„И винаги отхвърлях тия бръщолевения за
невероятния прогрес на човечеството, което всичко можело да сглоби и оправи, но
така и не се поспря, за да разбере, че нито може да създаде, нито може да
поправи едно забравено и счупено човешко сърце.“ (Радичков,
2018:94)
Ако
трябва да се даде някаква обща особеност в писането на младите автори (и в
частност прозаиците), може би това е тяхната социална ангажираност и позиция.
Навярно подобно твърдение е валидно за всяко младо поколение в литературата, но
все пак времената се променят, животът става различен. А под социална позиция
се има предвид именно това – авторовата трактовка на случващото се в живота на
едно общество в даден времеви период. И от книгите на младите писатели става
все по-видно, че те не са безучастни и не са вгледани единствено в собственото
си битие. Забелязва се по-голямо внимание върху живота в големия град и
изграждане лицето на града, но Йордан Д. Радичков е ярък пример за по-широк
обхват и по-богата гама от проблеми, които текстовете му разглеждат.
„Двеста
линейки на час“ е третият му сборник с разкази след „Малка човешка мелодия“ и „Игра
на гъски“. И сякаш в тази си книга авторът изразява своето послание, своята
позиция, по-директно в сравнение с предишните. Има цели монолози на герои, в
които това е видно и в които прозира авторът Йордан Д. Радичков. Това е книга,
която иска да накара хората да поспрат, да се огледат, да се позамислят за
момент за случващото се около тях, за все по-осезаемото отдалечаване от
човешката ни природа. Дори нещо повече – тази книга води до надсмиване над
абсурдното ни поведение днес, което вече се приема за нормално, за което вече
сме си изградили навика не да се противим или променим, а да приемаме, защото
така е по-лесно. Затваряме си очите за обезлюдяването на селата, за бедността и
мизерията, които стават все по-често явление в българските села. Хора наистина
гладуват и мизерстват, докато една определена част от обществото не иска да
види този проблем и да направи нещо, поради най-различни причини. Разказите,
разглеждащи тези проблеми в „Двеста линейки на час“, не са малко, като сред тях
са „Празнична кокошка“, „И сами“, „Селена“.
„Забранената овца“ прави особено добро
впечатление, защото в простичкото желание на героя Въльо Вълев да си купи една
овца и готовността му да направи всичко, докато законът и властите го спират,
освен увлекателната история, са застъпени и темите за малкия човек, за
изкривяването на истината и манипулирането на хората чрез медиите, за
отблъскващото, противно и подло лице на властта и политиката. От текстовете в
тази книга се усеща осъдителният поглед, с който е гледана цивилизацията,
осъждат преселването на хората в градовете и изоставянето на селата. И всичко
това сякаш ни отдалечава и от човешката ни природа, от човешката ни същност, от
способността ни да бъдем добри и състрадателни, да помагаме. Късането с
корените променя хората. Те се държат като животни и по-специално – като кучета.
Именно кучето е образът, който се появява в почти всички разкази, било то като
обект на внимание от повествователя или сравнение. Стига се до момент, в който
между хората и кучетата се появява знак за равенство. Авторът добре борави с
олицетворенията, сравненията и метафорите, за да постигне този ефект. Интересен
похват от страна на автора е назоваването на името и фамилията на героите.
Това, освен че създава усещане за истинност на разказаното, прилича и на обръщенията
в руската култура, където се споменават личното и бащинското име, а ако се
добави и образът на кучето, могат да се направят препратки към „Кучешко сърце“
на Михаил Булгаков, но това се междутекстуални връзки, които могат да се
пропуснат.
Излизайки
от аналитичността, с която трябва да се разглеждат книгите в критическите
текстове, ще си позволя изразяването налична позиция, спрямо разказвача в
текстовете. Той е сякаш един и същ в по-голямата част от разказите –
разсъждаващ върху живота и хората, чудещ се на странностите и абсурдите в
хорското поведение. Това довежда до дадени изводи за читателя, но в някои моменти
се превръща в монотонност и риск четящият да изпусне нещо, а когато позицията
на разказване се измени, веднага се усеща разчупването на ритъма на четене,
вниманието е привлечено.
Тази
книга носи в себе си потенциала за по-обширно разглеждане на творчеството на
Йордан Д. Радичков, заради боравенето му с езика, с думите, заради темите и
проблемите също. Няма да е изненада дори появата на текст, разглеждащ образа на
селото в произведенията на младия писател и неговия дядо, защото все повече се
появяват възможности за подобно обглеждане. Но по-важното е, че от тази книга
струи вяра в човека, желание за справяне с уродливите черти, които разкриваме все повече последно време.
Оставя и един въпрос, на който да си отговори всеки, затворил и последната
страница – можем ли да запазим човещината си в свят като днешния?
„Стъпките на малкото момиченце са спомените
ми, че някога съм вярвал в човека. Вярата не ми дава мира. Защото днес е смешно
да вярваш в човека. Всяко малко момиче би ти се смяло заради това. Тази вяра
обаче тайно е в мен. Аз не мога да се отърва от нея, даже и да искам. Колкото и
да ме боли, продължавам да вярвам.“ (Радичков, 2018:183)
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2018г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар