Една
от най-големите загадки на ХХ век е свързана с руското царско семейство
Романови и по-специално съдбата на най-малката дъщеря на император Николай ІІ
Романов – Анастасия. Името и е познато на почти всеки, а спекулациите относно
това какво се е случило в нощта на убийството – 17.07.1918 са многобройни. Една
от хипотезите е, че княгинята е оцеляла и продължила да живее с различна
самоличност в друга страна. Тази идея стои и в основата на романа на Христо
Карастоянов – „Името”, с подзаглавие „роман хроника”. Сам по себе си, романът
излиза през 2012 година, ИК „Жанет 45”[1] и
благодарение на него, авторът печели награда „Хеликон” за съответната година. Разказва
за съдбата на оцелялата и настанила се в България руска княгиня. Приела
различно, немско и доста респектиращо име, тя (Анастасия) се установява в малко,
самотно, но китно българско селце и благодарение на уменията и качествата,
придобила по време на „предишния си живот” – с богатото си семейство, приятели,
икономи, гувернантки и т.н., успява да се интегрира и да стане част от новото
общество. Преподава уроци по чужди езици на местните момичета, но не живее с
парите от тази си дейност – незнайно как, всеки месец пристига значителна сума,
която покрива разходите и. Заглавието на романа на Карастоянов като цяло остава
в голямата си степен енигматично и е необходимо да се прочете целият роман, за
да се разбере от читателя за неговия смисъл и избор. От друга страна,
постмодерното писане и тук ясно се наблюдава, в целия роман има хаос, ентропия,
ретроспекции, неизяснени докрай неща и факти. Той (романът) няма претенция да
бъде приет за достоверен източник на историческа информация, възможно е авторът
да е доразработил фабулата, излъчена по време на предаването „Ясновидци” през
2009 година[2]
- за това как принцесата се е заселила тук под друго име (Елеонора) и е
изумявала непрекъснато своите съседи с познанията и привичките си, които
въпреки усилията, не е съумявала да скрие напълно. Що се отнася до имената и
действията, те са изцяло адекватни в пространствено – времевия континиум на
романа. Подзаглавието „роман-хроника” също е адекватно, проследен е животът на
Анастасия след злополучната нощ на 1918-та година. Както и в други романи на
Карастоянов, и в този се наблюдават цели пасажи на чужд език (предимно руски), със съответната липса на превод
(напр. на стр. 10). Интересно е да се отбележи, че определени действия в
повествованието са повторени няколко пъти – дали за обем на творбата или за да
се наблегне повече на тях – по този въпрос най-вероятно може да се изкаже
самият автор. Книгата е разделена на общо VІІ глави, последната от които – и
най-кратка – обобщава цялостната идея: „Но затуй пък ги беше надживяла.
Беше ги надживяла. Тя, Анастасия Николаевна Романова, ги беше надживяла.
Всичките”[3].
Тази хипотеза като цяло е доста оспорвана от историческата наука и малко са
привържениците на конспиративните теории за оцеляването на известни личности.
От друга страна, не е невъзможно наистина княгинята да е оцеляла и да се е
заселила в друга страна, дори това да не е България. В романа са описани много
подробно сцени от историята на ХХ век, и тяхната истинност за пореден път
затвърждава името на Карастоянов освен като изкусен разказвач, и като познавач
на историята на века, в който е роден и живял. Не без значение са и опитите на
мнозина да се доберат до богатството и славата, като се представят за
„мъртвата” Анастасия – така наречените „лъжеанастасии”. Това също е описано от
белетриста. Увлекателно написана, историята на принцесата на Русия може да
подбуди мнозина да потърсят истината, защото това е една от големите загадки на
изминалото столетие. С всичките си качества, може да се заключи, че романът
заслужено е спечелил наградата „Хеликон” за 2012 година.
[1] Христо Карастоянов (статия)
Последен достъп на 16.7.2015: https://bg.wikipedia.org/wiki/Христо_Карастоянов
[2] Повече информация по въпроса
може да се прочете тук: http://clubs.dir.bg/showflat.php?Board=break&Number=1949973346&page=&view=&sb=&part=all&vc=1 Последен достъп на 16.7.2015 г.
[3] Карастоянов, Христо. Името.
Роман хроника. ИК Жанет 45. Пловдив, 2012. С.213
Няма коментари:
Публикуване на коментар