„Като увиснеш тъй под гредата, накъдето
духне вятърът на случая, натам заминаваш и ти. Ако духне в едната посока, ти си
един хаирсъз и обесник забравен. Ако духне в другата, ще та славят народите.”[1]
Милен Русков се превърна в любим писател на
читателската аудитория, особено след като насочи поглед към „българското”.
„Възвишение” напълно заслужено
предизвика положителните оценки на критиката, която определи романа като книга,
разколебаваща наложените учебникарски клишета за същността на
националноосвободителната революция,
изградената представа за народа и бленуваната свобода. Сюжетът на романа е положен в самия „край” на
Българското възраждане, когато бавноразвиващият се „еволюционистки” подход -
чрез училищна просвета и налагане на църковна независимост, се оказва
недостатъчно ефективен. Това поражда раздорите между така наречените „млади” и
„стари” борци за политическа независимост. В резултат на това българският национален интерес дълги години
се люшка между подемането на ревлюционни действия и кроткото „чакане на ред за
свобода”. Нетърпеливостта на революционерите довежда до поредица от драматични
исторически събития, които в крайна сметка произвеждат политическата свобода на
българския народ.
След Освобождението на
България и новото политическото начало на държавата един от най-важните актове,
освен уреждането и устройството на страната, е изграждането на историческа памет. Това дело е заслуга на българските поети,
писатели, публицисти, повечето от които са се допрели до величайшите и трагични
събития, до един или друг момент от историята. Започва истински бум на писане
на „спомени”, „записки”, „мемоари”, „опити за биографии” на личности, участвали
в движението за свобода. Творците си поставят трудната задача да запишат
великите и трагични моменти от историята на своя народ и неговите герои. През
този период се появяват „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов,
„Епопея на забравените” и „Под игото” на Иван Вазов, „Миналото” на Стоян
Заимов, „В темница” на Константин Величков. Тези произведения на българската
класика обаче възникват не с цел изграждане на българско национално съзнание,
а като рефлекс срещу бързото забравяне
на националните герои и техните идеали. Точно те обаче, постфактум, изграждат възрожденския романтичен ореол на
Възраждането и неговите „херои”, които се оказват доста спорни за героите на
„Възвишение”.
Романът на Милен Русков се обляга на конкретно
историческо събитие – Арабаконашкия обир през 1872 г., но авторовата идея не
спира до този факт, защото това не
е неговата задача. В творбата
непрекъснато се срещат реалност и фикция, но като цяло в основата на сюжета
стоят действителни случки и типажи. В повествованието се проиграват различни
идеологически стереотипи, свързани с ключовото питане какъв е смисълът на
освободителнато дело, ако след това пак ще има господари. „Възвишение” на Милен
Русков няма за цел да развенчава исторически митове, нито да сваля маски на
исторически личности, въпреки че фокусът в книгата е изместен от Васил Левски
към Димитър Общи. Книгата предлага ново
осмисляне на онова героично време, когато националният дух започва силно да се
промъква у бъдещите революционери. Но не го заварваме оформен, такъв, какъвто е
според традиционната ни представа, сътворена от българската литература.
Преоценката се случва в съпреживяването на познатия възрожденско революционен
модел, който тръгва с ясно осъзната цел „за Делото и за Револуциата!”, но
свършва с разколебаването на превърналия се почти в клише стремеж за свобода и
героична саможертва. Финалът на романа предлага шанс не само да преосмислим
класическите литературни текстове, които възхваляват героичните подвизи и
височини, но той и разколебава наложените ни от тях представи за това какви са
били последните мисли на българските революционери, изправени пред „нелюбезна смърт”. Националната идеология
дълго време поддържа високия тон на патетичните завети, в които „Те загинаха
ЗА”... но кой би могъл да каже какви са били предсмъртните равносметки на
националните ни герои?
Няколко пъти българската литература се „завръща” към Българското
възраждане с всичките му специфични особености – понякога го идеализира, друг
път разколебава каноничния му образ, а разколебавайки го, предизвиква сърдити
отзиви у възпитаните в канона читатели. Романът на Милен Русков залага на
разказа за великото и трагичното преживяване на историята ни, отключващо много
болезнени фиксации, но се приема с възторг от публиката и набира все повече почитатели.
Не може да не направи впечатление този интерес към нея - Историята, но и
предпочитанията на публиката, която очевидно постепенно израства и заявява
готовност за разбирането и изслушването на една по-различна „истина” от тази, в
която възпитава криворазбраната идеология. Публика, готова да приеме
националните герои извън богоподобната им форма, жадна да потърси истинския смисъл на
понятията Народ, Свобода, Революция. Публика, провокирана от липсата на
героизъм днес, готова да вникне в сложността на великите идеи, попарени от
простотата на „робските” идеали. За изследователя Георги Пенчев интересът към
историческо четиво се засилва след национални катастрофи и трудни изпитания,
както се случва след двете световни войни. Търсенето и интересът към този жанр
– историческия роман, има функциите на барометър за национално самосъзнание, а
ролята на писателя е да се обръща към исторически събития и герои, които
кореспондират с проявите на неговото време. Оттук следва да попитаме: какво
кара авторът на „Възвишение” днес да ни връща отново в миналото, да повдига
мемориалните плочи на отдавна уталожили се събития?
Възраждането е епохата, в която битуват голяма
част на нашите литературни митове. Неин плод са писателите и поетите, които
създадоха величието на това време, както и култът към героите, превърнали се
днес в национален символ, в средство за национална идентификация. Началото на
този култ поставя Христо Ботев с „Хаджи Димитър”, успешно продължен от Иван Вазов с „Епопея на забравените”, от
Захари Стоянов със „Записки по българските въстания”. В значимите им трудове
няма място за живи герои, за оцелели четници, превърнали се в чиновници в
свободна България. Вписвайки националните герои от Възраждането, националната
идеология удобно оформя своя пантеон, а пиадесталите са ограничен брой – само
за онези, изпълнили докрай клетвата, дадена към Отечеството, и призовали смъртта в името на своя Народ. Особено се
героизира саможертвата, а всички сражения от онова време са представени като
най-светлата страница от историята.
Първите десетилетия след Освобождението обаче са
свързани и с редица разочарования за българското население. Това е време,
когато предосвобожденските идеали търпят крах, а големите идеи на Възраждането
потъват в нечий „гечинмек”. „Епопея на забравените” отразява големия творчески
конфликт на Иван Вазов с духовните реалности на следосвобожденска България. Той
създава поредица от творби с цел изграждане на български национален пантеон, а Възраждането
добива двойно контрастно измерение, в което се разполовява времето: преди
Освобождението – дни на горди борби, и след
Освобождението – време на загубени идеали. Нещо повече, промените след
Освобождението раждат нови опити за конструиране на българската културна
идентичност. Затворена в тези рамки – Преди и След – епохата получава своя най-идеализиран образ, в
който се издигат на почит доблестните дела - героизъм и жертвоготовност в името
на народа и Родината; възрожденският дух се разбира като квинтесенция на
българските добродетели, а националните герои - като най-достойни синове. Точно
това е и причината нашето общество неколкократно да се връща към това време: „Идеализацията на Възраждането като някакъв
„изгубен рай” на народностни добродетели и висок полет поражда желание за
„завръщане” към него”[2].
Като продукт в средата на това време остават
отворени редица въпроси, свързани със спорни събития от живота и смъртта на
много от националните ни герои: Как е загинал Ботев? Кой е предателят на Левски
и защо е важно да знаем къде е погребан? Къде почиват костите на Хаджи Димитър
– наистина ли е загинал на Бузлуджа, или „кротко” е издъхнал под грижите на
няколко овчари? Именно стремежът към „истината” обаче е този, който би
развенчал митовете и героичните жестове. Какво би се случило, ако се окаже, че
Хаджи Димитър не е загинал на връх Бузлуджа в битка, както ни е вменено от
Захари Стоянов, а е успял да избяга? Какво би се случило с Ботевата балада
„Хаджи Димитър”, чрез която се стимулира пиетет към героя. Не би ли било удар
по националната идеология, която издига неговия подвиг като най-висок връх на
героизъм? И най-важното - необходим ли ни е този връх? Романът на
Милен Русков няма за цел да разобличава „исторически истини”, нито да шокира с
нещо неизвестно. „Възвишение” лекува
травматичните фиксации на бесните идеологически държавостроители, които
оформиха пантеон от национални ценности – онези, в които падналите в бой за
свобода, не умират... но те умират „и туй е сигурно”... „А всякий ище да
живей.”
Професор Михаил Неделчев твърди, че „Хаджи Димитър” е класическият израз за национален митопоетически текст, на който
всяка следваща литература е подвластна и прави опит за нейни редакции. Присъствието
на Балкана в романа на Русков е свързано с антигероичната смърт. Ключова роля в
тоя ред на мисли играе полисемията на заглавието, на която обръща внимание проф.
Светлозар Игов. В първото си - буквално значение - възвишението недвусмислено
припомня баладата на Ботев, а романът сякаш подготвя за аналогичен на Ботевия
прочит на смъртта и героиката.
Едва накрая - в последния монолог на Гичо: „Господи, освободи ма оттука! Помогни ми да ся возвися”, се стига до второто значение на думата
възвишение. Тя тръгва от просвещенската необходимост от науката, минава през
осъзнаването на индивида като „словесна твар и человек” и се разкрива в
духовното освобождение - възвисяване, постигнато единствено чрез смъртта. Милен Русков предлага нов
поглед към онова героично време, каквото е Възраждането, когато националният
дух започва силно да се промъква у бъдещите революционери. Неговото Възраждане
се съпротивлява на традиционната представа, сътворена за него от българската
литература. Читателят е допуснат в последните, най-интимни мисли на своя герой
Гичо, който – изцяло по познатия ни вече модел - е позициониран на високо
място, но не чува неговите предсмъртни вопли за Отечеството и Народа. Надмогвайки
своите съмнения, останал верен на Делото, Гичо умира на едно скромно
възвишение, без патетичен героизъм, без крясъци „Да живее България”, а тихо и
кротко, размишлявайки за живота. Ако досегашната ни литературна класика познава
революционера, който призовава смъртта, то Милен Русков ни предлага една нова
трактовка, при която акцентът е поставен върху копнежа на революционера по
живота. Финалът на романа предлага
експлозия от идеологични обрати, събрани
в последните, прощални мисли на Гичо. Умирайки, той разтваря за сетен път буквара на
Берон, а погледът му се спира на следното: „Всякий ище да живей”. Показателен е
контрастът между мислите на умиращия Гичо, който до последно вярва, че Съдбата
е с него и ще успее да се спаси, и „късметлийската” крилата мисъл на Берон,
утвърждаваща живота, на произволно разтворената страница. Играта на съзнанието
продължава. В последните размисли на героя нахлуват героичните строфи от
„Горски пътник” на Раковски, но юнашката смърт не устройва Гичо - той иска да
остане на света още минута, нечовешко трудно е да се раздели с него. Останал
сам със себе си, откровеността му поразява читателя:
„Ако питаш мен сега, обратното е вярно:
По – добре живот все безчестен,
Нежели смърт с
юнашка борба!
По – добре цял век
живни рабствен,
Нежели свобода
минут’ една.
Голяма лъжа е май свободата, брате! Детска работа не е ли тя, и каприз
разглезенна го человека, робът на думите?”[3]
В края на романа главният герой Гичо
разплита една своя философия, която се прокарва в хода на цялото повествование - философията на
Съдбата, с която обяснява всичко, случващо му се по пътя. Но това не е Съдбата,
която му е предопределена от Господ, а тази, която героят чертае със собствени
сили. Благодарение на прозрения смисъл на съществуването той ще намери и верния
път към един по-достоен живот. Нещо
много по-различно от удобството на случая, който често те отклонява и подмята
като „парче мазна хартия”, докато не се превърнеш в слуга, „спечелил дрънкулките
на случая, загубил пътищата на Съдбата”. В тази философия - „следвай съдбата
си”, Гичо намира логиката на своето битие. Но героят за миг се разколебава –
избрал пътя на революционер, той тръгва
за свободата на народа, а разбира, че народ не съществува. Стига до изначалния
въпрос: „Какъв е смисълът на всичко туй?”, за да даде отговор, че смисъл няма
така, както няма народ, който да извърши революцията, така, както не съществува и свободата сама по
себе си, защото свободата не е краен продукт. Тя не може да се постигне, защото
всяка свобода - и политическа, и екзистенциална, нарушава нечие чуждо право.
Свободата е стремеж и ето в това е парадоксът, защото стремежът на героите към
политическа свобода е непрекъснато подриван, тъй като той ще доведе до ново
робство, па макар и българско. Макар и да умира, позициониран в безименното
възвишение и с негероичното си име, Гичо следва своята Съдба – да бъде
„револуционер” – без да се отдаде на
случая, колкото и да му е трудно да се раздели с живота.
Романът прокарва и тъжното прозрение, че Случаят побеждава над Съдбата и
че именно Той избира героя, когото да прати на трона на славата. Културното
явление „Възвишение” не просто завършва със смъртта на Гичо, но и с
разсъжденията за това, че Историята избирателно слави герои и подвизи: „Като увиснеш тъй под гредата, накъдето духне
вятърът на случая, натам заминаваш и ти. Ако духне в едната посока, ти си един
хаирсъз и обесник забравен. Ако духне в другата, ще та славят народите”.[4] Един от
конфликтите, който се разиграва във „Възвишение”, е разделянето на
революционерите на „политиканствующи” и „действующи” - по определението на
главния герой. Още в самото начало на романа проличава, че Гичо и Асенчо имат
противоречиво мнение за революционери като Общи и Левски. Макар в началото
Асенчо леко да се е „заблуди” и да смята Левски за „най паче револуционер”,
Гичо контрира не само отговора на своя сподвижник, но и наложилите се клишета
за личността на Левски: „Га че ли сите
сте ся наговорили едно и също да повтаряте!.”[5] Най-каноничният образ сред
революционерите, безспорно, е този на Левски, който и до днес, ако някой се
опита да атакува, ще произведе обществен бунт. В литературата, писана след
Освобождението, и в така наречената литература на факта се съдържат описания на
Апостола, с които сме изградили представата си за него. По подобен начин Милен
Русков „монтира” фрагменти от описания на Левски, когато Гичо и Асенчо трябва
да му предадат писмо от Д. Общи. На този момент се спира Младен Влашки: „сказовото повествование „монтира” в себе си
фрази, които са станали емблематични за описанието на Апостола чрез българската
литература – документална и художествена”.[6]
Другият конфликт се съдържа в
националната памет относно схващането за обтегнатите отношения между Левски и
Димитър Общи. Димитър Общи е своенравен,
избухлив, необичащ да спазва заповеди. Поведението му произлиза от факта, че
Левски е предпочетен от Раковски за главен апостол на ВРО. На свой ред Общи
иска от апостола да го упълномощи в Македония, но Левски отказва, защото му
няма доверие. На няколко места в писмата си Левски казва за него, че е
„неразбран”, „горделив”, „колкото го препоръчват, не излиза на хиляда едно” – в
писмо до Д. Попов. Неговото неподчинение и черти от характера са схванати като
негатив, макар решителността и целеустремеността да са се превърнали в положителни
качества и повод за възхищение при други национални герои, под чийто знаменател
стои определението „действующи”. Големият негатив идва от това, че обирът,
който извършва Общи, довежда до разкриването на комитетската мрежа и до смъртта
на Левски. Неслучайно в повествованието, когато Димитър Общи се ядосва от
отмяната на обира, решителността и убедеността у него надделява, а високото
самомнение го кара да произнесе думите: „После ще кажете, благодарим ти, бай
Димитре”. И наистина, ако
последствията от тези действия не бяха от такова значение, може би днес Общи би
изглеждал по различен начин, може би за сметка на Левски. Но, уви, Съдбата
предвижда друго! За да представят пред европейския свят обира не като
джебчийска проява, а като необходимост в полза на свещеното дело –
политическото освобождение на България, съзаклятниците започват да се издават
един друг. Излязлата истина води до разкриването на мъчно пазената тайна за
дейността на ЦРК. Оттук Димитър Общи се превръща в човека, виновен за залавянето
на Левски. Във „Възвишение” фигурата на Димитър Общи е извадена от негативния
свод на „хаирсъзин и обесник”, а Милен Русков му предоставя възможност сам да сподели своите
мотиви за обира.
Ако си припомним труда на Иван Хаджийски „Психология на Априлското въстание”,
в който се разказва за живота на Хаджи Димитър, ще се
досетим и за това : „Такъв беше пътят на
Хаджи Димитра, който започна с гуляйджийски бабаитлъци и свърши с подвига на
Бузлуджа”[7]
Нека си припомним Бенковски и самото Априлско въстание. То е неуспешно в
мисията си да вдигне на оръжие голяма част от българското население, но за
Бенковски успехът му се състои именно в неговия крах. Истината е, че жестокото
потушение на предизвиква реакцията на Великите сили, откъдето последва
Освободителната война. Така въпреки острите критики към въстанието и неговите
„херои” се намират убедителни причини то да се нарече успешно, но само защото
Съдбата пожела то да доведе до успех. По същата причина Общи би бил прав в
своите действия, когато нарушава заповедта на комитета. В последната страница
се съдържа горчивата оценка за великите личности, които творят историята, а
може би за историята, която прави тях. Случайност, без справедливост и правда -
„Е, както се
случи!” – ще обобщи Гичо.
Романът
„Възвишение” безспорно преосмисля мотиви от българската национална идеология,
но в по-широк план бихме могли да кажем, че проблематизира идеологията като
цяло, като на първо място отхвърля идеята за съществуването на нациите и
тяхното устройство - държавите. Но това не би трябвало да е нещо ново, защото
още Ницшевият мъдрец Заратустра казва в своето учение „За новия Идол”, че там, където съществуват народи, там не разбират и мразят
държавата. Неслучайно в „Захвърлен в природата” се разиграва кратък, но много
показателен диалог за демокрацията
- народът да управлява, но кого? Философията на Заратустра не признава етапите
на национално обособяване и консолидиране, защото така институционализиращите
се общества, превръщайки се в нации, губят своята свобода. Не признава и
национално-идеологиоческите доктрини. Новият Идол е „кон на смъртта,
обкичен с божествени почести”, с
конници, за които „бе изнамерена смърт, която се себеслави като живот”. Каква жестока ирония. Група
български идеалисти намераха в устройството на собствена си държавата своята
свобода, а се превърнаха в роби на стереотипи, характерни за епохата си. Но и тук прозорливостта на Гичо се намесва,
героят предлага своето тълкование на новия Идол - от една страна, държавата е
закрилник, но от друга, знае добре какви ще са новите властници. Днес, когато
все повече говорим за глобализиращ се свят, когато интернет унифицира азбуката,
миграционните процеси се засилват дотолкова, че националната принадлежност губи
своето основно значение, националните митове започват да следват своя път на
отрицание.
В книгите си Милен Русков не само води
диалог с националните идеологии, но и с всички утопични явления, които тласнаха
света в една или друга посока. Писателят отхвърля съществуването на всякакъв
ред, за да въведе своя основен герой творец – Природата. Всеки опит на човек да
подреди и обясни битието, измисляйки си божества, които му дават смисъл на
съществуването, следва обратна посока, дори
когато ренесансовият човек осмисля съдбата като свое дело. Като обяснение за всичко случващо се в света
авторът изправя Природата с нейната рожба Случая: „А тя е абсолютно безумна, въплъщение на хаоса, игра на слепия случай”.
С други думи, там, откъдето човекът тръгна, за да подреди света, там и се и
връща. В книгите си Милен Русков ни въвлича в свят без идеологии, нации, без
големите имена на епохите и техните доктрини, които да следваме. Смъртта на
главния герой на „Възвишение” е най-голямото доказателство за тяхното
безсмислие. Но противно на това, смисълът от смъртта на Гичо се провижда в една
друга, наистина благородна идея, която си заслужава да защитаваме. Тя се
съдържа в нравствения закон, който е заложен у всички нас, захвърлени в
безумието на природата, където всеки сам трябва да изкачва своите възвишения.
[1]
Русков, М. Възвишение. Пловдив. Жанет 45, 2011, с. 407.
[2] Даскалов, Р. Как се мисли Българското възраждане.
Изд.„Просвета”.С., 2013, стр.262
[3] Русков,М. Възвишение.
Пловдив. Жанет 45, 2011, с.406
[4] Русков, М. Възвишение.
Пловдив. Жанет 45, 2011, с.407
[5]
Русков,М. Възвишение. Пловдив. Жанет 45, 2011, с.16
[6] Влашки,М. Критически
страници // Страница, 3/2 2011, с.154
[7] Хаджийски, И. Психология
на Априлското въстание.1846,. 75
Автор: Дора Иванова
"Под линия", 2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар