не се знае почти нищо, върху него покълва тишина и то не оставя следи в националната памет, забравата е неговото истинско и най-ужасяващо поражение. Ето загадката, която ме погълна и измъчи моето въображение. Зададох си въпроса защо? По какви неведоми причини това зловещо, но величаво и възвисяващо събитие не се бе съхранило в народната свяст? Отговорът изглеждаше прост, но ме удиви и разтърси... въстанието през 1850 година не беше описано от никого, то не бе оставило записани думи и Слово след себе си, не бе излъчило своя Захари Стоянов и Иван Вазов.

   Това и предопредели образите и сюжета на моя роман. „Лето 1850“ е епичен разказ за турското насилие, за преживяната от народа ни жестокост, но и за блясъка и величието на Словото, защото Словото е не само споделяне и изповед, но и незабрава. През цялата драматична подготовка на въстанието един свещеник отец Йоан, приет в дома на богатия видински търговец Срацимир Шишманоглу съвестно записва събитията. След потушаването на буната при турския валия водят първенците, водачите на въстанието, ала той е достатъчно прозорлив и умен, не само, че не ги наказва, но ги награждава и с почести ги изпраща в Цариград. „Доведете ми този, който записваше“. Изгаря записките на свещеника, отрязва ръцете му, изтръгва езика му и така сломява буната с тишина, със безпаметство и със забрава.

Как разбирате робството и свободата?

В.З.: У нас напоследък се водят безсмислени и обидни пред паметта на дедите ни спорове дали преживяното петвековно чудовищно насилие над народа ни трябва да се именува робство. Един мой приятел историк си даде труда и наброи над сто и тридесет големи кланета, които са сполетяли народа ни. Те са оставили писмени следи в турските аналии, представете си колко още са били тези погроми, които са се стоварвали в столетията над българите, и са били обвити в тишина и в забрава. В края на 14 век българите са около три милиона, а англичаните са три милиона и половина. В края на 19 век, когато се освобождаваме от турско робство, българите са три милиона и половина, а англичаните са тридесет и три милиона без пръснатите в колониите. Мисля, че само този пример достатъчно обяснява постоянството на насилието, същността и последиците от това „присъствие“.

    По време на това „владичество“ се случват две ужасяващи неща, които по-сетне повлияват върху националното ни развитие. Поради постоянното насилие и кланета, постепенно бива променен генетичния фонд на българския народ. Всички по-смели, по-будни, по-интелигентни и дръзки люде физически са били унищожавани и не са оставяли генетична следа след себе си. Потомство са оставяли посредствените, безличните и примирените българи. Помните толкова „мъдрата“ и обидна поговорка: „Преклонена главица сабя не я сече!“ Втората, не по-малко чудовищна причина, която психически осакатява българският народ, се състои в това, че българинът завинаги се изпълва с подозрение и с презрение към институциите, завинаги намразва институциите. Просто султанът не е неговият княз, кадията не е неговият съдя, полумесецът не е неговият пряпорец и символ на националното самосъзнание. Този тотален нихилизъм по отношение на реда и институциите, това вече генетично придобито омерзение и незачитание на  държавността /“Законът е врата у поле, който иска да минава през нея“/ превръща българинът в непоправим индивидуалист. Петвековното турско иго го лишава от чувството за национално единение, от усещането за съществуване в общност, той свиква да се спасява поединично, не държавната граница, а високият каменен дувар се превръща в символ на човешката му сигурност. И още... постепенно българинът загубва инстинкта си да работи и да просперира в екип.

   Що се касае до свободата, аз винаги съм отстоявал твърдението си, че тя е форма на различие. Колкото по различен е един човек, толкова по-свободен е той, толкова повече е в себе си и изразява себе си. Но това се отнася и за народите, свободните народи проявяват своето духовно и психологическо различие, те проявяват себе си /националния си характер/ и в исторически план натрупват позитивни качества.

Сега бих искал да Ви попитам за другия Ваш исторически роман „Поп Богомил и съвършенството на страха“?

В.З.: „Поп Богомил и съвършенството на страха” е постмодерен текст, роман игра, който се състои от четири жития. Първите три се развиват през 957 година в България и главен герой е великият еретик поп Богомил. В тях сюжетът и ситуациите привидно се повтарят, но поп Богомил е толкова различен и противоречив, че всяко следващо житие отрича предишния му образ и така го надгражда. В първото поп Богомил е инстинктивен философ и невероятен хедонист, условно напомня Разпутин, във второто той опитва да постигне щастието на хората чрез абсолютното равенство, т.е. чрез непрестанно и зловещо насилие, далечно напомня Сталин, в третото се проявява като истински смирен духовен Учител. Четвъртото житие се развива през 1327 година в манастира, който така блестящо ни описва Умберто Еко в романа си „Името на розата” и един от главните герои е самият Умберто Еко от Болоня, който се явява в ролята на инквизитор. В този манастир още от невръстна възраст като послушник е внедрен катар, знаете че албигойците във Франция и катарите в Италия са приемници и сподвижници на богомилското учение, та той е изпратен в манастира с мисия да проникне в тайнството на Библиотеката и там всред нейната надменна скритост да открие тези три жития от 957 година, преписите от които са изтръгнати и унищожени от инквизицията, а в тях по предание се пази първоизворът на катарската еретична вяра. Този внедрен катар е майсторът на мощехранителници Никола от Конкоренцо. Инквизиторът Умберто Еко също се надява да проникне в библиотеката и там да намери загубеният ръкопис на Аристотел за комичното, следователно техните интереси съвпадат.

   След поредица от преплетени събития и греховни монашески смърти, защото и други монаси се стремят към еретичния текст на Аристотел, двамата успяват да проникнат в Библиотеката, попадат в тайната стаичка на слепия Хорхе, където се опазват най-еретичните свитъци и там Никола най-сетне намира трите жития. Той сам подпалва Библиотеката, защото е убеден, че не Знанието, а Вярата е най-важното и спасително възвисяващо нещо в човешкия живот. По-късно, когато целият манастир се превръща в пепелище, Никола прочита трите жития и отначало остава объркан и потресен, а сетне е предизвикан към размисъл от тяхната противоречивост. Тази  смайваща несъвместимост на трите жития го възвисява  по особен начин, защото той приема че така разказания в житията поп Богомил е просто невъзможен, следователно той не е съществувал. „Тогава аз съм поп Богомил!” – заключава довчерашният майстор на мощохранителници и поема към Старата родина, към България, за да възвърне, да оплоди и възвиси истинската вяра. Разбира се, сюжетът, образите и най-вече посланията на този роман са далеч по-многопластови и сложни.    

Да се върнем към Вашето основополагащо произведение, към трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Разкажете ни за нея, можем ли да я наречем исторически епос?

В.З.: Трилогията „Битието”, „Изходът”, „Законът” е епична семейна сага разказваща за Вълчевия род, която обема 120 години национално историческо време и се разпростира в над 2,700 страници текст. Действието в „Битието”  се открива през 1890 година в провинциалния Видин и продължава до девети септември 1944 година. Втората част „Изходът” започва от девети септември и продължава до перестройката на Горбачов, т.е. обема историческото време на целия социализъм. Третата част се открива с първите мъчителни симптоми на промяната в началото на 1989 година и завършва след влизането на България в Европейския съюз, реално до наши дни. Трилогията беше публикувана на немски в издание с твърди корици от престижното издателство Ханзер, а наскоро правата за трите романа бяха закупени от друго също така значимо издателство ДеТеФау и бяха преиздадени на немски вече в меки корици, което означава в голям тираж. Гордея се с това, като се има предвид общото непознаване на българската литература в Европа и по света. И тъй, сюжетът на трилогията се развива във Видин и в София, родът на Вълчевите се пръква от Видин, но голяма част от него мигрира и се преселва в столицата. Видин е миниатюра на големия свят, но аз дълбоко вярвам, че както океанът съдържа в себе си капката, така и всяка капка съдържа в себе си океана. България е малка страна, ала нейното битие е тясно свързано, повлияно и преплетено с мировата история. Светът, околният обективен свят е такъв, какъвто го прави човекът в него. Възможно е някой да живее в самота в пустинята и неговата богата чувствителност, духовната му значимост да преизпълнят с живот, с драматизъм и със смисли околната празнота. И обратното, друг, който живее в центъра на Париж или в Ню Йорк, да е толкова безличен, сив и скучен, че и самият негов свят да изглежда малък, беден, направо незначителен. В този смисъл Видин наистина е малък провинциален град, но той е одухотворен от величественото присъствие на река Дунав, едно подвижно огледало на изтичащия живот, а моите герои го населяват с несломима енергия, с човешка значимост и със силни, непреклонни страсти, с могъщото дихание на желанията и мечтите си.

   Очевиден е фактът, че всяко голямо историческо събитие е привлекателно за писателя. Така е, защото то засяга всички, цялата нация, понякога и целия свят, драматизира живота, поставя на изпитание хората, въвежда ги в крайни ситуации, променя живота им. Важното за писателя е да осъзнае, че помитащото външно събитие /война, революция, социална промяна/ трябва да бъде описано чрез вътрешното състояние на героите. Една силна, изпълнена със страдание човешка съдба, или интересен детайл са по-убедителни от външното описание на ужасите и опустошението. Преди време един участник в Първата световна война ми каза: „Знаеш ли какво е войната... около теб непрестанно умират хора и с това се свиква, но докато лежахме в окопите в продължение на шейсет и седем дни аз не си събух ботушите. Ето това е войната.” Големият български лечител Петър Димков, тогава поручик, командва рота в Междусъюзническата война. За да спаси войниците от въшките, той заповядва да се съблекат голи и да заровят дрехите си в земята, за да могат мравките да изядат гнидите. В това време неочаквано турците атакуват, поручик Димков заповядва контраатака „на нож”, стотина абсолютно голи българи с набучени върху пушките ножове изкачат от окопите и обръщат в бяг смаяните турци. Тези епизоди съм описал в „Битието”.

   Това обаче, което искам да споделя с вас е, че в трилогията си опитах да разреша за себе си навярно най-важния за всеки от нас екзистенциален проблем, проблемът за властта. Колкото и да звучи измислено, ако се вгледаме внимателно в човека, ще забележим, че всички негови стратегии за бъдещето, пък и мимолетните му хрумвания, въжделения и действия в настоящето са продиктувани и се подчиняват на копнежа му да властва... да властва на всяка цена над някого, над нещо, поне над някакво умение. Цялото наше разумно поведение е опит да овеществим и наложим своята власт. Забележете, поне половината от времето бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а за да привлече вниманието на майка си и чрез своя инат да упражни властта си над нея. Всичко, до което се докоснем у себе си, се стреми към някаква власт или изразява власт. Душевната чистота упражнява власт, но и подлостта е форма на власт, любовта е власт, ала и омразата е власт, красотата е форма на власт, но и грозотата властно ни привлича, защото ни въздейства и отблъсква, парите са власт, ала дори нищетата и страданието са форма на власт – сакатият просяк нарочно оголва отрязания си крак и така чрез своето нещастие властва над нас и ни принуждава да му дадем милостиня. Знанието, човешките умения и интелигентността, невежеството и долните ни инстинкти, всичко у нас се стреми да се превърне във власт. Поради този нестихващ стремеж някои си взимат куче, други трупат безбрежно и неупотребимо богатство, трети стават тирани. Затова горският в село Бистрица, където прекарвах летата си в детството, идваше на реката, захвърляше карабината, събличаше се съвсем гол, но никога не сваляше фуражката си – защото тя бе знак за неговата значимост, за неговата власт. В планинските води не се къпеше обикновен мъж, а горският, надзирателят, властта. Дори изкуството е прекрасна форма на власт и ако се замислите, всеки голям писател, художник или композитор е един очарователен тиранин. Копнежът към властта у човека е вездесъщ и всепроникващ... дори самоубийството изразява нечия последна власт, макар че самоубиецът унищожително я упражнява върху себе си. В първата част на трилогията, в „Битието” силно ме занимава това, което аз наричам първичната власт на кръвта, на инстинкта, на вътрешната потребност да надмогнеш себе си и да се реализираш, генетичната власт на едни първични, патриархални и могъщи люде. Неистовият им, понякога разрушителен копнеж да строят, да властват над другите и над себе си като непрестанно съграждат и сътворяват.              

   Във втората част „Изходът” се опитвам да разгадая методите и смислите на тоталитарната власт, на това всепоглъщащо безумие, което превръща насилието, ожесточеното и ужасяващо насилие в единствения инструмент за постигане на щастие. В този роман имам герой Крум Марийкин, който по най-зловещ начин, размахвайки бича, принуждава селяните уж доброволно да предадат нивите и добитъка си, имота си, който е по-скъп от живота им, да влязат в ТКЗС и през цялото време искрено учуден се пита: „Защо тези хора не искат да бъдат щастливи?”. Всъщност тайната на тоталитарната власт се състои в това, че тя се стреми да вмени на всеки усещането за виновност и още по-коварно - опитва се да превърне всеки човек в съучастник. По този начин и жертвата, но и палачът стават жертва на насилието, на една привидно красива идеология, която обаче е неосъществима. Социализмът непрестанно обещаваше на хората светло бъдеще, отлагаше живота им в бъдещето, ала настоящето им беше трудно и лишено от справедливост. Важна особеност на властта в ония години беше и копнежа, неистовото желание на тогавашните партийни вождове да повярват в своето безсмъртие. Подобно на някои римски императори и тирани те се самообожествяваха и се мъчеха да внушат на нас простосмъртните, че историята започва с тях и ще свърши с тях.

    В третата част, в „Законът” аз пожелах да разкажа за властта на парите. По време на социализма разликата между бедни и богати беше незначителна, хората естествено се стремяха към парите, но те не носеха престиж. Близостта до висшата партийна номенклатура, връзките с властимащите и службата, която заемаш, носеха престиж, хората с много пари се считаха за съмнителни, направо за мошеници и врагове на народа. Освен това тогава с парите не можеше да се направи нищо, да се изгради фабрика, да се отвори собствен магазин, ресторант или хотел, да се купи апартамент или лека кола /за панелно жилище се чакаше с десетки години/, да се предприеме околосветско пътешествие или свободно да се пътува по света, единствената банка Държавна спестовна каса даваше един процент лихва. След демократичните промени у нас парите изведнъж добиха съдбовно, необгледно, нетърпимо значение и се превърнаха в най-висша ценност. Изведнъж хората бяха ослепени от провиждането, че парите дават свобода, неизразима свобода, защото подпомагат различието... и власт, смазваща, всепроникваща, достигаща до ненаказуемост, до самообожествяване власт. Така хората масово повярваха, че могат по чудо да станат милионери и в първите години на демокрация се нароиха няколко милиона фирми, а доста необразовани, първосигнални, ала нагли и арогантни мошеници се превърнаха в уважавани предприемачи и бизнесмени. Интересно за мен като писател бе да анализирам един особен, нов вид самообожествяване, появата в повечето от тях на лъжливото първенюшко убеждение, че парите, големите лесни и награбени пари носят безсмъртие.

   Навярно ще ме попитате... разрешим ли е проблемът за властта. Размишлявал съм по този въпрос, от лична гледна точка той навярно е разрешим, или поне изглежда така, и това може да стане чрез трудния и спасителен път на смирението. Не казвам примирението, защото примирението означава, че нещо, някакво решение ни е наложено отвън. Ние просто сме били принудени, били сме насилени да го приемем. Докато покаянието и смирението изразяват драматичен вътрешен избор, те са отказ от нещо, наложен отвътре. Както знаете със смирението подробно се занимават източните философии – най-вече даосизмът и будизмът. От обществена и социална гледна точка обаче проблемът за властта изглежда неразрешим, защото дори във възможно най-демократичното общество тези, които управляват са малцинство, те са по-малко от тези, които са управлявани, а това неравенство води до непрестанни противоречия, до неминуем конфликт на интереси. 

Кое е най-важното качество на един писател, какъв е неговият най-значим стремеж?

В.З.: Призвание и вътрешен копнеж на всеки писател е да създаде свой познаваем, но неповторимо личен свят. Колкото по-значим е писателят, толкова неговият свят е по-величествен и самобитен, по-неизчерпаем и недостижимо единствен. В юношеството си вярвах, че творчеството е голям грях, защото Бог е Образът, а ние сме Подобието, Той е Творецът, а ние сме просто Негово създание. Тогава ми се струваше, че писането, че сътворяването на различен от видимия, от божествения свят е ерес, че както ересите разказват по различен начин Бог, така и писателят разказва по различен и греховен начин реалния свят, т.е. чрез своето суетно дело опитва да се съизмери с Бог. Минаха години и вече зная, че всяка ерес не накърнява и не обижда Бог, а Го допълва в човешкото съзнание и Го разширява. Ние не сме в състояние да познаем същността на Бога, както мравката, която ни е напълзяла не е в състояние да познае дори физическата, а да не говорим за мисловната, за духовната и морална значимост на човека. Ние можем единствено да разкажем представата си за Бог, или още по-точно да разкажем представата не за същността Му, а за Неговата форма. Така достигнах до прозрението, че всяка ерес е въпрос, отправен към Бога, чрез въпрос отправен към формата, и още, че всеки писател е неоспорим еретик, който доизмисля и досътворява видимия свят, а също доизмисля и досътворява човека. Безкрайността на човека. Това той постига с помощта на най-възхитителното достижение на разума, с помощта на Словото, Словото, което е и духът, и плътта на литературното произведение.

Вие използвате особен, наситен, силно метафоричен език. Какво мислите за езика изобщо?

В.З.: Преди година излезе научно съобщение, което ние веднага препечатахме в списание „Съвременник” и то твърди, че езикът и генетичния код са изградени по едни и същи закони. Това осветлява и осмисля записаното в най-древните аналии, в Библията „Първо бе Словото”. „Първо бе словото“ означава всъщност, че изначално Бог е дал генетичните закони, по които е възникнал живота на Земята.  Преди да сътвори Словото, Бог е бил безграничност и съществуване – след като е създал Словото, Той е придобил свойствата изначалие, причинност и следствие, пораждане и смисъл, т. е., простото физическо присъствие на реалността е добило духовност, превърнало се е от съществуване в Битие! Eзикът е най-изящния инструмент и на божественото, и на човешката духовност. Чрез емоционалната и смислова наситеност на Словото ние не само възприемаме действителността по-дълбинно, но я и променяме, защото я досътворяваме и доизмисляме. За всеки нормален човек светът е относително „отворен“; макар и вече „разказан“ от миналия му опит, той остава завинаги незавършен. Така благодарение на езика човешкият живот става безкраен. Колкото и да звучи измислено, именно благодарение на езика ние живеем като безсмъртни същества, знаем със сигурност, че в някакъв момент ще умрем, но собствената ни задължителна смърт ни се струва абстрактна, невъзможна, абсурдна, забравена в езика и някак отсрочена завинаги.

   И още: без езика, без постоянно протичащия вътрешен монолог у нас въображението е невъзможно, а въображението е изумително мощен инструмент за познание, то е част от познавателния инстинкт на човека. Да се изучава света, да се развива въображението и да се фантазира не е въпрос само на духовна наслада, но е и опит да се разбере действителността като повлияваме върху нея, като я променяме в съзнанието си и дори я деформираме. Незаменимото влияние на интуицията и въображението се състои в това, че без дори да го желаем, ние разгадаваме, но и разширяваме света, заобикалящото ни безкрайно битие. По-нататък… именно с помощта на езика Бог ни позволява да се съизмерим с Него, да сътворяваме свой свят. Така според духовната си и интелектуална опитност всеки от нас се превръща в Творец, в Демиург. В някакъв смисъл ние допълваме действителността със собствените си представи, размисли и преживявания, породени от нея и сякаш подпомагаме Бог като разширяваме съществуващото, като го натоварваме със смисли, като определяме за съдбовни не самите факти и събития, а техните значения. Ето защо фиксираният, повтарящият се обективен свят, като премине през въображението и езика, става реално безграничен и се превръща в нещо различно от действителността, в нещо само негово, на отделния човек, и уникално. Това ми дава куража да изрека: светът е една безкрайна история, която всеки от нас разказва. 

   Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената. За да се пробуди този унесен в себе си свят, той трябва да бъде назован, а то означава универсалният природен живот да се превърне в наш, в единствен, в личен живот. Така е, думите разбуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и в История.

   Светът, който познаваме, в който сме потопени с всичките си сетива, с разума и чувствата си, който харесваме или отричаме, в който се борим, за да постигнем себе си, е всъщност езика, Словото, което сме в състояние да осмислим и понесем. Всяко сетивно усещане (болка, удоволствие, погнуса, наслада) в мига на случването е „разказано“ в съзнанието ни с думи, ние не просто мислим и помним с помощта на езика, но и чувстваме чрез него, правим съдбовните си избори и стратегии, изграждаме собствената си неповторимост. Човешкото съзнание е така устроено, че ни прави чувствителни към неизвестността, тя ни изпълва с тревога и болезнено очакване, ние се страхуваме от неизвестността. Неизвестното винаги е агресивно, то ни връхлита, помита миналия ни човешки опит и ни изпълва с дълбоко безпокойство, с неувереност пред бъдещето. Детето инстинктивно се бои от тъмното, защото не може да прозре в дълбината му, възрастният човек се страхува от смъртта, понеже не знае какво има след нея. Един от начините да преодолеем неизвестността е чрез общуването. Споделянето сякаш „отваря”, разкрива пред нас света и го прави по-познаваем и предвидим. Има още една властна причина, която магнетично ни тласка към общуване – човешката другост, различието на останалите човешки същества. Ще повторя, различието е форма на свобода, затова аз обичам да казвам, че лудият е безотговорно, опасно свободен, а мъртвият е абсолютно свободен. Именно чуждата необикновеност, душевната и духовна неповторимост на околните, тяхното усещане за различие и свобода ни привлича. Споделената и преживяна другост е част от собственото ни желание да постигнем различието, следователно се превръща в част и от нашата лична свобода. Споделянето е един от най-великите инстинкти, което ни превръща в разумни и творящи същества. 

   Словото ни дава възможността да общуваме помежду си, то е съучастие и споделяне, но дори когато мълчим и сме останали сами със себе си, в нас продължава да протича един безкраен и прекрасен монолог, т.е. когато мълчим ние разговаряме със себе си. Децата също играят с помощта на езика, невъзможно е да се измисли игра извън езика, най-големите постижения на разума – различието и човешката свобода – се осъществяват чрез и в Словото. Родината, например, не е в някакъв сантиментален спомен или в разчоплен, разкрасен от вътрешната ни тъга пейзаж, тя е в езика. Истинската родина, тази която предизвиква нетърпимата носталгия, когато сме я напуснали, е в загубената близост между хората, следователно тя е в общуването и споделянето. Словото не е просто форма на общуване, то дори не е единствената възможна форма на мислене, то е нещо далеч по-значимо и обемащо, то е начин на съществуване.

    Сега вече мога да споделя, че езикът на големите писатели е прекрасно преживяване, но той е форма и на допълнителна „будност“. Когато ги чете, човек съпреживява десетки и стотици животи. Обратно, тоталното опростачване, което в последните години ни облива отвсякъде и оскверни езика прави живота беден. Медиите например говорят с не повече от четиристотин думи, младите хора общуват с по триста думи, следователно каквото и да им се случва, колкото и привидно интересно да изглежда ежедневието им, техния живот ще си остане дребен и незначителен. С безхаберието си ние жигосахме няколко поколения българи и ги обрекохме на духовно отъпение и на първосигналност. Ще завърша своя апотеоз за Словото с навярно най-величественото негово качество – само по себе си то е най-истинската и трайна памет.  В сказанията, преданията, приказките, а най-вече в записаното слово, т.е. в художествената литература се съдържа личната човешка, националната и нека не прозвучи прекалено – планетарната памет. В своята същност записаното Слово е емоционалната и затова най-дълбинната памет на човечеството, то проследява мъчителния и труден път в развитието на цивилизацията.

   До тук се опитах да споделя с вас две от най-важните неща, които ни превръщат в писатели. А именно, че всеки истински писател трябва да изгради, да сътвори свой различен, неповторим и единствен свят и второ, че това трябва да се постигне чрез възторга на Словото, чрез енергията и богатството на Словото, чрез личния стил и личните думи, чрез неповторимия художествен език, защото само така можем да превърнем своите наблюдения, човешкия си опит, въображението, интуицията и виденията си в нещо, което интересува и вълнува другите, в нещо наистина трайно, в памет.

Сега нека да поговорим за Вашия нов роман „Орлов мост“. Как мислите, имаше ли смисъл от протестите през 2013г., гледайки ги от сега, взимайки предвид сегашното състояние на страната?

В.З.: Събитията през зимата на 2013 година събудиха улиците и площадите, взривиха тяхната вялост и с мълчанието им, възвърнаха надеждите и енергията, които помним от първите години на демократичния преход след есента 1989 година. Те бяха ярък и категоричен протест срещу посредствената и корумпирана политическа класа от всички цветове, но освен израз на масовото несъгласие се опитаха за първи път да създадат в българския народ чувството за единение и всеобщност. Те бяха опит най-сетне у нас да се създаде Гражданското общество като постоянен и действен коректив на това мърляво, аморално, несправедливо и съсипващо народа ни управление. За жалост тези протести въпреки тяхната масовост, въпреки горчивия факт, че по най-ужасяващ начин се самозапалиха и изгоряха хора, не успяха да създадат Гражданското общество и в съзнанието ни ще останат като протести срещу повишението цената на тока.

Защо според Вас събитията през 2013 година не успяха да създадат Гражданското общество?

В.З.: Гражданското общество през 2013 година според мен не успя по три основни причини. Първо, протестиращите не успяха да излъчат елит, да излъчат онези сто или двеста млади, умни, интелигентни и най-важното почтени, наистина морални люде, които да бъдат припознати от народа и да сменят прогнилата и корумпирана политическа класа. Второ, протестиращите не успяха да намерят оная обща, значима, съдбовна кауза, която да обедини цялото общество и да съдържа в себе си не само идеята за национално единение, но и за бъдещност. Такава кауза би могла да бъде например настояването да бъдат разсекретени и осветени всички големи сделки от началото на прехода до сега, да се види кой ги е подписвал и при какви условия. Това почти автоматично би напълнило затворите с политици и с олигарси. Друга възможна общонационална кауза е да се напрегнем като народ и да върнем милионите българи потърсили спасението си по света. И третата, най-важната причина бе, че политическата класа и олигархията /а може би и някои посолства!/ платиха и отново насъскаха хората едни срещу други – „наши“ срещу „ваши“, „добри“ срещу „лоши“, „протестиращи“ срещу „контрапротестиращи“. Върнаха се разделението и омразата, а в отровната атмосфера на омраза политическата класа се чувства най-спокойна и сигурна за себе си. Разделението, реалният разпад на единството в несъгласието всъщност отне енергията на протестите и те се разпаднаха.

Не беше ли изконсумирана от социалните мрежи енергията на обществото, събрана покрай въпросните протестни действия?

В.З.: Донякъде сте прав... от една страна мързеливото несъгласие в социалните мрежи ни създава илюзията, че ние съучастваме в протестите, че изпълняваме гражданския си морален дълг, от друга страна то лишава улиците и площадите от нашия възторг, от нашето физическо, действено присъствие. Но не трябва да забравяме и друго, че именно с помощта на социалните мрежи, на бързината и магията на Интернет, хората са в състояние бързо, почти мигновено да се свържат и да се обединят, а това е изключително важно условие, за да го има Гражданското общество!

Неспособно ли е съвременното българско общество на революции, на обединение в името на общ идеал?

В.З.: Убеден съм, че дългия, реално безкрайния мъчителен, направо провален от политическата ни класа преход отне голяма част от началния възторг, от окрилението, вярата и надеждите, а това означава от енергията на хората, с която бяха заредени улиците и площадите, всъщност цялата българска нация в първите години на демократични промени. Непрестанният и неспирен грабеж, дебелашката демонстрация на пълна ненаказуемост от някои богати и овластени люде, безочливата корупция във висшите етажи на властта, постоянството на всепроникващата несправедливост, всичко това снизи желанието за съпротива. В огромната си част българинът отново е натикан в ниските вибрации на бита, отново е принуден да оцелява сам, чрез себе си и за себе си. Ако иска да оцелее, нашият народ няма алтернатива освен изграждането на мощно, монолитно в единението си, в несъгласието си Гражданско общество, което да бъде алтернатива на посредствената и корумпирана политическа класа и на нейната икономическа опора олигархията.

Подробното описание на някои детайли и назоваването на имената на някои хранителни продукти, вериги магазини и прочие в „Орлов мост“ има за цел да пресъздаде по-достоверна картина за съвременната епоха ли?

В.З.: Наскоро с приятели вечеряхме в ресторант „Качамакъ“, аз повиках собственика, с когото добре се познавам и му казах, че част от действието в романа „Орлов мост“ се развива в неговото прекрасно заведение. Да, подробното описание на някои улици, сакрални за София места, на специфични детайли и артефакти има за цел да създаде максимално вярна картина на съвременната ни епоха. Нещо повече, в „Орлов мост“ присъстват някои мои приятели с истинските си имена като големият български скулптор Павел Койчев, писателят психиатър Калин Терзийски, бившата главна редакторка на българската редакция в радио „Дойче Веле“ Румяна Таслакова, прекрасната художничка и интелектуалка Николина Джелебова. В известен смисъл тези талантливи, морални и знакови личности са представителна извадка за съвременната ни национална интелигенция.

Стремите ли се книгите Ви да са актуален и достоверен източник за живота от съответното време, в което се развива действието?

В.З.: Както вече споменах по-горе едно от най-важните качества на художествената литература е усещането за достоверност, за пределна истинност. Фактологическите грешки в т.н. съвременни романи се забелязват по-трудно и се прощават по-лесно, ала когато се пише историческа проза писателят има право да тълкува личностите в нея според собствените си идеи, но всеки факт трябва да бъде прецизно проверен. Удивителното е това, /поне моя личен опит го доказва!/, че най-лесно се пише или за нещо, което писателят отлично познава, или за нещо, за което има само смътни предчувствия и представи. Тогава се намесват две от безценните сетива на твореца – въображението и интуицията. Понякога въображението и интуицията привнасят повече реалии и усещане за автентичност, отколкото може да ни донесе прочита на несметно количество историческа книжнина.

Много са близо до съвремието ни събитията в „Орлов мост“. В този ред на мисли изниква въпросът: трябва ли да се възприема като исторически роман тази книга сега (а и по принцип, която и да е книга), когато не е голяма времевата дистанция между описваното историческо събитие и датата на нейното излизане или трябва да отлежи, да изчака, да се сменят поколения, за да бъде изпълнено със смисъл нейното възприемане като исторически роман? Или е по-правилно, по-пълно със смисъл, ако се възприема като социален роман, приемайки условностите в определението?

В.З.: „Орлов мост“ е по-скоро социално-психологически роман. В него се опитах да изследвам по какъв начин реалните събития в нашия преход повлияват върху интимните чувства на хората, до колко целия негативизъм вплетен в обществения живот, се отразява в битието ни и променя личния ни живот. Оказва се, че тези ужасяващи, понякога помитащи събития са в състояние да разрушат дори една чиста, невероятна,  в известен смисъл изключителна любов.

   Разбира се след време, след няколко десетилетия, ако тогава все още някой чете художествена литература, „Орлов мост“ ще добие характеристиките и на историческия роман.

Не мислите ли, че описанието на гърба на корицата на „Орлов мост“ издава малко повече, отколкото трябва?

В.З.: Навярно сте прав, в желанието си да заинтригуваме читателя, издателите и аз допуснахме тази грешка. Надявам се обаче, че романът чрез своя богат и драматичен сюжет, чрез героите и техните сложни, пределно наситени съдби ще поддържа интереса на читателя буден.

Защо се получава така, че книгите, обърнати към миналото, засягащи исторически теми, се явяват по-четивни, по-харесвани (грубо казано) и се радват на повече читателско внимание, за разлика от тези, които обглеждат съвременни проблеми?

В.З.: Колкото и да звучи измислено в годините преди демократичните промени през 1989-та добрата литература,  хубавата стойностна литература играеше ролята на опозиционна партия. При това независимо дали беше българска или преводна тя събираше около себе си не само интелектуалците. Интересната и правдива книга обединяваше хората, да четеш умна и значима книга беше не само форма на единение, но и на протест. Четейки качествена литература хората изразяваха несъгласие със скодоумието и фалша, с насилието, което бе всепроникнало човешкото ежедневие. Днес имаме свобода на словото и личността, в медиите може да се изрече и да се прочете всичко, ето защо художествената литература загуби това свое социално сияние. И все пак, на мен ми се струва, че хората предпочитат съвременната литература просто защото в нея виждат себе си, собствените си проблеми и живот.   

Интересувате ли се от читателското мнение и влияе ли Ви то?

В.З.: Да! Всеки писател се интересува от реакцията и мнението на читателя за неговото творчество. За мен особено важно е мнението, а и духовното общение с младите хора, за това се съгласих да Ви дам и това толкова подробно интервю. Младите не само са бъдещето, но те имат и по-живи, по-съвременни сетива. Писателят е свободно същество, но в някаква степен аз съм зависим от впечатлението на моята съпруга, поетесата Мирела Иванова и на моята най-малка дъщеря Зорница, която в момента е студентка първа година в Нов български университет. Нека не прозвучи преувеличено но идеалният читател, читателят, когото имам в ума си докато пиша книгата – това съм аз!

Романът е във възход последните години. Някои от издателствата отказват да приемат ръкописи с разкази, пиеси, стихотворения и други по-къси форми на млади и по-слабо известни автори. При други издателства пък се приемат и издават такива книги (сборници с разкази, стихове и прочие), но маркетинговата им политика залага на популяризирането предимно на романи, а останалите стоят на по-заден план. Не ограничават ли по този начин издателствата възможностите на българските писатели и възможностите, които дават по-кратките от романа форми, ако въобще сте съгласен с изразеното твърдение?

В.З.: Съгласен съм с Вас, не само в България, в цял свят се наблюдава разцвет на романа, макар че се пишат и страхотни разкази. В списание „Съвременник“ се стремим да поддържаме буден интереса на читателя към разказите, във всеки брой имаме къс преводен роман и колекция от преводни и български разкази. Националната ни литература има прекрасна традиция в жанра на късия разказ – Йордан Йовков, Елин Пелин, Йордан Радичков. От съвременните писатели чудесни разкази пишат Деян Енев, Палми Ранчев, Захари Карабашлиев. И все пак по своята епичност, по сюжетната си пълнота, по психологическото пространство и време, в които могат да се развият човешките взаимоотношения и да се осъществи сблъсък на характерите романът е незаменим. Различна е техниката на писане и това особено личи при някои големи майстори на словото. Понякога например един преизпълнен с диалог роман на Хемингуей оставя впечатлението за прочетен дълъг разказ. И обратното по своята плътност и значимост някои от по-обемните разкази на Фокнър имат въздействието на прочетен къс роман.

Наскоро излезлият сборник с разкази на „Сиела“ („Обича ме, не те обича“), определяни като любовни, е едно от малкото изключения от тезата в предния въпрос. В него и Вие имате участие с един разказ. Доколко смятате, че е показателен за съвременната българска литература този сборник?

В.З.: „Обича ме, не те обича“ е достатъчно представителна книга, в нея участват прекрасни български белетристи, но нито един подобен сборник не е в състояние да изчерпи цялото разнообразие от автори, сюжети и стилистични явления, които се съдържат в една национална литература. 

"Под линия", 2016г.