четвъртък, 26 юли 2018 г.

Под линия със Силвия Томова

Снимка: Мая Любенова

Преди да мина към по-конкретните въпроси за последната Ви книга (романа „Грохот“), в каква литературна ситуация се появява тя и какви отзиви получавате, след като вече е минало известно време от нейното излизане?
         Силвия Томова: Моето впечатление от съвременната българска, а и чужда, литература е фрагментарно. Не мога да прочета всичко, а и не ми е работа, не съм литературен критик. Това, което забелязвам като читател, е че се търсят и имат небивал успех сантименталните книги. Живеем в сурово време, а като че ли то няма отражение в съвременната българска литература, като че ли това, което се случва наоколо, не се забелязва от повечето български писатели. В същото време четящата публика реагира с небивал възторг на четива, които не стигат по-дълбоко от това да създават само естетическа наслада. Ако нещо е написано добре, майсторски, то е добро... А дали зад красивата фраза е зададен философски въпрос, дали се повдига по-сериозни теми за хората и системата, в която живеем, за големите противоречия в настоящето, за социалните колизии, ако щете, като че ли остава на заден план. Обикновено се пише за настоящия миг, така сякаш от него започва светът. А въобще не е така, защото това, което ни се случва днес, е започнало вчера. Именно поради тази причина преди известно време обърнах поглед към историческата белетристика. Чрез историческия роман се опитвам да отговоря на важни за мен, а надявам се и за хората, въпроси. А отзивите за романа „Грохот“ са различни и както всичко на този свят, зависят от нагласата, опита, интересите, та дори и възрастта на читателите. На някои темата им е далечна, не ги интересува какво толкова е станало преди седемдесет и повече години, макар това да касае държавата, в която живеят и в която са родени. Други четат книгата с идеологически очила, макар самият роман да е максимално изчистен от политически внушения. Такива категорично няма. Напротив, политическият контекст по онова време е предаден максимално безстрастно и дори бих казала, хладно. Трети пък търсят „докосващи“ книги, които да ги „разтърсят“... Е, романът ми не е такъв. Като цяло обаче се радвам, че романът намери добър прием сред непредубедената аудитория, която търси нещо повече от просто фраза и просто история. 

Получихте ли отзиви за книгата от български, а и от германски, историци?
        С.Т.:Още докато писах книгата, се консултирах с български историци, защото темата, а именно присъединяването на България към Тристранния пакт и преминаването  на Вермахта през нашата територия, е тежка. За Германия между двете световни войни бях чела години преди това, става дума за десетки статии и книги... Но книгите, статиите, мемоарите съвсем не са достатъчни, затова се допитвах до такива авторитети като акад. Георги Марков, доц. Ангел Джонев и много други, но не само историци. Романът все още не е попадал в ръцете на немец, защото не е преведен, но смея да кажа, че немската гледна точка към онези събития, гледната точка на обикновения немец, който не е националсоциалист, не принадлежи към SS, но по силата на обстоятелствата е въвлечен в тази чудовищна война, е уловена убедително. Казвам това, защото имам отзиви от българи, живеещи отдавна в Австрия, имали досег с ветерани от Втората световна война и възможност за чуят от първа ръка тяхната лична гледна точка... Тяхното впечатление от книгата беше много, ама наистина много важно за мен. И определено се радвам, че видяха в книгата това, което и аз исках да покажа от самото начало. Войната не е само грохот от оръдията и превърнати в машина за убиване човешки същества. Зад тази фасада има и други хора, други съдби, други истории. За съжаление, войната се оказва част от живота и ако на нея не гледаме от гледната точка на хуманизма, войните никога няма да спрат. Но все не успяваме да го направим и все си намираме начин да се самоунищожаваме. 
 
Интересувате ли се като цяло от случващото се в българската литература, следите ли излизащите книги, младите писатели, наградите, критическите отзиви, събитията и т.н.?
         С.Т.: О, да, разбира се, че се интересувам. Но, както казах и в началото на нашия разговор, не мога да проследя всичко. Има обаче имена, които следя. И смея да кажа, че съвременната българска литература е силна, ако не броим увлечението по предимно сантименталното... Всъщност, вероятно има обяснение и за това. Скоро четох статистика, според която повечето купувачи в книжарниците са жени. За да се хване тази публика си трябват хватки. Някои известни имена правят точно това, което не означава, че произведенията им са добра литература поне според мен. Колкото до наградите, ще кажа, че те в някои случаи се влияят от политическата конюнктура. Това не е нещо ново. Имало го е и при соца, има го и сега. Има полит.-коректни автори, групи и клубчета по интереси, приятелско потупване по раменцата, лобистки групички. Разбира се, последните са много миниатюрни и комични, но съществуват. Всичко това опорочава средата, от което страдат и читателите. Литературата все пак е призвана да гради ценности, естестически и морални устои, а не да ги подменя с псевдо такива. 

Критическият отзив за „Грохот“ в блога ни започва с твърдението, че историческият роман търпи прогрес в последните десетина години, имайки се предвид броя издавани книги, интересът към тях и дори наградите (все пак и те се превърнаха в особен фактор). Предполагам ще се съгласите с едно подобно твърдение, още повече, че и Вие имате участие в този прогрес... ?
         С.Т.: Бих се радвала действително да е така. Ако Вашето наблюдение е вярно, то това означава, че в читателите има глад и за сериозна литература. От исторически роман до исторически роман обаче има разлика. Едно е да предадеш събитие според това как си го прочел в някоя книжка, а съвсем различно е да го интерпретираш, да отвориш пространство за размисъл, да насочиш вниманието на хората към неща, които не ги пише под път и над път. Вестниците например не могат да бъдат ориентир за това, което се случва в действителност. Те се плъзгат по повърхността, а в някои периоди е царувала ужасна цензура. Трябва да имаш ключ, казано метафорично, за да разчетеш едно събитие в дълбочина. Аз не бих се справила, ако не правя консултации за едно или друго събитие със съвременни изследователи. А освен това определено смятам, че колкото и романи да бъдат написани за един или друг факт от миналото, процесите няма как да бъдат представени в пълнота. Въпреки че се осмелих да напиша „Грохот“ по една толкова тежка тема, все още се вълнувам от събитията тогава, все още у мен има въпроси, все още ровя и търся отговори. 

Защо се случва това? Защо на българския читател му харесва да се връща към минали събития, да изважда на показ неразкрити моменти от историята и прочие?
         С.Т.: Вече споменах, че днес не започва от днес, започва от вчера. Защото миналото дава прекрасна отправна точка, за да си обясним света днес, човека днес, българите днес. Ние сме функция от това, което вече е случило в миналото. Носим определен културен код, създаден от нашите предци, определена нагласа към света и процесите в него, формирани от това, което ние като народ вече сме преживели. Както казва проф. Иска Баева, българите страдаме от сателитен синдром. Вечно трябва да се прикачим към някого, към някой голям брат... Защо е така? Ето на този въпрос отговаря именно историята. И отговорът не е приятен за нас.

Чисто хипотетично, ако се съсредоточим само върху времето от началото на века до сега, има ли събития, за които мислите, че ще се пише след петдесет или сто години?
         С.Т.: О, да. Разбира се, че ще се пише. Началото на новия век и малко преди това бе съдбовно за Източна Европа, а и за нас в частност. Концепцията за бъдещето тотално се промени, срути се една стена, разпаднаха се надеждите на милиони хора, защото бяха затрити държавите им уж с идеята, че ще им бъдe внесена демокрация. В България пък станахме свидетели на такава пропагандна война, а и на такива възходи и падения, че неизбежно тези години ще бъдат изследвани и дано книгите могат да уловят поне наполовина страданията и надеждите на съвременниците.

Малко тривиален въпрос, но каква е личната Ви мотивация да пишете исторически романи?
         С.Т.: В историята намирам отговори на въпросите, които си задавам. Може да прозвучи клиширано, но четейки история, се успокоявам. Не само аз значи съм си задавала сложни въпроси, не само аз съм търсила истината. Чувствам се добре, когато проучвам някоя тема. Но от друга страна, писането на исторически романи е натоварващо. И аз лично намирам място за отдих, като пиша разкази, защото те ми дават възможност за една по-различна чувствителност и преживяване...

Има ли опасност да изпуснем да опишем, да отбележим нещо от сегашната действителност и да се налага на бъдещите поколения да го правят или това е нещо неизбежно за литературата?
         С.Т.: Има опасност, да. Опасността е едно време или период да се погледне само и единствено през призмата на идеологията. А на историята не трябва да се гледа по този начин... Такъв един подход не само разделя обществото, а ни отдалечава от действителните мотиви, причини, корени на едно събитие.

Може ли да се каже, че и „Грохот“ е такъв случай – на допълване на миналото?
         С.Т.: В този смисъл – да, може да се каже. С „Грохот“ се опитах да се отърся от идеологическия прочит на историята и мисля, че се справих. Впрочем, затова романът буквално бе нападнат от хора, които робуват на идеологически клишета за „лошите немци“ и „добрите“ англосаксонци. В този смисъл „Грохот“ провокира според мен най-вече размисъл и преосмисляне на нещата, включително и на това, което днес се случва в ЕС и въобще с обществения ред, наложен и на нас, българите, след падането на Берлинската стена.

Едно от големите достойнства на „Грохот“, по мое мнение, е гледната точка, от която са погледнати събитията. Каква беше мотивацията Ви да изберете точно немски санитар и как всъщност се случи това решение?
         С.Т.: Причината е, че се интересувам от Германия от години. И с годините този интерес не изтлява, напротив, засилва се. Ако проследите историята на Европа през XX век, ще се убедите, че Великите сили като че ли последователно, настъпателно, по план, се опитват да унищожат тази държава от края на Първата световна война, та и до ден днешен. Ако победителите не бяха толкова безмерно жестоки към немския народ след конфликта, приключил 1918 година, вероятно нямаше да ни се случи ужасът на Втората световна война, а и нямаше да живеем в такъв свят. Защото и днес ние живеем в условия, предопределени от края на последните войни. Втората световна и Студената война. В същото време съдбата на България не е много по-различна от тази на Германия... Така че, решението да пиша от името на немец си беше естествено. Бях подготвена, чувствах се в „свои води“.

Има описани доста подробности от ежедневието на санитарите и войниците, което е интересно и поражда въпроси. Най-вероятно и друг път са Ви питали, но може ли да разкажете малко за подготовката за написването на този роман, за източниците и въобще за процеса на работа по него? И сходен ли беше подходът спрямо предишните книги?
         С.Т.: За да уловя ежедневието на войниците и санитарите прочетох доста военни дневници и се консултирах с военни. Не ми беше лесно. Всъщност, това бе най-трудната част от книгата... А процесът на писане мога да опиша така. Ежедневен къртовси труд, непрестанно сверяване на факти, напълно се изключих от света наоколо. Така пиша почти винаги.

Историческите романи обикновено предразполагат към екранизация. Имате ли някакви мисли в тази насока?
         С.Т.: Романът е кинематографичен, но да се снима война и военни действия е много скъпо. Но знае ли човек, може пък един ден да видим на екран и героите от тази книга.

А за превод на немски?
         С.Т.: Скоро ще представя романа си в Австрия, за превод не съм мислила засега, а и преводите са трудни... Да се надяваме, че един ден този роман ще бъде преведен. И бих се радвала много, ако излезе на немски. Писан е с разбиране към немците, без да скрива нищо, без да преувеличава, без сантимент.

И като за последно, един банален, но също така и сложен въпрос. Защо е нужно да четем?
         С.Т.: Защото книгите интерпретират света и го правят по-поносим. И, защото, книгите, а не компютрите и не предприемачеството, ни правят по-човечни. Придържат ни към най-важното на този свят. Знаете ли, днес древните технологии са мъртви, но древните книги продължават да живеят.


Под линия, 2018г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар