неделя, 14 октомври 2018 г.

Вяра в човека. Йордан Д. Радичков - "Двеста линейки на час"


         „И винаги отхвърлях тия бръщолевения за невероятния прогрес на човечеството, което всичко можело да сглоби и оправи, но така и не се поспря, за да разбере, че нито може да създаде, нито може да поправи едно забравено и счупено човешко сърце.“ (Радичков, 2018:94)


         Ако трябва да се даде някаква обща особеност в писането на младите автори (и в частност прозаиците), може би това е тяхната социална ангажираност и позиция. Навярно подобно твърдение е валидно за всяко младо поколение в литературата, но все пак времената се променят, животът става различен. А под социална позиция се има предвид именно това – авторовата трактовка на случващото се в живота на едно общество в даден времеви период. И от книгите на младите писатели става все по-видно, че те не са безучастни и не са вгледани единствено в собственото си битие. Забелязва се по-голямо внимание върху живота в големия град и изграждане лицето на града, но Йордан Д. Радичков е ярък пример за по-широк обхват и по-богата гама от проблеми, които текстовете му разглеждат. 
         „Двеста линейки на час“ е третият му сборник с разкази след „Малка човешка мелодия“ и „Игра на гъски“. И сякаш в тази си книга авторът изразява своето послание, своята позиция, по-директно в сравнение с предишните. Има цели монолози на герои, в които това е видно и в които прозира авторът Йордан Д. Радичков. Това е книга, която иска да накара хората да поспрат, да се огледат, да се позамислят за момент за случващото се около тях, за все по-осезаемото отдалечаване от човешката ни природа. Дори нещо повече – тази книга води до надсмиване над абсурдното ни поведение днес, което вече се приема за нормално, за което вече сме си изградили навика не да се противим или променим, а да приемаме, защото така е по-лесно. Затваряме си очите за обезлюдяването на селата, за бедността и мизерията, които стават все по-често явление в българските села. Хора наистина гладуват и мизерстват, докато една определена част от обществото не иска да види този проблем и да направи нещо, поради най-различни причини. Разказите, разглеждащи тези проблеми в „Двеста линейки на час“, не са малко, като сред тях са „Празнична кокошка“, „И сами“, „Селена“.
„Забранената овца“ прави особено добро впечатление, защото в простичкото желание на героя Въльо Вълев да си купи една овца и готовността му да направи всичко, докато законът и властите го спират, освен увлекателната история, са застъпени и темите за малкия човек, за изкривяването на истината и манипулирането на хората чрез медиите, за отблъскващото, противно и подло лице на властта и политиката. От текстовете в тази книга се усеща осъдителният поглед, с който е гледана цивилизацията, осъждат преселването на хората в градовете и изоставянето на селата. И всичко това сякаш ни отдалечава и от човешката ни природа, от човешката ни същност, от способността ни да бъдем добри и състрадателни, да помагаме. Късането с корените променя хората. Те се държат като животни и по-специално – като кучета. Именно кучето е образът, който се появява в почти всички разкази, било то като обект на внимание от повествователя или сравнение. Стига се до момент, в който между хората и кучетата се появява знак за равенство. Авторът добре борави с олицетворенията, сравненията и метафорите, за да постигне този ефект. Интересен похват от страна на автора е назоваването на името и фамилията на героите. Това, освен че създава усещане за истинност на разказаното, прилича и на обръщенията в руската култура, където се споменават личното и бащинското име, а ако се добави и образът на кучето, могат да се направят препратки към „Кучешко сърце“ на Михаил Булгаков, но това се междутекстуални връзки, които могат да се пропуснат. 
         Излизайки от аналитичността, с която трябва да се разглеждат книгите в критическите текстове, ще си позволя изразяването налична позиция, спрямо разказвача в текстовете. Той е сякаш един и същ в по-голямата част от разказите – разсъждаващ върху живота и хората, чудещ се на странностите и абсурдите в хорското поведение. Това довежда до дадени изводи за читателя, но в някои моменти се превръща в монотонност и риск четящият да изпусне нещо, а когато позицията на разказване се измени, веднага се усеща разчупването на ритъма на четене, вниманието е привлечено.
         Тази книга носи в себе си потенциала за по-обширно разглеждане на творчеството на Йордан Д. Радичков, заради боравенето му с езика, с думите, заради темите и проблемите също. Няма да е изненада дори появата на текст, разглеждащ образа на селото в произведенията на младия писател и неговия дядо, защото все повече се появяват възможности за подобно обглеждане. Но по-важното е, че от тази книга струи вяра в човека, желание за справяне с уродливите  черти, които разкриваме все повече последно време. Оставя и един въпрос, на който да си отговори всеки, затворил и последната страница – можем ли да запазим човещината си в свят като днешния?
         „Стъпките на малкото момиченце са спомените ми, че някога съм вярвал в човека. Вярата не ми дава мира. Защото днес е смешно да вярваш в човека. Всяко малко момиче би ти се смяло заради това. Тази вяра обаче тайно е в мен. Аз не мога да се отърва от нея, даже и да искам. Колкото и да ме боли, продължавам да вярвам.“ (Радичков, 2018:183)


Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2018г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар