Под линия с Иван Димитров

         Творческите ти изяви са свързани с литературата, театъра, музиката и отскоро с киното. Но има ли сфера, в която се усещаш на мястото си, в която си уверен и спокоен? Или за теб е важно да изразиш идеите си, вдъхновенията си, себе си, а формата на изразяване се явява средство?

         Иван Димитров: Поставил съм си за цел да се чувствам уверен и спокоен с всичко, което се захвана. Напоследък дори като ходя пеша от едно място към друго (аз много ходя пеша) постоянно забавям темпото, защото човек бърза и е неспокоен най-често по навик. Това не значи, че работя без съмнения и неспокойствия, дори напротив, но съм спокоен в неспокойствията си и уверен в неувереността си. Сега ще правя и фотоизложба със снимки от Япония. Просто като все по-голям любител на работата с пространството най-вероятно ще направя селекцията, когато изложбата наближи в Габрово, защото мястото е Галерия „Орловска 10”. За мен е важно да изразя някакви идеи, но е още по-важно да изразя чувства. Тъй като чувствата се възприемат далеч по-активно от читателя, слушателя, зрителя, отколкото идеите. Трудно някой ще се увлече по идея, която е представена без чувство. За мен формата е именно средство. Вярвам, че всяка книга има определена форма, която е нейната. Повече време ми отнема да открия каква е тази форма, отколкото физическото написване. Просто знаеш ли каква е формата, всичко тръгва и до известна степен се пише само.

         Някои актьори казват, че за тях е по-лесно и удобно да се скриват зад героите си, защото така всъщност по-добре разкриват и преоткриват себе си. Какво ти даде в личен план ролята във филма „Кораб в стая“, помогна ли ти да откриеш нещо за себе си, което чрез писането не си успял?

         И.Д.: Нямам актьорско образование, но съм работил с актьори като драматург и сценарист. Ролята ми във филма беше с много присъствие и с много малко реплики, което беше интересно предизвикателство. В личен план точно в този момент ролята ми даде възможност да се изтегля за известно време за косата по метода на Барон Мюнхаузен, защото в средата на февруари 2015 майка ми си отиде от този свят, репетирахме през юли и през август снимахме. Беше ми много тежко, но когато процесът по филма започна, влязох в активен период. В който основната ми задача беше да се изразявам с тялото си така, както то се държи, когато съм в депресивен период. Хубаво е, когато ти е тежко, да имаш какво да правиш, дори да се затрупаш с работа. И аз имах два такива месеци тогава, а преди това се бях отпуснал. Както и в личен план ми даде възможност да наблюдавам как актьорът гради ролята си, което ми е много полезно като драматург.

         Последната ти книга е сборник с къси разкази („Силата на думите“). Произведенията вътре изглеждат като плод на моментни наблюдения и вдъхновения, но има ли някаква по-особена причина да избереш точно тази форма на разказа?

         И.Д.: Формата ме избра. Тези разкази започнаха да се появяват по време на работата по филма, когато човек няма достатъчно време, за да разгърне някоя идея в по-голям обем. Аз се чувствам добре, когато пиша, така че чрез възкратките разкази успявах почти всеки ден да работя по нещо. Това е основната причина. А тази форма винаги ми е допадала и никога не съм си мислел, че ми се удава. Което беше приятна изненада.

         Има ли писатели, които са повлияли върху писането ти на къси разкази и върху писането ти въобще?

         И.Д.: Ще кажа само за разказите, и то с уговорката, че изпускам страшно много автори. Чехов и Карвър. Боланьо казва за тях, че един от двамата със сигурност е най-добрият автор на разкази на 20 век. Твърдение, с което се съгласявам. Кортасар, Борхес, Итало Калвино, Гогол, Дино Будзати, По. От авторите на свръхкратки разкази спокойно препоръчвам цялата поредица „Кратки разкази завинаги” на Жанет 45. И изброявам: Етгар Керет, Туве Янсон, Манганели, Албахари, Монтеросо, Сингер. Също така Харуки Мураками има много вдъхновяващи разкази. Но не трябва да пропускаме и българските автори, така че Чудомир, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Радичков, Людмил Станев, Емил Андреев, Васил Георгиев, Радослав Парушев, Нинко Кирилов, Дани Радичков, Иванка Могилска. И още много, много други.

         Много от разказите в „Силата на думите“ са с посвещения. Сигурно си наясно, че немалка част от хората, на които са посветени съответните разкази,  са непознати за читателите, но това някаква провокация ли е, закачка с четящите?

         И.Д.: В никакъв случай. При мен когато разказът е вдъхновен от някой, който и да е той, пиша името му като посвещение. Посвещенията са или на мои приятели, или на писатели. Да кажем на Боланьо вече съм посветил един разказ и едно стихотворение, защото го обожавам. но разказът почти никой не го е чел. Не публикувам всичко, което пиша. Дори бях забравил за този разказ.

         Ироничният (а и дори абсурден) поглед върху някои иначе сериозни теми като част от игровия подход ли е?

         И.Д.: Част от мен е. Такъв съм. И когато ми се плаче, идва ми да се шегувам. Като любител на черния хумор понякога прекалявам и един приятел ми казва често: само недей пак с хумора на Димитрови. До момента това не си личеше толкова в прозата, а се изразяваше предимно в пиесите. Но си казах: не може така. И от тази книга има два-три разказа, които съм чел десетки пъти пред хора. И винаги се смеят. Това е много добре, защото смехът ти дава директна реакция на публиката. Можеш да я почувстваш, подушиш, пипнеш. С чувството ми за хумор наистина прекалявам, но в група от хора, които обсъждат нещо много сериозно и драматично, винаги трябва да има по един шут. И често естествено влизам в тази роля. Ако сме прекалено драматични и сериозни, да не вземем да се гръмнем накрая? По-добре да се смеем.

         Личното ми мнение е, че силата на тези разкази е в смисъла, който носят и създават. Търсенето на смисъл в разказите от тази книга е ключът към нейното по-пълно разбиране, колкото и банално да е това изказване. И не знам дали ще се съгласиш, но това са разкази, които не всеки прочел ги, би разбрал, без да подценявам читателската общност в България. Ти самият съобразяваш ли се с някакви читателски нагласи, обмисляш ли как би се възприело написаното, а в тази насока и налагаш ли си някакви ограничения, докато пишеш?

         И.Д.: В никакъв случай! Това не означава, че не се интересувам от читателите. Но се опитвам нещата, които пиша, да са завършени, да са някакъв свой свят, който обаче да е описан четивно. Итало Калвино, който на момент е дълбоко експериментален, казва в едно свое писмо, че въпреки това той пише за „средния читател”. Тоест пише разбираемо. Не само не си слагам ограничения, а се опитвам да разширявам зоната си на комфорт. Да руша бариери, които сам съм си сложил или стоят там по други причини. Но в един момент забелязвам, че зад тях има я полянка, я горичка, я някой басейн. И си казвам, какво пък. И най-нагло прескачам оградата. За мен писането е акт на свобода. Не искам да се обременявам с предварителни представи за читатели или с някакви граници. Накъдето поеме. Дори да поеме в най-шантавата посока – категорично, без колебания, както когато човек пътува. Като стигнеш до крайната точка, можеш да се колебаеш колкото си искаш.

         В едно интервю споменаваш за статията на Ролан Барт за смъртта на автора. Какво е отношението към книгите ти, след като се появят на бял свят?

         И.Д.: Издаването на книгата е необходимост. Разчистване на пространство, пролетно почистване, да кажем. Затрупваш се с прекалено много текстове, те започват да задушават появата на нови. Тогава изхвърляш много боклук, подреждаш и изнасяш навън. Отношението ми е – каквото стане, стане. За мен в момента е много по-важен ръкописът, по който работя сега от сборника с разкази. Но в същото време пътувам и го представям. Вече в… Хм… Може би между пет и десет града. Но тези дни във Враца ме питаха дали мисля, че ме разбират. Дали се притеснявам, че оставам неразбран. Мен това изобщо не ме вълнува. От опит знам, че какъвто и смисъл да вложиш, всеки читател ще намери нещо ново и различно в това, което си написал. Това е най-красивото в издаването на книги. И най-повторимото.

         „Софийски дует“ определено заяви мястото ти на литературната сцена. И там, и в „Силата на думите“ е засегната темата за писателя, за пишещия, твореца. Може ли да се каже, че това е една от водещите теми в писането ти, тема, която те интересува въобще, не само като писател?

         И.Д.: Интересува ме много живо ролята на артиста в съвременния свят, а и в който и да е било свят. Когато създаваш изкуство, ти можеш да сложиш нещо над себе си. Да не си най-важното нещо на този свят. Дори напротив. Да знаеш много добре, че си съвсем преходен, прашинка, атомче. В същото време създаването на изкуство те прави чужденец, където и да попаднеш. Защото ти си отстранен, наблюдател. Това е много изчистващо за човека… А актът на писане е една от водещите теми при мен, защото да кажем харесвам много Пол Остър, Боланьо и редица други писатели, чиито главни герои са пишещи хора. В същото време това е едно от нещата, за които знам най-много. Естествено е да пишеш за нещо, което познаваш. Но това далеч не значи, че пишеш за себе си. Напротив! Аз обичам да си измислям и да оставям въображението си да припка като някое животинче в горичка. Животинчето понякога е катеричка, понякога лисица, но често и вълк.

         Как мислиш, злоупотребяваме ли с думите, с говоренето, с езика си? Или просто протичат естествени процеси в една жива система, каквато е езикът... ?

         И.Д.: Злоупотребяваме ежедневно. Не спираме да бълваме думи, изречения, без да се замисляме какво говорим и как говорим. Това е напълно нормално. И все пак е добре човек да прави нещата съзнателно. Тогава се говори по-малко, действа се по-малко, но говоренето и действието са по-силни и категорични. А езикът е една жива система и е по-голям от всички нас. Той ни създава и владее, защото ние се запознаваме със света и с всичко най-вече чрез словото. Дори да наблюдаваме нещо, ние го вербализираме в главата си.

         Успяват ли българските писатели да изпълняват една от задачите си, а именно да бъдат онази част от обществото, която да посочи грешките, проблемите и съответно начините за тяхното разрешаване?

         И.Д.: Не обичам да обобщавам. Някои писатели правят това, други не го правят, трети въобще не ги касае. Всички са прави за себе си. За мен е важно да се говори и да се действа, но аз съм и публицист, така че това е част от работата ми.

         Няма как да подминем публикацията ти в социалните мрежи, в която отказваш да бъдеш определян като „български“ писател, драматург и прочие. Каква очакваш да бъде реакцията на държавата, очакваш ли реакция въобще и какво смяташ, че трябва да стане конкретно, за да промениш позицията си? И още, какви според теб са начините това да стане?

         И.Д.: Никаква. Каква да бъде? Мен това не ме касае толкова. Просто деликатно ще моля да бъда наричан писател от България, а не „български писател”. Бъда ли наричан по втория начин, това за мен означава косвено да дам някаква положителна оценка за културната политика в тази страна. А такава просто няма. Един от начините е бюджетът за култура да стане 2%. Тогава, както вече казах на едно място, ще си обръсна брадата за пръв път от десетина години. Начинът е управниците ни най-сетне да проумеят, че културата е лицето на една държава пред света. И да започнат да инвестират в нея. Библиотеките почти нямат пари да купуват нови заглавия! И в повечето пъти се обсъжда как българинът не купува книги. Ами той може и да не ги купува, а да ги чете в библиотеки.

         Вярваш ли наистина, че нещата могат да се променят?

         И.Д.: Нещата се променят всеки ден. Просто това се случва много по-бавно, отколкото се иска на хората. И с много трудности. Но ако всеки бута по едно малко камъче, нищо чудно някой ден крайният резултат да е планина.

         И последно, какво е отношението ти към литературната критика? Има ли въобще критиката някаква влияние върху литературния процес според теб и има ли потребност от критика или все по-малка стана нейната роля последните няколко години?

         И.Д.: Има огромна нужда и потребност, а критика почти няма в медиите. Медиите се занимават изключително с пиар. А трябва да има текстове, които да дават оценка. Да отсяват. Но за това сякаш никога няма бюджет. Както и желание. Може би някой ден. Времето ще покаже. 

"Под линия", 2017г.