По думите на Преслав Ганев за „Шлеп в
пустинята” трябва да се пише с главоболие. Това обаче не означава, че романът
представлява главоблъсканица от идеи. Бих отъждествил развитието на действието
в романа като своеобразно пътуване с лодка по непозната и именно затова опасна
за човека река. Героят на Тодоров – учител по английска и американска
литература, на средна възраст – е пътникът в тази лодка, която се носи по
течението.
На началото на митарството му, както
той определя своето странстване, водено от някаква скрита сила, ставаме
свидетели, когато го виждаме да губи времето си през лятната ваканция в наблюдаване
на шлепове по река Дунав от балкона на апартамента, намиращ се на осмия етаж.
Може да се каже, че това балконно събитие се е превърнало в необходим ритуал за
много българи, които, съзерцавайки движението на света, потъвайки в него, по
този начин сякаш се опитват да разтоварят тежестите от душите си. Останалите
почивни дни изкарва при тъста и тъщата на село, където цитира Шекспир, докато
колят прасе, или при своя приятел – художника Бобо. Именно философските
хипотези на Бобо можем да определим като ключа, с помощта на който читателят би
могъл да разчете романа на Людмил Тодоров, или казано с други думи - да се настрои
на вълните му още от самото му начало. Ако това начало бе различно и всичко
започнеше с описанието на поредния ден от живота на провинциалния даскал Х., целият
роман би изглеждал твърде семпло и обикновено. Но тезата на Бобо, че всяко
изгубено нещо, каквото е един непроследен шлеп за главния героя, отива в
пустинята, внася мистериозност и философска дълбочина.
Героят на Тодоров през цялото време се опитва
да намери себе си и своите принципи, които да го (пре)насочат в правилната
посока. На много места, притиснат от стеклите се обстоятелства, в мислите му
изниква вариантът за самоубийство: такива обстоятелства са отношенията със
съпругата му и скорошната раздяла с нея, узнаването на тайната за различната
сексуална ориентация на дъщеря му, разминаването на гражданската му и чисто
човешка позиция с тази на неговите колеги, връзката му с негова ученичка и
прочие. Тяхното акумулиране създава усещането, че лодката на героя неизбежно ще
се разбие във водовъртежа в края на реката. Събитията покрай него се развиват почти
без участието му. В много от случаите той се усеща ням свидетел на протичащия
живот, част от декора. Героят изпада в едно състояние на апатия, водеща дори до
депресия през летните ваканции, когато в най-голяма степен започва да се
чувства далеч от своята нормалност. А нормалността е естественото състояние на
човека, към което се стреми всеки, особено в трудните периоди на живота си. Но
обсебен от „Естеството” – неуправляемата вътрешна сила, - между него и света се
образува цепнатина, която той успява да запълва с работата си в училището и с
грижите за дъщеря си. Тези две неща са и в основата на неговото „миткане”.
Постепенно влизаме в главата на
героя и узнаваме неговите нагласи, емоции, разбирания за времето, за хората, за
любовта, дори за „Главния конструктор”, както той нарича Бог. Виждаме неговото
„участие” в света, който би бил същият и би продължил да съществува със или без
присъствието му. Факт, който и самият герой осъзнава, и който в хода на
повествованието поддържа създаденото в началото усещане за евентуалния му
трагичен край. Но това всъщност се оказва поредната частица изобретателност от
страна на автора, който тотално преобръща представите ни. При едно от онези
състояния на героя, когато той просто блокира и бива воден от „Естеството”, в
съзнанието му се разиграва хипотетичното самоубийство. И макар да се вживява
максимално в тази сцена, той се отказва точно в онзи прагов миг, когато въображаемото
и реалното биха могли да се слеят в едно. Героят влиза с лодката на Бобо в най-дълбоката
част на реката – без гребла и без страх. Но преди да сложи точката, стига до
съдбовното заключение в стил Уилям Хенли, че сам е господар на живота си и
затова сам решава кога да завърши своята история.
„На своята съдба съм господар,
защото аз владея своята душа.” (Непобедим)
След тази случка той продължава
митарството си, а между него и света вече зейва цяла пропаст.
За читателя вариантът със
самоубийството като финал отпада, но напрежението и динамиката в текста не
спадат, защото като разказвач Тодоров умее да ги поддържа и стимулира. Отново в
живота на героя започва редуването на приливи и отливи, въпреки че той по
всякакъв начин се опитва да го вкара в нормален ритъм. Но за пореден път
нормалното се оказва силно проблематично – героят живее известно време със
своята бивша ученичка Илайза, дъщеря му заживява отделно от него с друго
момиче, а общуването с учениците и колегите не успява да внесе нужния баланс. Така
в крайна сметка учителят отново се отклонява от предвидения курс, за което
свидетелства и обратът на събитията: Илайза го изоставя, дъщеря му се връща при
него, изнасилена от брата на приятелката си и бременна, и сякаш сред този хаос единствено
работата му остава константна величина. Неслучайно онова, което в крайна сметка
героят разбира, е, че ако има нещо важно,
което трябва да се опита да съхрани – въпреки всичките си съпротиви и
предразсъдъци – е връзката с дъщеря му.
Финалът
на „Шлеп в пустинята” бих определил като отворен. В него ясно зазвучава идеята
за невъзможността на човека да прогнозира в детайли живота си, защото съдбата
на героя е поредният пример за сгромолясването на всички предварителни проекти
за бъдещето. Изследвайки празнотите в живота му, Людмил Тодоров всъщност
разбулва истината за безсмислието на света, скрит зад маската на красотата и
съвършенството.
В
заключение, бих определил „Шлеп в пустинята” не само като добра книга, но като
книга, която провокира читателя да се вгледа в собственото си битие, да
пренареди своите приоритети и ценности. Защото това, колкото и банална да
изглежда тази фраза, може да бъде всеки. Каквото може би е и посланието на
автора, лишавайки своя герой от име. Просто един живот, една конкретна човешка
линия, но такава, в която доста хора биха припознали себе си.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар