В
тези три повести, които сами по себе си не са отделни, а представляват един
завършен цикъл, се откриват повечето особености на прозата от 60-те години на
20-ти век. Още в началото на първата повест „Преди да се родя”се наблюдава
принципът на ОБРАТНОТО ВРЕМЕ – разказвачът е представен като свидетел на
събития преди появата му на този свят. Той съзнава всичко, което се случва, дори
когато още е в утробата на майка си. Нещо повече – този все още нероден герой
ОСЪЖДА действията на роднините си, като ги квалифицира като „глупави”: „баща ми
като мнозина от нашия род, не бе от най-умните, но първата значителна глупост
извърши едва на 16 години и 2 месеца”.
Ясно е открит потокът на съзнанието. Намесват се два много важни персонажа, чрез които се илюстрира една характерна за условната трета фаза на соцреализма (57-69 година) особеност – привидната либерализация. Това са образите на Гочо патладжана и Каракачанката. „Бракът е предварително решен от родителите”, но младоженците трябва НЕПРЕМЕННО да се харесат преди да се венчаят. Подобна е тенденцията с властта по онова време, която задава въпрос и отговорът е само един възможен, угоден за нея. Ивайло Петров и тук поставя квалификация: „Хората бяха прости по онова време”, също си позволява да критикува и класиците в литературата, като ги нарича „СЪВСЕМ НЕСЪВЪРШЕНИ, изпълнени до гушите с всевъзможни недостатъци и страсти”. За баща си дава и положително мнение относно въпроса, че „не обича да се излага на опасност заради жени”. Майка му от своя страна също не се противи, приема решенията на родителите си за своя съдба. Душевното щастие на отделният, отхвърленият човек се проявява в сцената, когато тя (майката) се радва, че струва толкова скъпо, за да я дадат снаха в чужд дом. Била е подценявана от баща си многократно и сега е успяла да докаже част от качествата си. Авторът цитира пряко всяка реч, сякаш е присъствал с цялото си съзнание на събитията, които описва. Селската тематика и неволи, характерни за прозата на 60-те ясно се откроява и в сцената, когато бременната майка не е пожалена да работи наравно с останалите жени. Тя не роптае и не възразява. Подобно на нея, вече появил се на бял свят, разказвачът също е подценен от баща си, който „се е засрамил” от тази му поява, той (бащата) не се интересува и от съпругата си. След раждането си, разказвачът „помни първото нещо, което е видял” и дори го разбира, от което изтръпва от ужас – бабата, която го е изродила и грозната и уста. Той плаче, не му харесва животът. В „След това” всичко, което си спомня разказвачът, се квалифицира от него като „свръхестествен елемент”, и също се открива още един принцип на соцреализва: „майка ми ме е закърмила със здрав народен оптимизъм”, аналогично на „историческия оптимизъм”. Друг фантастичен елемент е първото увлечение по другия пол – на 12 дневна възраст в хубавата Аница. Изпитва дори чувство на срам от факта, че е бебе. Първият си урок получава в тази ранна възраст: „научи ме обаче и на простата истина, че очарованието и разочарованието вървят ръка за ръка”. Дилемата с чичо Мартин е позната като сюжет от по-ранни произведения и е доста характерна с това, че човек може да е герой за народа и престъпник за властта. „След това” е повестта, която може да се квалифицира като най-реалистична, макар и доста условно, тъй като дори и да е новородено бебе, героят все пак присъства като жив човек на описваните от него събития. Драмата на отделния човек е представена и чрез образа на чичо Мартин – той говори пред последователите си за свободата като „най-висша потребност” и твърди, че обществото винаги е било потискано. Мълвата и предаването на „славата му” от уста на уста е увеличила многократно неговите добродетели. Наблюдава се едно хиперболизиране, но същевремено той е и „нарушител на държавните закони”. Показателен е следният цитат: „Като всеки властник, изпаднал в неблагополучие, той търсеше вината и я намираше в народа”, иначе казано, властта се смята за непогрешима. Ясно се откроява смесването на времевите пластове, както и ретроспекциите – наред със събитията около чичо Мартин, разказвачът описва и събитията около себе си – първите му крачки на 6 месечна възраст и т.н. Има препратки към Илиада и Одисея. В третата повест „И след смъртта ми” се застъпва един доста познат сюжет, свързан с митологията и фолклора – духът на мъртвия човек се намира на земята и е около близките си в продължение на 40 дни. Смесването на времевите пластове тук е най-явно, тъй като се описва едновременно какво се случва „горе и долу” – на земята с живите и на онзи свят с него – вече мъртвия разказвач. Ако се направи интерпретация по модела на Бахтин, може да се забележи една ясно изразена диалогичност, в която разказвачът пряко говори на читателя. Тук се намесват философски теми и дискусии за душата, битието и нищото като преход от битие към небитие. В единия разказ се проследява подготовката за погребението и събитията около него, а в другия – паралелен, за бунтът на младите срещу порядките на обществото чрез образите на Мартин и Емилия. Самото присъствие на собственото си погребение като дух, авторът определя като „любопитно”. Достоверността на библията и писанията в нея са поставени под съмнение: „Не вярвай много много на библията. По онова време много нечестивци и зевзеци се обявяваха за пророци, мъдреци и проповедници”. Във финала на повестта се прави една много важна констатация, може би с цел да даде някакво спокойствие на тези, които се боят от неизвестността на смъртта – че истинското щастие и живот са ПРЕДИ и СЛЕД живота, който всички познаваме на земята, тъй като на самата земя има твърде малко радост и много мъки и страдания, глад и човешки пороци. Тежкият селски живот, отказът от интелектуално развитие и останалите теми, застъпени в повестите, са представени не чрез колектива, а чрез отделния, индивидуален и различен човек – майката, бащата, чичото, акушерката и прочие. Ивайло Петров обстойно ни запознава с тях и техните порядки, а Стоян Илиев в книгата си „Ивайло Петров и неговите герои” заключава, че, „по отношение на народната душевност трябва да бъдем реалисти, да я изучаваме задълбочено, да можем да различаваме в нея различните пластове, а не да я възприемаме отгоре-отгоре като декоративен елемент на народния живот”. Повествованието би могло да се приеме като достоверно за селския живот на 20-те години, с елементи на автобиографичност, ако се премахнат фантастичните елементи и се избегне точното цитиране на думите на героите, когато разказвачът е присъствал под такава форма на разговорите – на неродено бебе и на дух.
Ясно е открит потокът на съзнанието. Намесват се два много важни персонажа, чрез които се илюстрира една характерна за условната трета фаза на соцреализма (57-69 година) особеност – привидната либерализация. Това са образите на Гочо патладжана и Каракачанката. „Бракът е предварително решен от родителите”, но младоженците трябва НЕПРЕМЕННО да се харесат преди да се венчаят. Подобна е тенденцията с властта по онова време, която задава въпрос и отговорът е само един възможен, угоден за нея. Ивайло Петров и тук поставя квалификация: „Хората бяха прости по онова време”, също си позволява да критикува и класиците в литературата, като ги нарича „СЪВСЕМ НЕСЪВЪРШЕНИ, изпълнени до гушите с всевъзможни недостатъци и страсти”. За баща си дава и положително мнение относно въпроса, че „не обича да се излага на опасност заради жени”. Майка му от своя страна също не се противи, приема решенията на родителите си за своя съдба. Душевното щастие на отделният, отхвърленият човек се проявява в сцената, когато тя (майката) се радва, че струва толкова скъпо, за да я дадат снаха в чужд дом. Била е подценявана от баща си многократно и сега е успяла да докаже част от качествата си. Авторът цитира пряко всяка реч, сякаш е присъствал с цялото си съзнание на събитията, които описва. Селската тематика и неволи, характерни за прозата на 60-те ясно се откроява и в сцената, когато бременната майка не е пожалена да работи наравно с останалите жени. Тя не роптае и не възразява. Подобно на нея, вече появил се на бял свят, разказвачът също е подценен от баща си, който „се е засрамил” от тази му поява, той (бащата) не се интересува и от съпругата си. След раждането си, разказвачът „помни първото нещо, което е видял” и дори го разбира, от което изтръпва от ужас – бабата, която го е изродила и грозната и уста. Той плаче, не му харесва животът. В „След това” всичко, което си спомня разказвачът, се квалифицира от него като „свръхестествен елемент”, и също се открива още един принцип на соцреализва: „майка ми ме е закърмила със здрав народен оптимизъм”, аналогично на „историческия оптимизъм”. Друг фантастичен елемент е първото увлечение по другия пол – на 12 дневна възраст в хубавата Аница. Изпитва дори чувство на срам от факта, че е бебе. Първият си урок получава в тази ранна възраст: „научи ме обаче и на простата истина, че очарованието и разочарованието вървят ръка за ръка”. Дилемата с чичо Мартин е позната като сюжет от по-ранни произведения и е доста характерна с това, че човек може да е герой за народа и престъпник за властта. „След това” е повестта, която може да се квалифицира като най-реалистична, макар и доста условно, тъй като дори и да е новородено бебе, героят все пак присъства като жив човек на описваните от него събития. Драмата на отделния човек е представена и чрез образа на чичо Мартин – той говори пред последователите си за свободата като „най-висша потребност” и твърди, че обществото винаги е било потискано. Мълвата и предаването на „славата му” от уста на уста е увеличила многократно неговите добродетели. Наблюдава се едно хиперболизиране, но същевремено той е и „нарушител на държавните закони”. Показателен е следният цитат: „Като всеки властник, изпаднал в неблагополучие, той търсеше вината и я намираше в народа”, иначе казано, властта се смята за непогрешима. Ясно се откроява смесването на времевите пластове, както и ретроспекциите – наред със събитията около чичо Мартин, разказвачът описва и събитията около себе си – първите му крачки на 6 месечна възраст и т.н. Има препратки към Илиада и Одисея. В третата повест „И след смъртта ми” се застъпва един доста познат сюжет, свързан с митологията и фолклора – духът на мъртвия човек се намира на земята и е около близките си в продължение на 40 дни. Смесването на времевите пластове тук е най-явно, тъй като се описва едновременно какво се случва „горе и долу” – на земята с живите и на онзи свят с него – вече мъртвия разказвач. Ако се направи интерпретация по модела на Бахтин, може да се забележи една ясно изразена диалогичност, в която разказвачът пряко говори на читателя. Тук се намесват философски теми и дискусии за душата, битието и нищото като преход от битие към небитие. В единия разказ се проследява подготовката за погребението и събитията около него, а в другия – паралелен, за бунтът на младите срещу порядките на обществото чрез образите на Мартин и Емилия. Самото присъствие на собственото си погребение като дух, авторът определя като „любопитно”. Достоверността на библията и писанията в нея са поставени под съмнение: „Не вярвай много много на библията. По онова време много нечестивци и зевзеци се обявяваха за пророци, мъдреци и проповедници”. Във финала на повестта се прави една много важна констатация, може би с цел да даде някакво спокойствие на тези, които се боят от неизвестността на смъртта – че истинското щастие и живот са ПРЕДИ и СЛЕД живота, който всички познаваме на земята, тъй като на самата земя има твърде малко радост и много мъки и страдания, глад и човешки пороци. Тежкият селски живот, отказът от интелектуално развитие и останалите теми, застъпени в повестите, са представени не чрез колектива, а чрез отделния, индивидуален и различен човек – майката, бащата, чичото, акушерката и прочие. Ивайло Петров обстойно ни запознава с тях и техните порядки, а Стоян Илиев в книгата си „Ивайло Петров и неговите герои” заключава, че, „по отношение на народната душевност трябва да бъдем реалисти, да я изучаваме задълбочено, да можем да различаваме в нея различните пластове, а не да я възприемаме отгоре-отгоре като декоративен елемент на народния живот”. Повествованието би могло да се приеме като достоверно за селския живот на 20-те години, с елементи на автобиографичност, ако се премахнат фантастичните елементи и се избегне точното цитиране на думите на героите, когато разказвачът е присъствал под такава форма на разговорите – на неродено бебе и на дух.
Ивайло
Петров. Събрани съчинения в 7 тома, том
3. Преди да се родя и след смъртта ми. Изд. Захарий Стоянов, 2005.
Стоян
Илиев. Ивайло Петров и неговите герои.
Изд. Народна просвета, 1990
Автор: Атанас Р.
"Под линия", 2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар