понеделник, 25 юли 2016 г.

Новата книга на „един стар летописец“ (Деян Енев – „Гризли“)

       Пушкин е написал в едно свое стихотворение „Я памятник себе воздвиг нерукотворный“ („Аз си издигнах паметник неръкотворен“). Със седемнадесетата си книга Деян Енев просто надгражда над своя паметник, но другото важно е, че той сякаш се стреми да издигне такива на хора, които са минали през живота му, които го заслужават и които биха останали изгубени във времето и спомените, ако той не направи нещо. Такива в тази книга са, както негови близки (баща му и чичо му), така и талантливи поети и писатели, негови приятели, бивши колеги, познати от квартала или случайно срещнати хора, каквито всеки от нас вижда. Това са героите на Деян Енев (което не се отнася само за този му сборник с разкази) - чиито живеене бива определяно и от тях самите като „бутаме някак“, като „кретане“. Те просто „избутват“ времето, за да освободят място на смъртта и незабележимо гледат онези, другите, които се стремят да изпъкнат в обществото, да се изфукат с някоя скъпа придобивка. Разказвачът се причислява към своите герои, чувства се като един от тях. Границата между него и автора на места е напълно заличена и тази книга има основанията да претендира за достоверност, в която не бива да се съмняваме, познавайки творчеството на Деян Енев. От голямата доза автобиографизъм можем да си дадем сметка колко много човешки истории знае и колко много хора познава, особено писатели. Поради което не бива да изглежда чудно, че все повече се затвърждава репутацията му и на откривател в българската литература (приносът му за преиздаването на „Калуня -каля“, за дебюта на Виктор Деков и други).
       И в „Гризли“ Деян Енев не изневерява на познатия стил. Неведнъж е казвано от различни литературоведи, че разказите му не са весели, те не предизвикват усмивка, или поне не заради нещо забавно, а само гримаса върху лицето, отразяваща дълбоко засегнатите емоции. Прави така, че обикновеното да изглежда специално, събужда чувство на носталгия, на болезнена мъка по вече отминалото време, в което са се запечатали спомените от много преживявания и познанства. Старостта е сред основните състояния, а младостта, смеха, веселието, страстта са само далечен спомен, като припомнянето му носи само допълнителна болка в и без друго измъчените души на героите.

      На много места в сборника прозата буквално мутира и се превръща в чудовищно лирическо слово. Създава се впечатлението, че Деян Енев всъщност би искал да създава поезия, да пише стихотворения, но осъзнал колко недооценена и недоразбрана от хората е тя днес и колко много поети се провалят, въпреки таланта си, той избира по-достъпният за читателите вариант.
    Думите при тази поезия в проза (най-вече вече в определените като Пролог и Епилог текстове в началото и в края) преливат от смисъл, за да наводнят и разума, и чувствата на възприемащия ги. Едновременно успяват да обрисуват завладяваща картина и да предизвикат емоция. Тук е мястото да бъдат казани няколко думи за сдвояването (или сближаването) на разказите в сборника. Бяха споменати Пролога и Епилога, чиито заглавия съответно са „Последният поет. Пролог“ и „Казанът за ракия, вехтият. Епилог“. Първият текст обаче има по-силна връзка като че ли с разказите „Даскал“, „Митето“, „Старият писател“, а също и с „Моето магаре и аз“ по отношение на темата за съдбата на поета, на човека на изкуството, съдържащо се и в най-незначителните детайли на живота. В много от разказите обаче мисията на твореца изглежда безсмислена и ненужна.
       Разказите „Мамута“ и „Редникът от резерва“ представят поглед върху живота на пазача от будката на паркинга, но от гледната точка на разказвача в „Мамута“ и на самия пазач в „Редникът от резерва“. Подобно присъствие на героите в няколко текста има в „Чичо“  и „Нула номер“, както и в „Старият писател“ и „Коледно хоро“.
       Като свързващ елемент между много от разказите може да се приеме времето, последиците от него върху хората и изпуснатите моменти в живота („Бащи и коне“, „Стенописът“, „Обущарят“, „Пчеларят“, „Акордеонът“, „Певицата“ и други). Времето се превръща в най-големия хищник, който оставя неизлечими белези, които се превръщат в болезнени спомени, в сувенир от болка и умора. Мотивът за християнската вяра присъства в разкази като „Свещичката“, „Гергьовден“, „На Задушница“ и други, а в „Моето магаре и аз“ литературата и религията са вплетени заедно.
       Като цяло разказите засягат много теми и е трудно да бъдат побрани в един литературно-критически преглед на книгата. Писането на Деян Енев може да бъде класифицирано като сантиментален реализъм и в него са вместени много истории от „живия живот“ на българина.
      Доколко Деян Енев е страстен пушач е отделен въпрос, но пушенето присъства почти неизменно в сборника. Всеки разказ е като цигара от кутията му, сякаш докато човек изпуши една цигара, а дори и по-малко, и той е прочетен. Авторът е отделил цял разказ („Пушачът“) на този навик, който и разказвачът, и главният герой, на когото е забранено да пуши, заради проблемите му със здравето, смятат за вреден, но необходим в еднообразното им ежедневие. Така освен на героите си, Деян Енев издига паметна плоча и на един от любимите си навици.

       Относно заглавието на сборника, трябва да се каже, че то носи името на един от разказите вътре, който е посветен на бащата на автора. Засегната е темата за променящия се начин на живот (това важи не само за този разказ), внушава се, че самият живот и хората вече не са същите, преборени от времето. Що се отнася до любопитното самоописанието на книгата, което прави Деян Енев на нейния гръб - то представлява чиста провокация, игра межди автор и читатели, в която всеки печели.


Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
* Статията е публикувана като критически отзив в сп. "Страница" 1/2016

Няма коментари:

Публикуване на коментар