Днес
Теодора Димова е една от най-известните в страната и в чужбина български
писателки. Тя е авторка
на девет издадени в книги пиеси („Платото”, „Игрила”, „Неда и кучетата”,
„Замъкът Ирелох”, „Стопър”, „Кучката”, „Змийско мляко”, „Любовници”,
„Невидимите пътища на прошката”), пет романа („Емине”, „Майките”, „Адриана”,
„Марма, Мариам”, „Влакът за Емаус”) и два сборника с есеистика (в „Четири вида
любов” са възпроизведени публикациите на Димова като колумнист на портал
Kultura; „Ороци” съдържа подобни на тези текстове). Първата ѝ книга „Неда и
кучетата” е от 1999; последната („Ороци”) става литературен факт през 2015 г;
нейни текстове са преведени на руски, немски, френски, чешки, полски... –
Димова наистина е едно от представителните лица на най-новата българска
литература.
Пиесите
на Теодора Димова „... не залежават в чекмеджето, а се реализират в постановки.
Освен това носят и награди” (Кръстева, 2004: 25). Драматургичните ѝ
произведения присъстват в афишите на ред български театри, а и се играят на
сцени по света (оригиналните заглавия търпят вариативни промени при разните
режисьорски интерпретации на творбите ѝ). Получавала е признание в национални и
международни конкурси (награда на конкурс в БНР, на „Развитие”, награда на „Bank Austria” за източноевропейска
литература, награда „Вик”, „Хеликон”, „Христо Г. Данов”[1]);
често е гост в телевизионни студия или (като интервюирана) по страниците на
печатни медии – мнението ѝ по въпросите, вълнуващи днешното българско общество,
интересува аудиторията.
Така
е и защото е творец с откровено заявявана гражданска позиция, с честно
споделяни политически пристрастия и искрен ангажимент към проблемите на
сънародниците ни. Текстовете на Димова са впечатляващ портрет на съвременната
„човешка ситуация”: неведнъж писателката тълкува разпада, разрухата, загубата,
деградацията като доминиращи в днешния живот на обществото и на личността.
Родителите вече не са всеотдайно грижещи се за своите деца; невръстните не
почитат възрастните и не са привързани към майките и бащите си, връзките между
поколенията са разкъсани, семейният уют и топлина са изчезнали. Отчуждението
прави хората самотни, нерядко зли; бедността (но и прекомерната задоволеност),
липсата на перспектива, острата доминация на материалното над духовното
пораждат грубост и жестокост в междуличностните отношения, човешкото нерядко се
оказва сведено до битовизми, пари, семейни скандали, пошлост, краен егоизъм,
безлюбовие (въпреки многото секс) – такава е картината на сегашното според
авторката.
Острият
критицизъм, негативната оценъчност спрямо българското съвремие у Теодора Димова
не са мотивирани от привързаност към миналото – авторката изобщо не е склонна
да идеализира действителността в Тодор-Живкова България, напротив. Но макар и
неведнъж да е заявявала категорично, че е на страната на демокрацията (и през
2013/2014 г. – когато Димова е сред протестиращите, които искат оставката на
правителството на Пламен Орешарски), писателката е убедена, че промените,
настъпили след 1989 г. (след падането на Берлинската стена и края на
тоталитарните режими в Източна Европа) съвсем не са само за добро. Не е
случайно, че постоянна тема в текстовете на Димова е темата за емиграцията – за
безизходиците, които принуждават стотици хиляди сънародници да скъсат с
България. Не е случайно и че авторката настойчиво говори за децата –
изоставени, необичани,... престъпни, убиващи. В представителни за творчеството
на Димова страници точно участта на детето се оказва подчертано показателна за
катастрофата, сполетяла съвременното българско общество.
Чрез
по-късните си текстове писателката търси и разказа за преодоляването на
катастрофата, за изхода от мрака и безнадеждността, търси какво да
противопостави на „чувството за трагедия” (като творец Димова определено има
афинитет към трагедиийните ситуации; „чувството за трагедия” обаче – чувството
за безалтернативност, провал, крах – е и реално познато на много от българите,
живели или живеещи във времето на т.нар. Преход). Според Димова вярата,
традиционните християнски ценности, етоса на религията посочват пътя, който
може да изведе при спасението и индивида, и общността. Самата тя дълбоко вярващ
човек, Димова често интерпретира библейски теми и мотиви в творчеството
си. Припомняйки ги, се опитва да пробуди съзнанията на съвременниците си, да ги
подкани към живот с повече морал, с повече достойнство, да ги убеди, че
църквата може и да е потънала в кич и безсмислие, че някои пастири може и да не
са никакви пастири, но Иисус е все така жив и нужен. И изискващ да сме
по-добри. Димова споделя: „Мисля, че всеки истински търсещ човек рано или късно
стига до вярата и до храма. Христос прекосява съдбата му, както казва Франсоа
Мориак, прониква и изпълва пътя му.” (Кръстева, 2013: 12). За точно тази среща
с Бог разказват романите ѝ „Адриана”, „Марма, Мариам”, „Влакът за Емаус”. Тази
среща е и основната тема, основното разисквано събитие в книгите с есета
„Четири вида любов” и „Ороци”.
