Из разказите на Иван Станков в сборника "Вечерна сватба"

 

      
    Читателите навярно познават проф. Иван Станков от трилогията с разкази „Спомени за вода.Dm”  (2014), „Улици и кораби.Gm” (2017) и „Имена под снега.А7” (2019). Четвъртата ми белетристична книга принася читателя в едно не толкова близко минало, каквото е времето между войните. И ако приемем, че мястото, в което се развиват събитията в разказите от този сборник, а именно Русе, няма да изненада, имайки предвид предишните книги на Иван Станков, то силно застъпените и предварително заявени през кориците теми за любовта и смъртта, са нещото, което действа любопитно и интригуващо, взимайки предвид отново времето на действие и мястото.

          Още от първият разказ читателят е въведен в една отминала епоха, настанен е на гемията, закотвена на брега на Дунава, където момче се влюбва в частната си преподавателка и стига до там, че изписва хиляди пъти името ѝ върху листове, преди реката да го приеме при себе си.

Из "Хроники и химни" на Александър Секулов

Съвременността за съвременността се отпечатва в глина,

съвременността за бъдещето - в мрамор и бронз.

(Бахтин)

С последните две поетически книги Александър Секулов навлиза в полемики, които доскоро бяха познати предимно на теоретици и философи на историята. С присъщото за един поет усещане и разбиране на изкуството като явление, което е отвъд границите, непризнаващо никакви фиксирани познавателни истини за света, Секулов сякаш противопоставя изкуството на историята, натрупала познание и памет. Обречен да се припознава в изминалите поколения, оставили ни „тонове архивен прах“ („Истински лъжи“), у съвременния човек се появява умората от натрупаните с вековете знания, която по-скоро затруднява прогреса на човечеството. В поезията на Секулов историята е свалена от идолопоклонническия си пиедестал. От стриктно събирана и архивирана, историята се превръща в „химн на крайно незначителното“, от внимателно записвана за бъдещите поколения – в „кастриране на паметта“ („Последните вестители“). Напразни са били усилията за създаване и съхраняване на хроники, свитъци, пергаменти, библиотеки. Поражда се значимостта на друга памет, по-същностна и органична от мраморните колони, от бронзовите и керамични плочи: „това е друга памет, която се вълнува с вятъра, завихря се, издига се като фуния, в която някой вика, но напразно, а после се завръща над водата, стаява се във вечното усърдие“ („Морето пази спомен за мъжете“).

Георги Мишев „Матриархат“

Георги Мишев е едно от утвърдените имена в българската проза от 60-те и 70-те години на 20.в. Неговите творчески успехи бележат висок връх в изобразяването на българското село и промените, които настъпват с новия обществен строй след 1944-та година. Авторът щрихира национални черти от една нова характерология, произлязла именно от сблъсъка между старото и новото време. Разказите „Преброяване на дивите зайци“, „Адамити“, „Бруклинският мост“, „Добре облечени мъже“, „Заслепяващи светлини“, „Понесени от вихъра“, „ЛЧ 13 02“ се появяват отново през 2017 година обединени в една книга под заглавието на едноименната новела „Матриархат“. Темите, които Мишев засяга, са свързани със социалните размествания, колективизацията, новата психология на българския селянин, който къса връзка с патриархалната традиция.

Вяра в човека. Йордан Д. Радичков - "Двеста линейки на час"

         „И винаги отхвърлях тия бръщолевения за невероятния прогрес на човечеството, което всичко можело да сглоби и оправи, но така и не се поспря, за да разбере, че нито може да създаде, нито може да поправи едно забравено и счупено човешко сърце.“ (Радичков, 2018:94)

         Ако трябва да се даде някаква обща особеност в писането на младите автори (и в частност прозаиците), може би това е тяхната социална ангажираност и позиция. Навярно подобно твърдение е валидно за всяко младо поколение в литературата, но все пак времената се променят, животът става различен. А под социална позиция се има предвид именно това – авторовата трактовка на случващото се в живота на едно общество в даден времеви период. И от книгите на младите писатели става все по-видно, че те не са безучастни и не са вгледани единствено в собственото си битие. Забелязва се по-голямо внимание върху живота в големия град и изграждане лицето на града, но Йордан Д. Радичков е ярък пример за по-широк обхват и по-богата гама от проблеми, които текстовете му разглеждат. 

         „Двеста линейки на час“ е третият му сборник с разкази след „Малка човешка мелодия“ и „Игра на гъски“. И сякаш в тази си книга авторът изразява своето послание, своята позиция, по-директно в сравнение с предишните. Има цели монолози на герои, в които това е видно и в които прозира авторът Йордан Д. Радичков. Това е книга, която иска да накара хората да поспрат, да се огледат, да се позамислят за момент за случващото се около тях, за все по-осезаемото отдалечаване от човешката ни природа. Дори нещо повече – тази книга води до надсмиване над абсурдното ни поведение днес, което вече се приема за нормално, за което вече сме си изградили навика не да се противим или променим, а да приемаме, защото така е по-лесно. Затваряме си очите за обезлюдяването на селата, за бедността и мизерията, които стават все по-често явление в българските села. Хора наистина гладуват и мизерстват, докато една определена част от обществото не иска да види този проблем и да направи нещо, поради най-различни причини. Разказите, разглеждащи тези проблеми в „Двеста линейки на час“, не са малко, като сред тях са „Празнична кокошка“, „И сами“, „Селена“.

Под линия със Силвия Томова

Снимка: Мая Любенова

Преди да мина към по-конкретните въпроси за последната Ви книга (романа „Грохот“), в каква литературна ситуация се появява тя и какви отзиви получавате, след като вече е минало известно време от нейното излизане?

         Силвия Томова: Моето впечатление от съвременната българска, а и чужда, литература е фрагментарно. Не мога да прочета всичко, а и не ми е работа, не съм литературен критик. Това, което забелязвам като читател, е че се търсят и имат небивал успех сантименталните книги. Живеем в сурово време, а като че ли то няма отражение в съвременната българска литература, като че ли това, което се случва наоколо, не се забелязва от повечето български писатели. В същото време четящата публика реагира с небивал възторг на четива, които не стигат по-дълбоко от това да създават само естетическа наслада. Ако нещо е написано добре, майсторски, то е добро... А дали зад красивата фраза е зададен философски въпрос, дали се повдига по-сериозни теми за хората и системата, в която живеем, за големите противоречия в настоящето, за социалните колизии, ако щете, като че ли остава на заден план. Обикновено се пише за настоящия миг, така сякаш от него започва светът. А въобще не е така, защото това, което ни се случва днес, е започнало вчера. Именно поради тази причина преди известно време обърнах поглед към историческата белетристика. Чрез историческия роман се опитвам да отговоря на важни за мен, а надявам се и за хората, въпроси. А отзивите за романа „Грохот“ са различни и както всичко на този свят, зависят от нагласата, опита, интересите, та дори и възрастта на читателите. На някои темата им е далечна, не ги интересува какво толкова е станало преди седемдесет и повече години, макар това да касае държавата, в която живеят и в която са родени. Други четат книгата с идеологически очила, макар самият роман да е максимално изчистен от политически внушения. Такива категорично няма. Напротив, политическият контекст по онова време е предаден максимално безстрастно и дори бих казала, хладно. Трети пък търсят „докосващи“ книги, които да ги „разтърсят“... Е, романът ми не е такъв. Като цяло обаче се радвам, че романът намери добър прием сред непредубедената аудитория, която търси нещо повече от просто фраза и просто история.