събота, 11 ноември 2017 г.

Иван Димитров - "Силата на думите"

„Дори едно представление без публика може да направи света по-светъл и смислен.“ (Димитров, 2017: 102)

            За културната общественост Иван Димитров не би трябвало да е непознат, тъй като неговите дейности са свързани, както с поезията и прозата, така и с драматургията, а отскоро може да се похвали и с роля в киното. Редом с това, той продължава с литературните си четения или иначе казано с „отглеждането на читатели“, както и той самият се изразява. Така че Иван Димитров е личност, която е силно свързана с културния живот, която иска да се занимава и да прави култура и намира различни и интересни начини да реализира тези свои намерения.
            Сборникът с къси разкази „Силата на думите" е последната му книга, която малко по малко намира своето място в литературното пространство и е потвърждение на тезата, че писането на разкази въобще, е все по-често срещано явление при младите писатели в България, а Иван Димитров, макар и с немалкия си опит вече, е именно такъв. Но споменатото явление е напълно нормално и естествено, имайки предвид начина на живот в днешно време. Много по-лесно и удобно за един млад писател е да създава разкази, поради простата причина, че му е необходимо по-малко време, в което да остане на необходимата честота и съответно много по-бързо читателите улавят трептенията от написаното. Майсторлъкът обаче остава в това да се вложи по-голям смисъл, да се създаде по-силно внушение, но в по-малък обем от текст, в сравнение с романа да речем. Освен това, появата на повече книги с разкази не означава непременно, че те започват да се четат повече.

            „Смисъл“ е ключовата дума за възприемането на този сборник с разкази. Произведенията вътре носят своето въздействие не в сюжета, не в случката или действието, а в своя смисъл, който изграждат по различни начини – чрез описанието на отделни моменти от нечий живот, чрез взаимоотношенията между хората, чрез чисто игровия подход към някои теми и прочие. Може да се каже, че тези разкази въздействат и предават своя смисъл по начин, сходен с този при поезията, тъй като лиризмът в изказа на автора е доста осезаем на моменти, най-вече в по-кратките разкази, побиращи се в няколко реда или страничка.
            Текстовете изглеждат сякаш са плод на моментни прозрения, на моментни вдъхновения на автора. Те са като отделни екстракти от писателските възприятия за света на писателя Иван Димитров. Често темата им е нещо абстрактно, което изключва някаква събитийност, но също толкова често, наглед нормална и обикновена случка води читателя до усмивка, заради абсурдния на моменти, насмешливо различен, игрив и изненадващ развой.
            Разказите могат да бъдат разглеждани като част от отделни групи, обединени от темата, от героите или от конкретен обект (не, че това условно разделение е необходимо, тези разкази вече са групирани в един сборник, но то би улеснило прегледа върху книгата). Така се вижда, че има нещо като цикъл от разкази, в които сънят е основното състояние и героите сънуват или бълнуват нещо („Преселение в сънищата“, „Страх“, „Метаморфоза“, „Насън“ и др.). Много интересен е разултатът от взаимодействието между съновната реалност и действителността за героите. Получава се ефект, който или разсмива, или навежда читателя да се замисли, провокира го по някакъв начин. А не са малко и случаите, в които написаното излъчва топлота, нежност, романтика, като тук става въпрос вече и за разкази извън споменатата група.
            Една друга част от разказите са обединени от това, че героите са пишещи хора или по-точно казано – творци. Те са музиканти, актьори, художници. Особено впечатление от тази група правят разказите „Да живее театърът“ и „Тайната на китариста“. Темата за неизреченото, за изпуснатите мигове е друга обединяваща такава. Тази за взаимоотношенията между мъжа и жената е свързваща за разкази като „Погледът“, „Пържена риба“, „Стапяне на образа“, „Различия“, „Началото на деня“. При някои преобладава романтичната нотка, други разглеждат тези взаимоотношения между мъжа и жената от насмешливата страна.
            Последният разказ, който всъщност дава заглавието на сборника, също се откроява със смисъла, който предава, с усещането, което оставя у читателя. Той е хем смешен с абсурдния начин, по който се случват нещата в него, хем е сериозен с това, което всъщност ни казва. Също така хем ни представя неща, които иначе предизвикват тъга, хем тази тъга не се предава на читателя. Впрочем, четенето на книгата, на разказите един след друг, създава едно меланхолично настроение, което обаче не натоварва, читателят просто вижда друг поглед върху неща, които може би познава или знае, запознава се с възприятието за света на друг човек, на творец.
            След тази си книга, Иван Димитров става още по-разпознаваем. Вече са налице някои тенденции в писането, които се срещат не само в една от книгите му. В предишната му книга („Софийски дует“), като чисто игрови похват, има оставени празни полета за дописване от читателите. В „Силата на думите“ също го има игровия елемент и той се изразява в множеството посвещения (хора, които могат да провокират търсене и запознаване), в ироничния поглед върху определени ситуации или теми, а дори и в графичното оформление, дело на Мария Налбантова (макар личната ми позиция да е, че на много места то е непонятно).
            И в „Софийски дует“, и в „Силата на думите“ писателят е обект на внимание, а писането като процес се превръща и в тема за Иван Димитров. Друга допирна точка в книгите му е градският човек, улавящ моменти от действителността, колкото и общо и клиширано да е това изказване.
            Появиха се мнения (то най-вече в интернет пространството), които доближават кратките разкази от „Силата на думите“ до тези на Людмил Станев. И в това има известна истина, заради ироничния поглед върху тъжното в живота, но като че ли смешното е малко по-осезаемо при Людмил Станев в онзи естествен вид и прокарано през призмата на делника, на преживяното. Правя тази вметка не, за да изразя позиция, а за да изтъкна, че щом в съвременната ни литература започват да се долавят и да се подговаря за връзки между книги с кратки разкази, едната от които на млад писател, то значи правим крачка напред в тази област.
            Последната книга на Иван Димитров трудно може да се поеме на екс, въпреки малкия си обем. Навярно трудно ще бъде и нейното възприемане от някои. Но заслужава читателското внимание, не само заради литературните си качества, но и заради отдадеността на автора към културата и усилията, които полага.



Димитров 2017: Димитров, И. Силата на думите. Пловдив: Издателство Жанет 45 


Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2017г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар