Милен
Налбантов е краевед, историк, писател, артист и активен самодеец. Това е
известно най-вече на четящите и нечетящите около Велинград и Пазарджик.
Широката читателска аудитория може би не го познава, а от хората, занимаващи се
по-сериозно с литература, като в това число прибавям и писателите, малцина са
тези, които го знаят и са чели нещо от него. Но
това е абсолютно нормално. Книгите на Шана, както му казват, се печатат в
единствената печатница във Велинград, а разпространението става от ръка на
ръка, с помощта на собственици на магазини, с помощта на читалищата и т.н. Като
говорим за напълно скромен тираж от петдесет, сто или двеста бройки в добрия
случай. За всеки писател е ясно, че не е лесно да отделиш собствени пари или да
намериш дарители, когато искаш да ти отпечатат книжката. Но защо казвам това?
В
подобна ситуация като Шана са много писатели в България. За тях обаче много
рядко се говори, поне с такова впечатление съм останал. Някак не им се дава
шанс от списания, предавания и сайтове да ги видят хората, да узнаят за съществуването
им, да ги прочетат. А дори и да не харесат книгите им, пак е нещо. Няма
гаранция, че в някое село или малко градче не се крие талант, който е на нивото
на изявените имена и заслужава също толкова възможност. Или трябва да изчакаме
той да умре и по някаква случайност след време да се появят произведенията му и
да съжалим, че е трябвало да мине много време, за да го открием? Дали обаче не
са виновни те самите, че остават скрити? Или пък всичко са просто добре
измислени и провеждани мениджърски игри, които вече тотално превърнаха
литературата в бизнес?
Има
предостатъчно поводи за размисъл по тези теми, но в конкретния коментар тя е
друга, затова ще се върна към Шана. Като бивш учител и директор в родното му
село Драгиново, а сега вече и като пенсионер, той разглежда в книгите си езика,
историята, културата и традициите на селото („Драгиново – земя благодатна“,
„Село на припек“, „Искри от жарава“). „Имането“ е последната му книга, в която
са включени истории и легенди от този край. Разказани са историите на отделни
личности, разказва още за знакови места и събития от селото и региона, за влиянието
на технологиите върху живота на хората през годините, както и за други
интересни събития от селския бит, които биха предизвикали любопитството не само
на тамошните хора. Разказването на Шана е опростено, като на места са
използвани чисто клиширани изрази и като се прибави предвидливия развой в някои
произведения, се получава недобър резултат. Но това са само отделни случаи,
които биват компенсирани с цветни описания на природни картини и доста
интересни моменти, свързани с героите. Те от своя страна са все колоритни.
Авторът се е постарал да им даде кратко описание, което да помогне на читателя
да си ги представи, да види в съзнанието си селски хора. Впрочем, подобен начин
на изграждане на героите прилича на този в класическия български разказ. В
съчетание с описанието на околния свят, на детайлите от селския бит, се създава
необходимата атмосфера за такъв тип произведения.
Отношението
към българския език и към драгиновския диалект авторът е показал във всичките
си предишни книги (най-вече и чрез „Речник на думите в драгиновския говор“). То
личи и в „Имането“. Диалектните изрази прибавят допълнителни багри към
повествованието, но трябва да се отбележи, че се усещат места, където е
трябвало да има подобни изрази, но вместо това са използвани книжовни такива, които
не стоят добре и нарушават стила. Най-осезаемо е това при диалозите, което ги
прави леко тромави в отделни моменти.
Прочитането
на подобна книга не натоварва, не затормозява и не оставя кофти усещане накрая.
Създава усещането за добронамереност и задоволство от опознаването живота на
хората от този край. Натоварващо могат да подействат множеството правописни
грешки в книгата, които от печатницата не са се погрижили да поправят. Но и
защо да го правят, след като не ги интересува какво ще напечатат, стига да им
се плати?
Шана
е член на съюза на независимите български писатели. Но това не е от кой знае
какво значение. Той е член на съюза на онези писатели, които ни напомнят, че
литературата не е само бизнес за пари и слава. Такива писатели плащат, за да
издадат книгите си в някоя печатница, защото няма издателства около тях и им е
трудно да се свържат с такива, използвайки новите технологии и интернет. Те
правят представянията си в читалищата, където въздухът е наситен с дъх на
култура. Но те са с убеждението, че не дават събираните с години пари за едно
книжно тяло, а за своето име, гордост и уважение на хората. Наясно са, че няма
да спечелят от цялата работа. Наясно са, че не всеки ще хареса написаното от
тях. Но когато обиколят познатите си и им дадат по една книжка, когато хората
от техния край прочетат за себе си, макар и да не обичат да четат книги и
когато някой човек случайно ги срещне на улицата и им каже „Браво, даскале!“,
което в някои места е запазило все още смисъла на дълбоко уважение, то тогава
такива писатели получават истинска литературна награда.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар