Чудото в дебютната стихосбирка на Георги Рупчев
Настоящият текст бе провокиран не само от творчеството на автора, не само
от неговата способност да пише и да претворява света по свой уникален начин, но
и от думите на Силвия Чолева, прочетени неотдавна. Тя казва следното „ ... за младото поколение той е неизвестен... Но
аз съм любопитна как те биха погледнали на него.”[1]
Разбира се тя говори по-скоро за младото поколение автори, но смятаме, че младото
поколение читатели също не бива да бъде пренебрегвано. Това поколение, което е
не-живяло във времето, в което твори и
„пребивава” Георги Рупчев. Използваният глагол съвсем не е случаен, защото
според нас той пребивава в едно време, а реално съществува и живее в друго,
свое време. Доказателство са самите му стихове. Но на това ще обърнем особено
внимание по-нататък, разгръщайки своята теза. А тук е моментът да я
формулираме.
Чудото в дебютната стихосбирка
на Георги Рупчев е животът. Но не
животът, който живеем всички, не животът какъвто го определяме ние, а животът
като философска категория. Животът като мярка единица за безвремие, животът, какъвто
се случва въпреки нас и вътре в нас. Животът като трансцендентна проекция на
битието и извън времева категория. Животът и неговото случване. Живеенето като
съдба, като бягство и спасение. Животът като слово и словото като живот.
Ние, не-живелите във времето, в което пребивава разглеждания от нас автор
ще се опитаме да го прочетем от позицията на нашето време и битие, и от
позицията на опосредственото знание, което имаме за неговото време.
След като
дадохме по-ясна форма на своята теза, ще започнем прочита си от заглавието на тази дебютна книга. В чисто
титрологичен план то е доста любопитно.
Книгата се появява през 1982 година, когато нейният автор е само на
двадесет и пет години. Поражда се логичният въпрос как един млад човек може да
бъде уморен от чудото живот преди то
да се е случило? Още повече, че самото заглавие не определя единствено
лирическия човек, а говори за множество, за група, за определен кръг хора, уморени от чудото. Използвана е
специфична ние форма, която, оказва
се, е и много характерна за творчеството на Георги Рупчев. Тази формулировка на
заглавие се явява цитатна спрямо стихосбирката. Но за разлика от обичайната
практика за заглавие на книга да се избира заглавие на отделно нейно
стихотворение, тук имаме автоцитиране на ключово словосъчетание, част от финала
на стихотворението «Отдалечаване на
въздуха». Т.е. можем да твърдим, че се наблюдава двойно кодиране на цялата
стихосбирка, ключ, за която се оказва гореспоменатото стихотворение. Сблъсъкът
между живота и смъртта както в буквален, така и в метафоричен план, на фона на
сякаш спрялото време в едно междинно или преходно пространство, чиято метафора
е мостът и точещата се погребална процесия създават у лирическия говорител
усещане за изплъзващ се неусетно живот. И
ако най-общо кажем, че „чудото” това е животът, то неизменно възниква въпросът: Защо в отзвъняващото лято
с „лилави камбани и звук от невидими
църкви” те са „уморени от чудото
(, не повярвали в него и в себе си.)” Какво кара Азът-ние да се определя като
нито жив, нито мъртъв, като невярващ в чудото? Отговорът се крие в създаващото
се усещане за мимолетност, в която преди да си осъзнал живота и да си се окъпал
в него, вече си част от погребение.
След излизането на малката жълта книжка Христо Черняев споделя, че „Стиховете на Рупчев не са просто писане на
белия лист, а са били концентрирани дълбоко у него, където с трагична истинност
и вярност към фактите на живота е
ставало светлото сътворяване на това творчество. То е носено дълго, изстрадано
е, нещо се е рушало и нещо се е затвърждавало ... Той е лирик и философ ...
затова в творбите му е светът, гледан отвътре ...”[2] А Радой
Ралин от своя страна го сравнява с Раул Дюфи и казва „няма празен стол в твоята поезия ... органично е писането у теб, затова
си така непосредствен и заразителен ...[3]
В този ред на
мисли можем да продължим да цитираме съвременниците на поета, но както вече
споменахме, фокусът на това изследване ще бъде поставен върху това как младите,
и в частност авторът на настоящия текст, четем и интерпретираме дебютната стихосбирка
на Георги Рупчев. Ако още веднъж се обърнем към изследователите, критиците и
съвременниците на творчеството му, ще видим, че тяхната представа за автора по
определени пунктове се разминава. Ако трябва да бъдем по-точни не представата за
творчеството му , а литературно-критичните парадигми, с които го определят.
По време на
кръгла маса по случай 50-та годишнина от рождението на поета Пламен Дойнов
говори за Първо и Второ поколение на 80-те години, за поколението на «синове без бащи». Докато от друга страна Едвин Сугарев цитира
Милена Никулчина и определя поколението, от което сам той е част, като «забутано», споделяйки че самото то
(поколението на 80-те) съвсем не е
имало самочувствие за поколение. Още
по-малко са се делели на първо и второ. Напротив, общата им съдба ги е
събирала. „Ставаше дума най-вече за
приятелски компании, които имаха една единствена перспектива – и тази
перспектива беше в частното живеене. Това беше ексцесивно живеене – и това беше
единственият заместител на протеста, който беше възможен... ”[4] Според
Едвин Сугарев конфликтът „бащи – деца” също е доста условен. И може би именно
това твърдение може да даде обяснение за Аз-ние формата, която Георги Рупчев
избира. Това е една обединяваща, групова образност, която е рефлекс на именно
това ексцесивно живеене.
Така за база на
нашето изследване бихме могли да вземем именно информацията, която ни подават
критици, съратници и прочелите Георги Рупчев във времето, в което той се е
случвал. Парадоксът тук е че, за да направим своя уникален прочит ние трябва да стъпим на нещо, да намерим своята
отправна точка. Но бидейки част от друго
време и поколение, можем да ползваме като такава само знанието на тези преди
нас. Т.е да стъпим на познатото и да поставим автора в определения от тях
контекст. В такъв случай нашият прочит е обречен или на провал, или на посредственост,
което е същото. Затова ние избираме да НЕ поставяме Георги Рупчев в така
зададеното поле на интерпретация. Ние избираме за отправна точка индивидуалните
път и съдба на поета, които според нас имат не по-малко важно значение за
творчеството му и релациите в неговата поезия, от времето и
социално-политическата действителност.
Струва ни се, че често думите, с които се борави се използват механично. Сякаш
понякога се забравя какво съдържат, каква семантика и конотация носят, какво им
дава живот и ги прави значещи. Неколкократно вече споменахме творчество,
творби, творец. И понеже ни се иска думите в този текст да бъдат остойностени,
ще се концентрираме върху тези. Нека си припомним, че те носят в себе си
съзиданието. Да твориш значи да създаваш. Съзиданието е дарба. А да твориш чрез
словото вече е божествен дар = чудо. Такъв именно притежава поетът Георги
Рупчев. И тъй като ние няма да разглеждаме цялото му творчество, а само
неговата дебютна книга, обръщаме поглед към нейното първото стихотворение.
„Ателие” ни пренася в една леко бохемска
обстановка, задимена и потопена в изкуство, но все пак близка и реална. И Мария
„като магия”. Сладко усещане за
безвремие, за бурен живот и за младост. На пръв поглед една творческа
атмосфера, в която обаче все пак се просмуква и битовото. Преломен момент в лирическия
текст се оказват думите на Деветата Мария. Нещо библейско и страшно, нещо
необратимо и пагубно носи тя с думите „снощи починал татко.” Смъртта като част
от живота се проявява именно в този първи лирически текст. Едновременно с това
стихотворението „Ателие” заедно със стихотворението „Емилия”, което се явява
последно в стихосбирката, оформят рамковата структура на книгата. Както в чисто
формален аспект, така и в семантично отношение.
Мария,
погледната в библейски план е началото.
После следват пътят, страданията, примирението, за да се стигне до финалният
текст-молитва.
Емил (съкр. от
Емануел, Емануил) означава „Бог с нас”. Тази смислова натовареност е
прехвърлена върху женския образ на Емилия от последното стихотворение. От друга
страна текстът на „Емилия” със своето
„Ave Emillia, gracia plena…”, където
оригиналното Ave Maria e заменено с Ave Emillia, удостоверява, че и началото и
края на стихосбирката е Мария, която във финалното стихотворение е претърпяла
своята номинативна метаморфоза. В „Ателие”
девета Мария влиза, а от стените я гледат още осем. „Емилия“ стои под портрета си и действието отново се развива в Ателието. Т.е. в пространствено
отношение също се наблюдава рамкиране. Създаден е сякаш двоен огледален свят, в който Мария се е
трансформирала в Емилия; нематериалното сякаш добива плътност, а реалното става
перфидно. И така Ave Maria се трансформира в
„Ave Emillia, gracia plena (дарена с
благодат = дарена с живот)
ти пленена и тленна –
и тлееща,
помоли се за нас уморено
като пред благовещение,
за внезапно замрелите
......................................
помоли се за нас уморено...”[5]
И не може да не
обърнем внимание на факта, че лирическият Аз-ние, уморен от чудото, приканва Емилия да се помоли уморено за тях, за синовете без бащи и за бащите на синчета нераждани. Така между първото и
последното стихотворение тече особен диалог, който от своя страна създава една
цялостна завършеност, която обаче предполага и цикличност. Ако първото стихотворение
е изповедта на поета или по-точно нейното начало, то цялата стихосбирка може да
бъде прочетена като откровение, като споделяне. Но така както се споделя само с
Бог, с чисто сърце и открита душа. За да се стигне до кулминацията – финалния текст-молитва
и неговото"Ave, Emillia, ora pro nobis!"
И ако пространствено стиховете на Георги Рупчев са макар и условно определени,
то времево те са всякога. И вчера, и
днес, и утре. Завинаги. Носят усещане за безвремие, чувство за вечност.
В „Спомен за пристанище” Георги Рупчев казва
„земята се въртеше, макар да не усещах,”
– това е асоциацията, която създава у нас цялата стихосбирка. Сякаш авторът не
успява да усети, да улови живота, който живее и затова му е нужен друг,
алтернативен. Затова създава свое измерение, където съществуването е възможно. Прикован
към своя живот и затова може би уморен от него, той избира да го живее по
единствения възможен начин – претворявайки го. Независимо от това, че животът
от дар се е превърнал в диагноза.
„Затворил си очи, затворен е прозореца
и в музиката късат се пространствата.
В такива дни – след упокоя и упойката –
усещаш как челото охладнява,
от болестта как се превръща в болка
и от човек
как ставаш
дявол”[6]
В тази първа стихосбирка можем да открием живота описан както в пълната му битовост, така и
като философска категория. Но въпреки това всеки стих носи жизнеутвърждаващото.
В стихотворението „Пренасяне” дори
битовизмът придобива небитовост, трансформира се в нещо друго, носещо своята
мистериозна значимост. Животът на масата, който е низ от предмети, снимки
спомени все пак носи своя уникалност. В „Износване
на слънцето” ни се представя стряскащата картина на живот, който сякаш е
загубил присъщата си жизненост. И в същото време у четящия се поражда лека
завист именно заради комфорта, който създава това износено, но споделено
слънце.
Езикът на Георги Рупчев, лексиката, с която борави са прости и ежедневни.
Но поезията му звучи елегантно и създава усещане за изисканост и красота. Речта
е лека като дихание. Тропите и фигурите не са тенденциозни, но са изваяни,
което придава уникалност на поезията му. Спецификата на писането му прави
текстовете лесно разпознаваеми, но и многопластови. Приликите или по-точно
неминуемото влияние на Валери Петров, Атанас Далчев и Александър Вутимски са
явни и неоспорими. Но Георги Рупчев по много индивидуално-болезнен начин
претворява пространства и проблеми, обговорени преди това от други.
„китарата
като строго лисиче подушва
греховете ни –
грешни и праведни –
и проскубаните ни чувства.”[7]
„Аз съм застанал отстрана
и слушам как минава времето.”[8]
„И влизам в храма. И стоя
потънал в песента на хора.
Не мога храм да построя.
Не мога и да го съборя.” [9]
„Обожаване” не може да ни остави безпристрастни.
Един от емблематичните текстове на тази стихосбирка, който според нашето скромно
мнение въплъщава в себе си философското кредо на Георги Рупчев. Начина, по който
е остойностявал и възприемал битието и живота. Често забравяме, че никой от нас
не е способен да построи храм, но за разлика от лирическия говорител ние рушим.
Безмилостно, системно, безнаказано. А дори нямаме оправдание за дяволите, които
носим в себе си. В този ред на мисли цялата стихосбирка е пронизана от редуването
на „здраво – болно”, на „хубавото, сладкото в живота – на болката и горчилката
от живота”, на „благословията да живееш – диагнозата живот”. Казаното по-горе може да бъде илюстрирано с не едно
стихотворение. Но ние бихме желали да поставим лек акцент върху „Балада за празния бар” и „Тресавище”. Първото стихотворение е
своеобразна анатомична дисекция на живота, а второто – алегория за великата и
много често пагубна съдба на одарените.
Стихотворението „Тресавище”
събира в себе си цялото съществуване на поета. То е алегория едновременно за
поезията и за живота. Или ако ги обединим – за поезията като начин на живот и
обратното. Поезията дала крила на безногия, животът въвличащ все по-надолу в
пясъците на своето отчаяние и моментът на осъзнаване, онази секунда, в която
разбираш своята мимолетност в света, своята обреченост. Моментът, в който
обезумял от страх не си способен да се съпротивляваш на красотата му, на мигновеността.
Осъзнал своята обреченост, авторът е получил нови сетива и затова и лирическият
субект не може да се откъсне от красота на неизбежното и определя своето тресавище като убежище:
„Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишаш тежката му влага и да го погледнеш
...
..........................................................................
А то ще е красиво и когато си потънал –
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.”[10]
Още приживе
Георги Рупчев е бил одарен с тази способност, струва ни се. Иначе би било невъзможно
да се погледне на живота от такъв ъгъл, отвътре.
Християнството
учи, че след смъртта на плътта душата продължава да живее. Но за съзнанието
това е доста абстрактно съществуване. Невъзможността да докоснеш, да усетиш,
сякаш отнема чувството за реалност и правдивост. Но при Георги Рупчев
сензитивността е друга. Честотата, на която твори е сякаш в друго измерение. От
тези първи негови стихове остава усещане, че той е способен да живее с мисълта,
че животът си отива, с преходността и мимолетността му. Но не може да живее без
да го обича, такъв, какъвто е.
В стихосбирката „Уморени от чудото”,
както вече бе споменато, може да се припознае поезията от 40-те. Но това е само
елемент, който обогатява стиховете на Георги Рупчев. И
Далчевият, и Валери-Петровият нюанс, дори този на Смирненски в „На
границата” привнасят онзи фрагранс, който обогатява и който всяка изящна поезия
би трябвало да съдържа. Дори Вутимската болезненост, толкова близка на поета,
не е и не би могла да бъде същата.
Георги Рупчев сътворява лирически текстове, които носят в себе си традицията на родното поетично слово и
европейската литература. Но едновременно с това поезията му е изключително
лична, с ясно различим индивидуален стил и звук. Игра със словото няма. Има
изповед, има споделяне, има преживяване и катарзис, както за твореца и за Аза в
неговите текстове, така и за четящия. Всяка емоционална реакция спрямо
творчеството на поета би могла да бъде аргументирана. Единственото, което не
търпи тази поезия е равнодушието.
Според изследователите на Георги
Рупчев стиховете му са форма на протест срещу системата, срещу политическия
режим и идеологията на времето, срещу един свят, който авторът не харесва.
Свят, в който не желае да живее. Но факт е, че трийсет и две години след
публикуването на книгата слънцето все
така неумолимо се износва, пренасянето, обожаването и тресавището
все така ни преследват. И накрая не ни остава нищо друго освен да се скрием в празния бар на душите си, застрашени от
страшната церемония. Искаме да кажем,
че макар че политическата система е съвсем различна, макар че словото днес е „свободно“,
макар че няма цензура, всяка строфа звучи доста актуално, което се дължи на умело
прикрития екзистенциализъм в поезията на Георги Рупчев. Поезия изживяна,
изстрадана и споделена. Затова е и истинска, и докосва четящия я. Авторът
отдавна е напуснал този свят, но думите му продължават да отзвучават. Там са пристанището и залезът като труп на прегазена котка, там сме и ние, четящите го,
които като пришълци се взираме, за да видим безплатно безплътното.
Автор: Нина Йорданова
"Под линия", 2015
[1] Чолева, Силвия. Из дискусията на кръглата маса за Георги
Рупчев. // Литературен вестник, 17,
бр. 36 , 7-13.11.2007г., 11с.
[2] Пак там
[3] Пак там
[4] Сугарев, Едвин. Из дискусията на кръглата маса за Георги
Рупчев. // Литературен вестник, 17,
бр. 36 , 7-13.11.2007г., 10с.
[5] Рупчев, Г. Уморени от чудото, Пловдив, 1982, изд.
Христо Г. Данов, 48с.
[6] Рупчев, Г. Уморени от чудото, Пловдив, 1982, изд.
Христо Г. Данов, 31с.
[7] Рупчев, Г. Уморени от чудото, Пловдив, 1982, изд.
Христо Г. Данов, 16с.
[8] Пак там, 9с.
[9] Пак там, 10с.
[10] Рупчев, Г. Уморени от чудото, Пловдив, 1982, изд.
Христо Г. Данов, 28с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар