неделя, 31 юли 2016 г.

По пътя на „Перлите на Ади Ландау” Соня Тодорова

     Заглавието на тази книга, в което попада името Ади Ландау, далеч не е намек, че това ще е главният герой в романа, нито пък на преден план ще изпъкне авантюристичната история на чифт перлени обици. Всъщност самите бижута дори не принадлежат на Ландау. Тази семейна ценност на немска благородническа фамилия бива подарена на един обикновен селялнин, спасил живота на сина на заможния през XVII век Алберт Фон Хас. Алфред Оберле на свой ред разплаща стари задължения с еврейското семейство Ландау. Така започва одисеята на чифт перлени обици, които  твърде дълго ще бъдат разделени, но все пак отново ще се съберат. На пръв поглед предвидим сюжет, предвидима книга. Но за добра сполука – книгата надскача тази предвидимост.
     Книгата е разделена на три глави, в които се ситуират семейно-родовите линии на няколко поколения, и един епилог с функция на развръзка. Авторката ни отпраща в далечния XVII век, за да ни запознае с предшествениците на героите от втора и трета глава: еврейското семейство Ади и Хава Ландау, ратаят Алфред Оберле и съпругата му Герда и заможният буржоа Алберт Фон Хас. Два века по-късно наследниците на семейство Ландау Равид и Адина ще бягат, гонени от войниците на Хитлер; Антон Оберле ще опита да спаси еврейското семейство - благородна постъпка, която коства неговото лично спокойствие и фамилно име; Рудолф Фон Хас - наследникът на някогашния буржоазен род, който през годините не успява да пребори феодализма и израства беден и изпълнен с омраза към евреите, ще ги преследва безмилостно.
        Има една основна  повествователна линия, която държи цялата книга и това е пътят на семейство Ландау, проследен от втората половина на XVII век до наши дни. Отдавна набеден като различен, затова и мразен народ, евреите биват неведнъж гонени от местоживелищата си. Още през XV век херцог Албрехт V осъжда евреите в херцогство Австрия на смърт. По-късно австрийската династия решава, че може да финансира войните си, като обложи еврети с по-висок данък. Това напрактика  „реабилитира” евреите, докато през XVII век започват нови походи срещу тях. На семейство Ландау и всички останали поданици на Еврейския град се налага да напуснат Виена. Непрекъснатите бягства водят до разпадане на семействата, едни остават в предишни граници, други загиват по лагерите, а трети безутешно продължават пътя към „обетованата земя”. Така героите напускат границите на Австрия, пътуват през Румъния, стигат до България, където се надяват на спасение, след това я напускат изгубвайки се един друг, за да се намерят накъде другаде – в Австралия, например, през 2015 година.
         Темпото на разказа е динамично, сменят се герои, идват нови поколения, но читателят не губи връзката между тях. Динамичното повествование не пречи на концентрацията на читателя, защото Соня Тодорова успява добре да  завърже нишките на няколкото съдби, които проследява. Това става благодарение на всевиждащия  повествовател, който държи цялата картина и подрежда чрез ретроспекции на пръв поглед разхвърляното битие на героите.  
           Книгата фокусира вниманието ни по-обстойно върху размирния XX век. Погледът върху събитията тогава е направен чрез няколко оптики. От една страна, стои семейство Ландау като потърпевши, физически насилени. От друга – Антон Оберле и човекът заседнал в голямата дилема между дълга към идеологията на родината и този на всеки добър християнин, който е длъжен „да пази живота на ближния си”. В средоточието на този конфликт Антон ще вижда жестокостите, на които е способен човек към ближния и на какво е способен сам, за да опази кожата: рововете пълни с тела, сенките на пищящите деца, из между които и той сам тича, запалените хора и села, убийството. Всъщност оценката за събитията през XX век е направена точно чрез дезертиралия немец Антон Оберле: „Из тъмните горски храсталаци и изтръпналите от страх изоставени селски хамбари се движеха призрачни фигури, дебнеха ножове, приклади и втренчени погледи. Никой не беше този, който изглеждаше, че е. Партизани и националисти, колаборатори и предатели, евреи и комунисти, преследвани и преследвачи: цяла Украйна, цяла Европа, целият свят комай се беше превърнал  в някакъв очукан  кървав казан, пълен с вряща помия”.[1]
          Личността на XX век е изправена отново пред труден избор – този за свободната воля. Възможно ли е наистина човек да постъпи според своята съвест и какво се случва когато тя, постъпката му, противоречи на националната идеология? Извършил на свой ред убийство, Антон Оберле ще си проправя път през „разкървавената и гноясала Европа”, за да дири спасение за себе си. Години по-късно, неговият наследник ще опита да намери в съвършения си дядо убиеца и спасителя и да си отговори как под широката усмивка, пъргавата походка и строгите принципи се е крил един уплашен и омерзен млад дезертьор, опитващ  да се спаси от ужаса, за който се чувствал отговорен.
            Какво е човекът – палач или жертва? Въпрос, който с нова сила ще се промъке в главата на достатъчно дистанциралия се от времето читател. Време, в което сам може да претегли жертвите, да издаде едновременно и присъда, и прошка. Или просто да размисли над едно наивно „Защо?”.
            Живеещи винаги на обособени места - Еврейският град във Виена, гетото в Люблинско, концентрационните лагери Аушвиц в Полша, „Кайлъка” край Плевен се превръщат в една хетеротопия на изолацията. Третирани от незапонени времена като различни, евреите през XX век се оказват удобен враг, срещу когото да се изправи „агресиваната варварщина на нацистка Германия”. Агресия породила се от сгромолясването на Ваймарската република, придружена от инфлация. Прехвърляки действието в България, Соня Тодорова обръща внимание и на една смълчана подробност. Гордостта от акта на човечност към българските евреи по време на  Холокоста се нарушава от неудобната истина – от Македония и Беломорска Тракия са депортирани и веднага след това умъртвени 11 343 български евреи.
             С романа си Соня Тодорова прави впечатление на опитен и талантлив разказвач, който умело грабва читателя и го повлича по кривите и объркани пътища на историята, а след това със стаена ярост го запраща в настоящето, където привидно  спокойното битие отдавна е загърбило жестокостите. Авторката ни среща с поколенията, по които личат белезите от преживяното. Едно тревожно настояще, което препуска по масивния гръб на миналото - не за да се разплаща със стари сметки, а за да подреди хаоса и намери собствените си устои.


[1] Тодорова, С. „Перлите на Ади Ландау”, ИК „Колибри”, 2016, стр.70




Автор: Дора Иванова
"Под линия", 2016
*Статията е публикувана като критически отзив в сп. "Страница" 2/2016

Няма коментари:

Публикуване на коментар