„Калуня-каля” и „Турските зверства в България” – опит за диалог

 

            Текстът е публикуван в сб. "Слово и памет", част II
Литературознание. Университетско издателство "Паисий Хилендарски", Пловдив. 2017г., стр. 324 - 332

     Споровете и противоречията на различните литературни школи относно методите за анализиране на художествен текст кулминират в дискусията за интертекстуалността. Понятията междутекстовост и диалог са фокус за литературознанието от средата на 20.век. Схващането, че целият текст се гради като мозайка от цитати, намира опора в разработките на редица изследователи, сред които  Юлия Кръстева и Ролан Барт. Тези теории, разбира се, пораждат и множество въпроси. Например не става ясно има ли и къде са, ако има, границите на междутекстовите пресичания и как би могъл да бъде чут гласът на една творба сред останалите. В случая обаче съществуващите научни изследвания върху проблемите на интертекстуалността не са обект на внимание в настоящия текст. По-скоро в бегло очертаното поле на възможности ще се опитаме да видим как говорят помежду си два текста - романът на Георги Божинов „Калуня-каля” и журналистическият труд на Дженюариъс Макгахан  „Турските зверства в България”.

            Причината да потърсим връзката между двата текста се породи от статията на Деян Енев „Калуня-каля” – забравеният роман-шедьовър за Априлското въстание”. Встрани от вниманието ще останат последвалите я спорове доколко пред нас е наистина шедьовър и доколко в този текст критиката привнася свои очаквания и желания. По-важно в случая е друго. Въпросът това книга за Априслкото въстание ли е, също не намери убедителен отговор, макар твърдението на Енев да беше прието от академичната общност. Повествованието на романа проследява размириците в няколко села по време на някакво въстание, но в текста никъде не се споменава кое е то. Историческият роман предполага наличието на историческа действителност на героите, т. е. те да са познати на историята; действително случили се събития, редом с които авторът може да си позволи още много измислени лица и събития, които са вероятни за съответното време.  В романа на Г. Божинов обаче липсват  фигурите от Голямата история. Във втора част на книгата „Метеж” става ясно, че част от българо-мохамеданското население в Дубраша подозира „каурите” в заговор и така тръгва мълвата, че те се канят да се вдигат на оръжие. В романа не намираме достатъчно добра мотивация за бунта на „каурите”, не се изясняват причините за тяхното недоволство, макар да е сформирано опълчение, а каурското село - „бастисано”. Необичайният фокус, който Георги Божинов избира, за да ни опише въстанието, а именно през очите на Калуньо - богат българо-мохамеданин, също ни отклонява от традиционното очакване за разказ за Априлското въстание. Но все пак у читателя остава такова съмнение. Защо?

            Самият герой отказва да се включи в метежа, но става свидетел на пораженията от него, вижда съсечените тела, настъпва трупове, а под краката му пукат човешки кости. Дори само маркиран дотук, сюжетът на Божиновата творба няма как да не ни подсети за широкополулярния труд на Дженюариъс Макгахан в защита на българския народ. Дошъл, за  да опише  погромите на селата, станали жертва на турското насилие, гласът му предизвиква всеобщ световен смут. Затова и статията му има много силно социално обращение. С емоционалния си заряд тя ляга много дълбоко в националното ни съзнание и до голяма степен участва при формирането на представата за това какво всъщност се е случило в българските селища и основно в Батак. При един сравнителен прочит с „Калуня-каля” ще открием няколко епизода, които присъстват и в „Турските зверства в България”.

            Първият такъв епизод е, когато Калуньо става свидетел на резултата от метежите и тръгва към някогашния си познат дядо Тодор Влаа, за да види дали се е увардил и за да попита: „отде тръгва лудостта на тоя свет и има ли край”. В  своя текст Макгахан се отправя към Батак, за да опише пораженията, но е придружен от няколко жени, които досега са се страхували да се върнат в местността. Оттук насетне всичко, каквото види Калуньо, ще бъде видяно и от лондонския кореспондент. Макгахан тръгва към селата с кон, а Калуньо с кобилата си. И двамата се натъкват на глутница кучета. В единия случай кучето, което влачи „някаква космата топка”  и се изпречва на пътя на непознат за читателя човек, е показано с посредничеството на всевиждащия повествовател, който разказва какво Калуньо вижда. В другия случай Макгахан не става свидетел на подобно нещо, но в земята открива човешки череп. Разказът на Макгахан продължава с обхождането на местността и с все по-честата поява на човешки кости, над които в един момент се оказва, че конете  ходят. В книгата на Божинов Калуньо попада на купчините кости, като разгръща храстите и по-късно сам стъпва върху една кост:

           „Спускаше се полека надолу, кобилата се дърпаше и пръхтеше, изправила уши.(1) Счуму се отнякъде задавено, глухо ръмжене. Спря, погледа, не можа да разбере отде иде. Надника зад един плет и тогава видя кучетата – бяха две и се дърляха за нещо(2). Мернаха се само някакви бели ребра да стърчат като редки зъби на гребен. Друго куче изскочи отстрана изневиделица, искаше да прекоси пътя, но човекът и конят му бяха попречили. Настръхнал гладен пес с увиснал корем влачеше някаква голяма космата топка. Песът спря, спря и човекът; двамата, застанали един срещу друг, се гледаха в очите. Тогава песът остави топката на земята, набръчи нос, зъбите лъснаха – и няколко пъти вдъхна и издъхна толкова злоба срещу човека, че човекът неволно отстъпи.(3) Песът отново пое топката си, премина улицата на ребро, като потичкваше ситно и все поглеждаше свирепо към човека – боеше се да не му отнеме топката. Тогава човекът видя, че тая топка е глава на човек(4)...Все по-гъст ставаше надолу тоя смрад на дим, на окадено, на смърт, тоя здушлив блудкав смрад, от който се обръща душата.”(5) (Божинов 2014: 114) 

           „Той разгърна храстите и се стъписа(6): там се вдигаше купчина човешки кокали, облечени в дрипи или голи, човешко месо разръфано и скапано , с червеи, които вървеха в купчината  и побляскваха  влажно в шарената сянка на градината; човешки глави с изкълвани очи  го гледаха с празните  си очни дупки, човешки черепи, от които висяха парцали кожа, изпреплетени с коси. Едно месиво от  някога живи човеци....(...)(7). Нещо хрусна под краката му и той се наведе да види какво е. Беше кост, къса и тънка като клечка, изкълвана и оголена. (8) Друга купчина от кости се мерна отпред, по-ниска, но по-широка от оная, по-разпиляна, харман от кости и дрипи, разстлани в тревата, която ги закриваше.(4) Калуньо стоеше и гледаше, и не смееше да мръдне напред, за да не нагази още някоя кост и да не хрусне тя под краката му като жива...” (Божинов 2014: 148)

           „Щом приближихме нашето внимание бе привлечено от хайка кучета по наклона към градчето (2). Отбихме  се настрана от пътя, минахме през развалините на две - три огради и няколко градини, пришпорихме конете по нанагорното към кучетата.Разярено те излаяха по нас и избягаха в съседните ниви(3) От седлото, аз не забелязах нищо необикновено, докато моят кон не се запъна. (1) Погледнах надолу и видях, че е стъпил върху човешки череп, отчасти скрит в тревата. Черепът беше напълно изсъхнал и оглозган, сякаш е бил там, от две или три години,така добре бяха свършили своята работа кучетата(4). Няколко крачки по-надолу имаше  друг череп, а до него една часто oт скелет – също така  бял и изсъхнал. Колкото се искачвахме по-нагоре, толкова повече намирахме кости, скелети и черепи. Но тук не бяха така добре оглозгани, тъй като парчета полуизсъхнала, полуизгнила човешка плът прилепваше още по тях. Най-после пристигнахме намалкото плато или площадка върху хълма, където земята беше почти равна, с изключение на малко вдлъбване, където се показваше начало на падина. Насочихме се натам с намерение да пресечем, но изведнъж дръпнахме юзди с възклицание на ужас(6): точно пред нас, почти под краката на конете ни, се показваше картина, от която изтръпнахме(8). Грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, събрано на мръсна купчина (7), около която тревата растеше обилно. Заразяваща миризма подобна на тази от умрял кон, се разнасяше наоколо. Тук кучетата намираха бързо храна и нашето неочакване приближаване ги прекъсна(5).”(Макгахан 2002: 43)

            II. Вторият епизод е, когато Дженуарис Макгахан среща няколко жени пред изгорените им домове. Подобна среща откриваме и в романа на Божинов - след срещата си с кучетата, Калуньо чува нещо като кучешки вой, но бързо се разколебава – това е не вой, а песен: дива и страшна в тая „човешка пустиня.”:

            „Стонът изпълваше малката долина и се възнасяше във вой. По-късно, когато слязохме в градчето, ние разбрахме този звук(...)(1)Сред разрушените стени на първата къща, до която дойдохме, видяхме жена седнала върху купчина боклук, да се люлее насам-натам, да изплаква някаква монотонна песен, половината изпята, половината изридана, с някаква дива раздирателна мелодия(2). В нейния скут тя държеше бебе,а край нея друго дете стоеше мълчаливо и търпеиливо. С очудени очички то погледна към нас, когато минавахме, но жената не ни обърна никакво внимание(3). Ние наострихме ухо да чуем какво говори тя и нашият преводач ни предаде следното: - “Къщата ми, къщата ми, бедната ми къщица; мъжа ми, мъжа ми, горкия ми мъж, скъпия ми мъж; къщата ми, милата ми къща.(4) (Макгахан  2002: 43-45)

            „Той спря. Стори му се ...не, не беше кучи вой, не беше писък. Друго беше. Ето пак повтори се същото, същият вой, тъмен и пронизителен, от който косите на душата се изправят. (1)Не беше вой. Песен беше. (...)Пееше жена...(2) „Жената седеше, свита на прага, и го гледаше. Той видя, че гледа не към него, а към портата, че не го вижда, и нищо не вижда, само гледа.(3) И като гледаше – запя пак, заговори. Гласът се дигна нагоре и не можеше да се знае песен ли е това, плач ли, или смях. „Охо-хо-хоу!...Дечицата!...Мамините дечица!... Няма ги дечицата ми, дечицата...Дечинката ми няма(4)  .”(Божинов 2014: 115)

            „Наблизко, върху брега на малка рекичка, която прекосява селото, има дъскорезница. Вирът под нейното колело беше пълен с мъртви тела, които плаваха из водата. Бреговете на рекичката са били по едно време буквално  покрити с трупове на мъже, жени, на млади момичета и деца...но милостивото небе изляло пороен дъжд над тях, малката рекичка придошла, отвлекла телата и ги разпиляла далече надолу по своите брегове...” (Макгахан 2002: 55)

             „Нямаше какво да гледа повече. Беше видял. Но стоеше и гледаше, не можеше да откъсне поглед от това.. Черепи тук не се виждаха, навярно потокът ги беше отнесъл. Колко дъждове са минали оттогава, имало ли е дъждове – той не помни и не знае. Може да са били буйни , ако е имало, потокът придошъл и ги отнесъл надолу.” (Божинов 2014: 149)

             III. Третият епизод е, когато и Макгахан, и Калуньо виждат котки насред селото:

             „В селището нямаше кучета.... Но аз видях една-две котки, угоени и мазни, да  лежат самодоволно по стените и да гледат на нас със сънливи очи.” (Макгахан 2002: 59)

             „Само веднъж зърнаха една котка, угоена, грамадна, свита на топка – гледаше ги със зелените си остри очи и за миг потъна в буренака до пътя.”(Божинов 2014: 149)

            В „Калуня – каля” личат следите от текста на Макгахан, като на места можем да говорим за буквални текстови идентичности. Проведените сравнения позволяват да направим извода, че Георги Божинов преразказва статията на Макгахан в нейните ключови пунктове – посещението на Батак, гледката, която заварва,  купищата човешки останки, песента на жената, която е между вой и песен. Априлското въстание, доколкото присъства в текста, е сведено само до поражениета и последиците от него и в този смисъл написаното от Божинов припомня най-вече случилото се във и със Батак. Така или иначе,  преките текстуални съвпадения са достатъчно говорещи сами по себе си  и ми се струва, че са достатъчно убедителни, за да разглеждаме „Калуня-каля” като палимпсест, тъй като, четейки го, изпод него прозира друг текст. В случая романът на Г. Божинов е хипертекст, произлязъл от своя хипотекст – „Турските зверства в България” на Дженюариъс Макгахан.

            Когато става дума за исторически романи, художествената литература е силно ограничена, защото трябва да се съобразява с определени изисквания на жанра. Както вече отбелязохме, в случая липсват големите фигури на историята, както и  конкретното въстание, но Г. Божинов не успява да избяга от „репортажите” за Априлското въстание в Батак, защото те са залегнали дълбоко в националната ни памет. Може да се помисли за това доколко механизмът на реминисценцията е задействан осъзнато. Именно в мрежата на интертекстуалните възможности Радосвет Коларов в книгата си „Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността” (Коларов 2009: 173),  отваря дума за когнитивната поетика. Позовавайки се на редица изследователи, боравещи с когнитивната поетика, Радосвет Коларов разглежда паметта не като склад за натрупване на информация, а като променлива и флуидна. Той подкрепя становището си, опирайки се на трудовете на З. Минц и Ю. М. Лотман. Според тях цялостните текстове при частично забравяне остават в паметта във вид на своеобразни “отломъци”, които могат да бъдат активирани и да придобият характер на текстообразуващи програми. Но и тук изследователят ни обръща внимание, че  функциите на паметта не са достатъчното изследвани в когнитивната наука. Това се дължи на факта, че интертекстуалните изследвания, които се занимават с трансформациите на текста, предпочитат да оперират с метафората на палимпсеста пред това да търсят паметови механизми, както направихме и ние.

            Основателен е въпросът защо е нужно това повтаряне на вече написаното – един от възможните отговори е за да препрочитаме. В основата на вече посочения труд на Радосвет Коларов лежи идеята, че нови текстове се създават в следите на вече създадени текстове. В по-голямата част от изследването си Радосвет Коларов се спира върху автотекстуалността, тоест върху повторението в рамките на текстовия корпус на даден автор. В този случай не можем да се възползваме изцяло от книгата, тъй като боравим с текстове на двама отделни автори. Все пак си даваме сметка, че до доста любопитни изводи бихме стигнали, ако се вгледаме само в творчеството на Г. Божинов и съотнесем романа „Калуня-каля” с по-ранните пътеписи и очерци на писателя.

             И така „Калуня-каля” не е исторически роман, който възпроизвежда сцена по сцена Априлското въстание, затова не са му нужни автентичните имена на местности и герои. Георги Божинов иска да ни покаже друга гледна точка, но не на събитието, а да измести фокуса към извършителите – те не са просто башибозук, а са съселяни: „Той мислеше за главите, които бяха направили това, живите глави, които направили това и си отишли и сега се навеждаха над ралата и косите, снишаваха се до мирните си занаяти, както преди.” (Божинов 2014: 149). Така Георги Божинов поставя читателя в центъра на един драматичен конфликт от историята на българския народ.

           Но четен днес, авторът е изправен пред друг проблем – този за своето реабилитиране. Към края на 80-те години сме свидетели на резултатите от добре известния „Възродителен процес” и не е възможно Георги Божинов да не е бил повлиян от тези събития. Темата на романа, а и годината в която излиза, дава основание на редица критици да се усъмнят в чистата съвест на Георги Божинов. Проблемът с книгата допълнително се усложнява от скандала, който предизвиква пътеписът му „Гора зелена, вода студена” през 1974-1975 година, заради който той и редакторът на сп. „Септември” са уволнени, а самият Георги Божинов за дълго време остава в периферията на литературния процес. Появява се подозрението, че авторът търси начин да се реабилитира пред управляващата власт, като влезе в идеологическия стериотип, за да се върне отново в литературния живот. Но такова твърдение е добре да бъде обмислено по-внимателно. Днес ние познаваме творчеството на Георги Божинов откъм неговия своеобразен връх – романа му. Но поемайки по обратния път, към другите му текстове, ще забележим, че четем нещо, което ни е познато. До този момент той издава предимно разкази, пътеписи, очерци и историческата повест „Караджата”. Един щателен поглед към тях ще покаже, че те са своеобразна подготовка за романа: в тях ще намерим природни описания, случки около исторически събития, имена на личности, които впоследствие се споменават и в романа. Всъщност темата за българите мюсюлмани дълбоко вълнува Георги Божинов, но тя е и тема, вкоренена в българската история, драматично преживяна не само заради събитията в Батак. Затова не бих твърдяла с категоричност, че авторът пише романа си в услуга на нечии политически интереси, тъй като той се интересува от този проблем далеч преди това.

            През 1960-та година Божинов издава своята първа книга „Вдън гората Дикчам”. Един от очерците й - „Чеч” - обговаря събитията от Балканската война (1912-1913), когато България разширява границите си на юг. До този момент селата от областта Чеч се намират в турско, но след „победата” там започва да се провежда национална и религиозна асимилация. Правят се опити за покръстване на мюсюлманското население от областта в християнска вяра. За събитията разказва дядо Ислям: „Дванайсета година кога се удариха турчина и българина, българската война мина оттук, та замете надолу къде морето. Настана слободно. Ала не ни било писано да видим това слободно, клети сме били.” (Божинов 1960: 43) Вниманието се съсредоточава към село Жижево, чието население прави опит да се откупи и първоначално успява, но впоследствие неспазените уговорки водят до самозащита и въоръжена разправа. Всъщност този ранен „възродителен” процес през Балканската война е още един драматичен момент от историята ни.

            В „Кукувица кука” (Божинов 1980: 12) още първият пътепис ни среща със стареца Дойчин, който носи спомена за Батак. Навремето той работи като измекяр на Иван Тиквара - християнин, спасен от мюсюлманско население, изваден от пожара. Същият този Иван ще израсне сред мюсюлмани, но по време на междуособиците из селата ще раздава справедливост чрез думи за братство на народите. Бихме могли да намерим съществени прилики между него и образа на Калуньо или дори на неговия баща, за когото в романа става дума съвсем накратко, както и за Нано – християнското момче, спасено от Калуньо. От тези пътеписи и очерци до излизането на романа са минали повече от двадесет години. Ако дотогава с тях авторът не успява да заеме каква да е позиция на литературната сцена, то времето на Възродителния процес се оказва много удобно, за да събере и обработи досегашните си теми и мотиви в един по-обстоен текст като романа, който е и по-пластичен по характер. Какъв по-добър повод от това да се напише исторически роман, който едновременно с това да отговаря на чувствата на съвременния читател, отключени от възродителните процедури. Не само Георги Божинов е повлиян от Възродителния ход, но и цялата общественост. Априлското въстание и по-конкретно събитията в Батак отговарят до голяма степен на проблема, който вълнува Георги Божинов. Както отбелязохме, много са приликите между двата текста, но сред най-утвърдителния е моментът, когато кореспондентът на лондонския „Дейли нюз” тръгва със своите придружители от Пазарджик за Батак. Местният мюдюрин им предлага да вземат един свой чиновник, който  да ги придружи до Батак, но Юджийна Скайлер – натоварен от американския консул също да право собствено разследване - категорично отказва. В романа на Божинов Калуньо се натъква на цигани, които погребват телата, за да прикрият големия брой жертви, а техният главатар казва: „Тука ще да дохожда една комиция, челеби...” Главатарят разкрива пред Калуньо още, че този „зян” е по поръчка на мюдюрина и че: „Искал да се тури и той у таз комиция, ингилизката. Ама го не рачили...” (Божинов 2014: 151)

            Романът на Георги Божинов не успява да набере сила и гласност в годините след появата си, защото остава на границата на един преломен  момент, когато еуфорията от края на социализма и новото демократично начало завладява сърца и умове. Тогава историческият роман не може да предложи нищо ново на читателя, а и времето е твърде динамично за спокойните води, които са необходими на този жанр. В годините след това аудиторията иска да чете за своето ново време – да разбере защо очакванията са останали напразни. И така романът на Божинов изплува двадесет и шест години по-късно не за да ни говори за Априлското въстание, а за да ни напомни, че все още българската народност няма единство, но очевидно насилието не е сред решенията за неговото постигане. Изпод забравените му текстове изкристализира разбирането, че не в асимилаторството и в претопените различия е решението, а в хомогенността, която е залегнала в същността на нашата нация, поради развилите се исторически процеси и геополитическото й разположение. Не е ли тъжно-ироничен, в този ред на мисли, и големият политически акт, който цар Борис извършва с покръстването, опитвайки се да обедини разнородните елементи? Защото, да си признаем, изначалното ни покръстване също е проява на насилие.

Библиография:

Божинов 2014: Божинов, Г.Калуня-каля.Пловдив,2014

Божинов 1960: Божинов, Г.Вдън гората Дикчам. София, 1960

Божинов 1980: Божинов, Г.Кукувица кука, София 1980 Енев 2014: Енев, Д. Калуня-каля – забравеният роман – шедьовър за Априлското въстание – В: Литернет, 10.05.2014, <http://liternet.bg/publish13/d_enev/georgi-bozhinov.htm>е нагази още някоя кост и да не хрусне тя под краката му като жива...” (Божинов  2014: 148)

Коларов 2009: Kоларов, Р. Повторение и сътворение:поетика на автотекстуалността. София, 2009

Макгахан 2002: Макгахан, Дж Американският свидетел: Ненадминатите репортажи за турските зверства в България от кореспондента на лондонския вестник „Дейли нюз”. София, 2002



Автор: Дора Иванова
"Под линия", 2017


*Съдържанието на този сайт е под закрилата на Закона за авторско право и сродните му права!