Художествената
проза на Димова притежава ярка стилова самоличност – в романите ѝ изказът не
разчита на традиционния синтаксис, преобладават изключително дългите фрази,
препинателните знаци не се използват по най-предсказуемия начин, присъстват
нецензурни думи и изрази, пределната емоция намира израз в особеното речево
поведение на повествователя, често се появяват предизвикателно нестандартни
имена (герои на Димова са МинА – за мъж, „Влакът за Емаус”, Яна Илинда –
„Емине”, Силян – „Емине”, „Змийско мляко”, Ли, Дон – „Платото”, Юра – „Адриана”
и т.н.; част от тези странни антропоними преминават от творба в творба, без
съдържателно текстовете да са
свързани).
Специфичният
„експеримент с езика”, осъществен в ред произведения на Димова, доближава
авторката като тип стилистика до Емилия Дворянова („Passion, или смъртта на Алиса”,
„Земните градини на Богодорица”, „При входа на морето”, „Госпожа Г.” ...). Пак
с Емилия Дворянова, а и с Деян Енев я свързва споделяният от тези творци
ангажимент към вярата, към религиозното (по същество) преживяване на света и
проблемите му („Ези-тура”, „Господи, помилуй”, „Малката домашна църква”, „Народ
от исихасти”, „Градче на име Мендосино” ...).
Още
една обвързаност е много важна за човека и писателя Теодора Димова:
обвързаността с фигурата на бащата, с бащиното литературно наследство. Дъщеря
на големия Димитър Димов, Теодора Димова първоначалното се съпротивлява на
призванието си, стреми се да не бъде писател, има много съмнения и страхове от
евентуалното продължаване на бащиния професионален път. В края на краищата
Димова приема, така да се каже, съдбата си; оказва се – за добро. Като поне част от
текстовете ѝ са очевидно породени и от сложните отношения между, от една
страна, почитта/обичта към сътвореното от Димитър Димов и – от друга – волята
„да бъдеш себе си”, „да бъдеш отделен” от онзи, който те е създал.
Пътят и пътуването често присъстват както в
ранните, така и в по-късните творби на писателката. Сюжетните ходове, свързани
в текстовете ѝ с пътуване, отразяват новите реалности у нас и изобщо в света:
обитаваме едно глобализиращо се пространство, все по-проницаемо заради новите
технологии, предлагащо все повече пътища, все повече свобода на придвижването;
много граници са паднали (но пък в едно или друго отношение са издигнати нови).
Сънародникът днес е не толкова пред избора дали да напусне селото, за да отиде
в града, дали от провинцията да се запъти към столицата, а дали да не остави
зад гърба си България, за да търси реализация и щастие извън границите на
страната. Съвременното номадство налага малко или повече нови отношения между свое и чуждо, формира нов тип психичност, изисква от индивида повече
адаптивност. В наши дни пътуването често се оказва и ход към оцеляването в
чисто биологичен план (Теодора Димова е съпричастна към съдбата на бежанците,
които войната е прогонила от родните им места), но може и да осъществява просто
бягство от дълга и отговорността към близките...
В
определени текстове на Димова пътят и пътуването са не просто реалистки
пресъздаден детайл от действителността, а са превърнати в мащабни метафори на
търсенето като основно съдържание на човешкия живот. Пътувайки, индивидът може
да дири знание, истината за себе си, среща с онова отвъд бита, рутината на дома
и навика на ежедневието. Понякога „там, далече” може да ни чака проглеждане за
най-важното, но може и да се окаже, че завръщането при познатото всъщност е
било мъдрата крайна цел на потеглянето за „другаде”. За
пътувания разказват огромно количество произведения от различни
културно-исторически епохи и поместени в различни етноконтексти. Чели сме много
истории за пътища, отвеждащи „встрани”, „нагоре” или „надолу”, към екзотични
географии, към съзряването, успеха, върховете на обществото, любовта или пък
към провала и смъртта. Самата автоматизирана метафора „житейски път” подсказва,
че за съзнанието на ред генерации изобщо съществуването и пътуването постоянно
припокриват смислите си, едно и също са.
Творчеството
на Теодора Димова предлага още една – своята – интерпретация на вечен сюжет
(пътуването), на всеизвестен символ (пътя). Интерпретацията ѝ е обусловена от
адекватния усет на авторката за сегашното и най-актуалното, за „духа на
времето”, но заедно с това е обвързана с хилядолетна културна традиция. Именно
тази среща между „минало” и „настояще”, между „колективно” и „личностно” в
езика и въображението ще се опитат да коментират следващите страници.
[1] Информацията е взета от: Теодора Димова
(статия). 17.10.2015. Последен достъп на
6.12.2015 от Wikipedia: https://bg.wikipedia.org/wiki/Теодора_Димова
Автор: Атанас Родозов
"Под линия", 2016
Няма коментари:
Публикуване на коментар