Втората книга на
Христо Раянов е един сбор от вероятности, които разкриват „истини за
българската народопсихопатия“. Става въпрос за разкази, които описват какво би
или не би се случило, ако историята или съдбата ни като народ бе различна от
това, което познаваме (или са ни внушили през годините). Естествено, разказани
с ясната представа, че нищо не може да се промени. Една книга, която е повече
за мечтатели, както впрочем се обръща и повествователят към четящия. Заглавието
на всеки разказ задава темата, започвайки винаги с „Ами ако“ и по един
закачлив, забавен и неангажиращ начин се опитва да намекне или директно да
назове някои от характерните черти на българите.
Обикновено са засегнати моменти и
личности от историята (най-вече българската), които са общоизвестни, така че
откъм тематика, тази книга не изненадва особено. Задължително обаче трябва да
се отбележи, че сборникът на Христо Раянов прави впечатление с начина, по който
е подходено към познатите за всички теми и събития. Тук имаме една самоирония,
надсмиване над самите себе си като цяло, а също и над самият повествовател (разграничаващ се от автора, като
се обръща към него в трето лице), което е много показателно и говори за
благородство, за съзряване, както на автора, така и на съвременната българска
литература. На места дори се стига до гавра (А и не са много
новите книги, в които обвинителният пръст да не е насочен към някого другиго, а
да е обърнат към самите нас). Това е един от положителните аспекти на тази
книжка. Освен това, тя се оказва доста познавателна и читателите могат или да
си припомнят забравени факти от историята, или да научат нещо, което не знаят.
Остава се с впечатлението за богата обща култура на писателя, въпреки че все
по-честото прибягване до справки с източници от интернет (нещо, което правят
все повече съвременни писатели) поставя под леко съмнение общата култура и
чистото трудолюбие при създаването на творбите.
Христо Раянов е от поколението на
определяните като „новите млади“, към които се числят още писателите от
поредицата на Софийския университет „Нова поезия и проза“ (в която влиза и
дебютният сборник на Христо Раянов – „Трудният начин“), а можем да добавим също
и Александър Чобанов, заедно с още няколко имена. Полъхът от тази нова влъна
започва все повече да се усеща с оглед на това, че по-често в литературното
пространство се появяват техни книги. Т.е. изявата им не е просто моментно
проблясване. И както подобава на едно младо поколение, мечтателското виждане е
изведено на преден план. Раянов сякаш се пуска по течението на мечтите и дава
воля на въображението си, на творческата част от писането, за да последва една
верига от измислици. Но въпреки това, авторът запазва трезвата си преценка и не
губи връзка с реалната ситуация и действително случилите се исторически
събития. Дори нещо повече, успява да изведе поука, да стигне до заключението,
че както и да са се стекли събитията, каквото и да беше различно, пак щеше да
се стигне до „точно както сега“. Това е изразът, който се среща в почти всяко
разказче, а където го няма, се подразбира от внушенията, от „личните“ анализи и
изводи, с които завършва всяко мечтаене. Раянов ни
насочва към извода, че всяка промяна в миналото и историята щеше да ни доведе
до същото положение, в което се намираме в момента, а причина и единствени
виновници си оставаме самите ние. Като основни наши недостатъци авторът извежда
онази черта, която ни кара да казваме „и така може“, невежеството,
неграмотността, неспособността да поемаме отговорност и вечно другите да са ни
виновни, суетата и още много други.
Този сборник представлява и изразява
един вид гражданска позиция. Социалната му ангажираност разширява литературните
граници и подобно книгите на почти всички от „новите млади“, показва, че този
автор и поколението като цяло, имат отношение към всичко случващо се в
държавата и никак не одобряват политическата система.
Сравнявайки настоящата с предишната му
книга, се забелязва, че Христо Раянов малко се отклонява по отношение и на
структурата, и до някаква степен от тематиката, и голямата доза ирония и сарказъм,
които присъстват тук, и прочие. По отношение на писането му обаче, се вижда, че
той продължава да разказва с въображение. Грабва някакъв епизод от миналото или
общоизвестен мит като отправна точка, като основен материал и започва
моделирането по свой начин. Писане, което разчита повече не на истинските лични
преживявания (или поне до по-малка степен), а на фикцията, на измислицата и
нейното прекрояване в четиво.
Немалка роля в този сборник имат
карикатурите на Христо Комарницки и трябва да се признае добрата работа при
оформлението между отделните разкази. Също интересен за отбелязване е и фактът,
че автор на предговора е Стефан Цанев и давайки му заглавие (на предговора)
„Победа на въображението“, всъщност говори и за оценката му относно сътвореното
от Христо Раянов.
Ако трябва да се отбележи слабост на
тази книга, това са отделни места от произведенията, в които написаното става
предвидимо и по този начин смешното не е смешно, защото е очаквано. Друг е
въпросът дали това не се получава, заради сходството в мечтите. Дали гадната
родна действителност не ни погълна вече или започнахме да мечтаем прекалено
много?
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар