Преливащите
се цветове и разноцветните надписи на корицата загатват за това, което ще го
връхлети човек, когато чете книгата и като свърши. Това е и целта на една
корица.
Да, това е любовна книга. Дори по
думите на самия автор тази книга е определяна като любовна. Любовта в разказите
е силна, открита, завладяваща, даже опасна и страшна и под различни форми. Тя е
фантазия, красива измислица. И ако има нещо, което присъства силно, колкото
любовта, то това е фантазията, а двете се преплитат на много места в сборника,
давайки усещането на читателя, че всичко е възможно да се случи.
Един писател има невероятната
възможност да създава светове, да даде пълната свобода на въображението си в
писането. Емил Андреев е наясно с това. Той се възползва, играе с читателя и
разгръща фантазията си. Повествователят често не е човек. Той е дърво (бряст),
което в последствие отсичат, той е риба, гарван и прочие. Показателни за това
са разказите „Плавеят”, „Убийството на тъжното момиче”, „Лейди Джейн”.
Освен
в Аз-форма, има и произведения с третолично повествование, което представя
други разказвателни качества на Емил Андреев. Третоличните разкази са
увлекателни, в тях често присъства елемент, който да заинтригува читателя, да
го изненада, а това е сигурна рецепта за привличане на вниманието му. Именно в
разкази от този тип, като „Рибката”, „Мира, кучетата и клошарят”, силно
прозират вълшебните черти на тази книга, действащи изненадващо. В другия тип
разкази, разказвачът държи дистанцията с читателя близка, допуска го съвсем
близо до историята. Той говори като на себе си, а ние ставаме свидетели как се
пита, разсъждава, мисли. Това го прави по-жив, по-истински, особено при диалог,
придавайки пълнота в образа на говорещия.
В
историите се случват неща, които са сякаш умишлено дело на съдбата, сякаш са
някакъв невероятен знак от нея, който идва в ключов за героя момент. За някои
от тях може да бъде намерено някакво обяснение, но се остава с впечатлението,
че животът ще е по-хубав, ако се приеме вълшебното, неестественото такова.
Такъв е например моментът с намирането на роза в река Дунав и то в много важен
за един от героите момент в разказа „Роза по Дунава”. Тук е мястото да се
отбележи огромната роля и силното присъствие на Дунав в текстовете на автора.
Други
топоси с голямо значение са Пловдив и най-вече Лом. Ако могат да се отделят
фактори, оказващи влияние върху писането на даден автор, то за Емил Андреев
такъв фактор е град Лом. С известни уговорки може да се приеме, че причина за
това много от героите му да са чужденци е животът край Дунав, което прави
манталитета, кръгозора му отворен към чуждите светове.
Вече
стана дума за разнообразието от повествователи, което води и до богатата
палитра от разнообразни герои. Има обаче един тип група герои, които се
обединяват от една обща страст и това е риболовът. Именно той е сред
най-големите удоволствия на мъжете според текстовете на Андреев („Клен 6 кила”).
Иначе героите в разказите нямат подробно външно описание, но не са определени
грозни (приемайки условностите на това определение), като се оставя да се съди
за тях по делата и думите им.
Обикновено,
когато има някакви уточнения за времето, в което се случват събитията, то това
са деведесетте или във времето на социализма, изключвайки моментите, в които
има разчупване на време-пространствените граници.
Интересна
особеност в писането на Емил Андреев е способността му да излиза от някои
условно приети ограничения. Това не важи само за темите и мотивите, а и за
графиката, оформлението. Има малки вметки и добавки в текста, които му действат
добре, разчупват го. Това са, например, някакви пояснителни думи или
препинателни знаци, поставени в скоби, посвещения, обяснения на заглавието или
епиграфа под линия и прочие.
Хуморът
вътре е много прецизиран, но и много естествен, идва някак непринудено. В „Мама
Лома” разказването е направено сякаш с тънка усмивка, която стои през цялото
време и се долавя при четенето на разказа.
Друга
интересна особеност е вмъкването на история в историята и ретроспекциите, които
в „Лейди Джейн” връщат до отминали животи в отминали епохи. С текстове като
„Недоправените”, „Сашо и социоложката” и „Убийството на тъжното момиче” пък,
Емил Андреев разобличава, критикува и обвинява човешката природа за нейните
грозни черти.
Финалите
на разказите обикновено са трагични. Любовта, колкото и силна да е, не
просъществува до края, като има и някои изключения като в „Кучката, копелето и
стенният часовник” или „Мама Лома”, където пък финалът е закачлив и забавен.
Авторът се стреми завършекът да е изненадващ, което води до размисли и в някои
случаи оставя една мистериозна нотка, която допринася за приятното усещане след
прочитането на разказа. В някои случаи, на финала, а и не само, са предложени
разсъжденията на повествователя. Като чисто писателски ход, това кара
възприемателя да се замисли, но може да бъде и рисково.
Във
втората част на книгата са трите повести. В „Боби Блажения и Другия американец”
разказвач е Сашко – учител в Ломската гимназия. Неговият приятел Костов вижда
некролога на Боби и разказва историята му. Така същностната история в повестта
е рамкирана. Повествованието тече плавно и увлекателно, думите са подредени по
начин, който задава добър ритъм на четене. Героите са добри хора, като се
срещат и някои световно известни личности. „Другия американец” е обвит в
мистерия, не се знае името му, като Емил Андреев отново оставя делата и думите
да са определящи. Жените от своя страна са показани с някои лоши качества в
тази повест. Има смесване на реалност и фантазия, а силно застъпена е и темата
за лудостта. Финалът е добър. От цялата повест се усеща една нотка на носталгия
по отминало време, по забележителни хора. Усеща се един страх от самотата,
въпреки внушението, че тя е неизбежна.
Другите две повести („Нескончаем
курник” и „Добрият българин”) са свързани по няколко признака. Може би трябва да
се тръгне от факта, че те са част от друга книга на Е. Андреев, както е и с
някои от разказите му в тази книга. Освен това, и двете са с посвещения, и
двете са разделени на части, и в двете повествователят е един и същ – Бойчо
Томов, който по професия също е учител. На някои места има отклонения от
случката, които представляват един вид философски разсъждения, подобно на
разказите.
В повестите си Емил Андреев пише за
отделния човек, за онази забележителна личност, която си струва да бъде описана
в книга. А и не само в повестите си. Последният текст от тази книга „Време за
радост”, който е вместо послеслов, също е показателен за казаното и съдържа в
себе си много характерни черти за писането на Андреев.
В края на една от повестите, един от
героите зачита книга, в която се казва, че сънят отключва онези искания, които
разумът задържа. „Ломчани са сънувачи”, пък се казва в друга от повестите. И
ако нещо става ясно за Емил Андреев, то това е, че той е точно такъв.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар