Автор: Боряна Безова
Авторът е един от най-успешните
писатели българи, които творят в чужбина. Името му се нарежда сред имена като Илия
Троянов, Сибиле Левичаров,Евелина Ламбрева-Йекер, Капка Касабова, Ружа
Лазарова, Мирослав Пенков, Николай Гроздински и др. Това са все имена на
български писатели емигранти, напуснали страната ни след 1990 г.. Книгите им са
написани на чужд език и са предназначени преди всичко за чужда публика. У нас
се появяват в превод, направен от друг човек. Визирам заглавия като: „Светът е
голям и спасение дебне отвсякъде“; „Защото говорехме немски“; „Мавзолей“;
„Органът на мълчанието“; „На изток от Запада“ и др. Основната тема във всички
тези творби е България от времето на комунизма от фокуса на личното преживяване,
или както Милена Кирова се изразява тези книги предлагат „комунизъм за продан“.
Тя асоциира това явление с българската народна приказка „Сливи за смет“ и
твърди, че то е доста компактно в хронологическо отношение. Обхваща едно
десетилетие от първото издание на „Ангелски езици“ през 2003г. до „Вундеркинд“,
която излиза на български към края на 2013г. Това явление има „епизодичен
характер и прилича на вълна“, пише още Кирова. (Кирова, 2014) . Най-голям пробив в
темата определено прави романът на Димитър Динев „Ангелски езици“. Сред
вероятните причини за успеха на книгата се крие фактът, че след 2000 г. в
Германия се заражда особен интерес към темата за България в общоевропейски
контекст. Освен книгите на Динев, Троянов и Левичаров в този период излизат и
творби на немски автори; това са популярни романи като онези на Ханс Вахенхузен
и Карл Май, които превръщат България в подходящ екзотичен декор за своя сюжет
и, както Милена Кирова се изразява, „обличат в българска принадлежност част от
своя художествен персонаж“. (Кирова, 2014) .
Димитър
Динев емигрира от България в началото на 90-те и живее във Виена, град, който е един от
основните топоси в романа му, редом с Пловдив. Той пише на немски, а произведенията му, какъвто е
и романът „Ангелски езици“, веднъж постигнали успех в немскоезична среда,
впоследствие са превеждани и издавани на български.
„Engelszungen” е първият му роман,
който, както вече бе отбелязано, е публикуван в Австрия през 2003 година. С
впечатляващ успех романът става повод за повторно издание, както и за поредица
преводи. В България излиза през 2006 г. със заглавие „Ангелски езици“
Освен темата за тоталитарна България още самото
заглавие на романа , както вече споменах, подсказва другата основната
проблематика в творбата – темата за човешката положеност в езика, неумолимата
зависимост на човека от езика. Самото понятие „език“, заложено още в
заглавието, в целия роман има огромна символна натовареност, притежава
изключително богат конотативен ореол. То е сложно вплетено в цялата текстова
мрежа и се проявява на различни нива, предизвиквайки разнородни асоциации. То
намира най-ярък израз в описанията на героите и в представянето на житейските
им съдби. Думата език е неделима
съставка на повествователната тъкан. В целия роман с нея се обяснява почти
всеки акт на героите, всяко тяхно поведение, всяка тяхна мисъл.
Освен с двете речникови значения на
лексемата език (анатомичен орган и
средство за общуване), авторът много умело жонглира и с огромния набор от
контекстови синоними на думата, които самият той създава в текста си.
Изложената по-горе проблематика не е
без връзка с емигрантския живот на автора и с факта, че самият той също е
изпитал трудностите на чуждата езикова среда. Такива трудности, както ще видим
по-нататък, изпитват и неговите герои.
Преди това обаче по-уместно би било
изложението на настоящия труда да бъде започнато от самото заглавие на романа,
защото именно това е едно от местата, в които проблемът за езика стои с
най-голяма тежест.
Необходимо е да се уточни, че това
изследване стъпва на вече солидно разработен терен. Романът „Ангелски езици“,
както и цялостното творчество на Д. Динев са старателно проучени от учени като
Любка Липчева-Пранджева, Клео Протохристова и Адрияна Дамянова. Тази ситуация
на благоприятна обезпеченост значително облекчава следващата стъпка на
фокусиране върху проблема за езика в света на романа.
Онасловяването
на романа с „Engelszungen” безотказно
проявява фундаменталния му ангажимент към проблема за езика като съкровена
същина на човешката поставеност. Това е констатирано от Любка Липчева, която
формулира като представителна съдържателна тенденция в творчеството на Динев
изобилието от „мотиви за прогонения от рая“, за „търсещия чрез езика новата
райска градина“ (Пранджева, 2006) .
Още
Клео Протохристова твърди, че заглавието „Ангелски езици“ е едно забележително
успешно заглавие, чийто смислопораждащ потенциал е изключително богат. (Протохристова,
2014) .
Българският превод определено осъществява нужния интеркултурен пренос. Заглавието
е двусъставно, благозвучно и мнемотично, което гарантира високата му
риторическа ефективност. То е още цитатно и ни отвежда към прецедент с
изключително богат индекс на цитиране. Става дума за прочутия пасаж за любовта
на апостол Павел до коринтяните: „Ако говоря с човешки и ангелски езици, а
любов нямам, аз съм станал мед, която звънти или кимвал, които дрънка“(13:1).
Клео
Протохристова пише още, че формулата „engelszungen” се радва на впечатляващо широка употреба
в различни сфери на немската култура: това е име на музикални жанрове, лого на
езикови школи и преводачески бюра, име на популярни сладки и не на последно
място и може би най-важното от посочените до тук – engelszungen е популярен политически
фразеологизъм. В романа на Димитър Динев словосъчетанието „ангелски езици“ също
се превръща в политически фразеологизъм, в своеобразна метафора за един или
друг персонаж и най-вече в метафора на комунистическия режим, като измамна
система, която посредством „ангелския си език“ (упоителните слова), успява да
„завърже езиците на народа“, успява да предизвика мълчание и подчинение.
Следвайки тази логика, бихме могли да кажем, че ангелски езици е метафора от една страна на пленителното и
хипнотизиращо по своята сила слово, но от друга – метафора на мълчанието.
Разглеждано
в контекста на цитирания текст, заглавието и като цяло мотивът за езика в
романа препраща основно към четири неща: езика на любовта, реализиран от
героите на Динев Натали и Светльо, езика на вярата и надеждата, който говори
Миро, и езика на хората, който от устата на бащите Йордан и Младен звучи
невярно и неразбираемо и езика на тоталитарния режим. Според Любка Липчева не
без посредничеството на българския това заглавие връща на немската дума Zunge (език като анатомичен орган),
позабравената полисемия на Sprache
(език като средство за общуване), Stimme (глас), Rede (реч), Redekunst (ораторско майсторство) (Пранджева,
2006) .
Клео
Протохристова аргументира обратната възможност заглавието изначално да
принадлежи на немскоезичната културна среда, но тя подчертава, че преводът му
на български е буквален, но въпреки това успешен. (Протохристова,
2014) .
Българското заглавие съдържа в себе си интеркултурното смислово съдържание на
оригиналното.
Освен,
че е цитатно, както вече бе споменато, заглавието се представя и със силно
изразена интратекстуална обусловеност. Идеята за езика бива многократно
цитирана в текста във всевъзможни вариации: като вкочанения език на Йордан,
който впоследствие „се размразява“ (Динев, 2010, стр. 37) , като предписание за
успешен бизнес („Добрият търговец трябва да има език на ангел, предвидливостта
на Соломон и упованието на Йон“, съветва един от героите. (Динев, 2010,
стр. 69) ,
невръстния Светльо глътва езика си след като баща му го води на митинг, на
който говори Тодор Живков (Динев, 2010, стр. 49) и впоследствие
проговаря отново като първата му дума е името на другаря Живков; с напластяваща
повторителност се явява назоваването на езика в думите на врачката, при която
онемялото дете е отведено за помощ (Динев, 2010, стр. 199) ; в следващо
предсказание предусловието за освобождаване от друго страдание е първо един
език да изсъхне (Динев, 2010, стр. 362) . По-късно, когато
Светльо се влюбва езикът му ще се парализира.
От
посочените до тук примери става ясно, че понятието език е преплетено в цялото текстово поле на романа и има пряка
референциална съотносимост с понятия като екзистенция
и градина. Едното очевидно насочващо
към земния живот, а другото – към небесния. Всеки от елементите на веригата е
развил свое устойчиво синонимно гнездо. Език
например се разгръща в звук, дума,
надпис, документ, текст, говор, глас, Бог и др.
Темата
за Божия свят е подсказана и от втория компонент на заглавието, а именно
„ангелски“. Библейските препратки в текста изобилстват, но сред водещите теми е , както вече бе отбелязано,
човешката положеност в езика.
И
тъй като сюжетът представя съдбата на емигранти, а и самият роман е написан от
емигрант, при това на вторично придобит език, чувствителността към драмите на
затруднената комуникация е особено изострена. Нещо повече, успоредените и
неколкократно пресичащи се траектории, по които се развиват историите на
двамата основни герои Светльо и Искрен, са само финални брънки от сложно
заплетени родови съдби, представени във времеви обхват, който включва два
фундаментални обществено-политически прелома, предизвикали радикални
измествания и в идеологическата парадигма. Ето защо проблематизирана се оказва
дори и ефективността на вербалната комуникация в родна езикова среда, по
предположение гарантираща надеждност на разбирането.
Житейският
път на всеки от героите е представен в пряка зависимост от способността им да
се приспособяват към актуалната езикова среда и към властващите идеологически
кодове. Това предпоставя специфичния акцент на разказа върху речевото поведение
на персонажите, което е необичайно разнообразно и заема целия огромен диапазон
от онемяването или безмълвието до безконтролното безсмислено словопроизводство.
Всеки от героите в романа се намира в пряка зависимост от езика и изпитва
вербални и комуникативни трудности. Тази криза на езика е всъщност криза на
собственото им битие. Тя се проявява най-вече в междуличностните отношения на
героите и по-конкретно в отношенията между баща и син, съпруг и съпруга, брат и
сестра. Безсловесността се е настанила трайно в душите на героите и тя трудно
бива преодолявана. Безмълвието е сякаш по-удобно за тях. Светльо, Искрен и Сашо
така и не намират общ език с бащите си, дори впоследствие най-голямата им любов
се оказват глухонеми момичета. „С мълчание синове и
дъщери наказват бащите си, а разговарянето с мъртвите е единственият начин да
останеш жив, щом не владееш езика на другите, различните. Когато не можеш (не
искаш, не знаеш) да говориш, гробището е градината на твоите надежди“, пише
Липчева. (Пранджева, 2006) И наистина гробището
се оказва любимо място за голяма част от героите, защото само там я има
тишината, само там не са нужни думи. От своя страна Младен и Йордан също не
намират общ език нито със синовете си, нито със съпругите си, нито с родителите
си. Но все пак езикът е ерос и желание внушава романът.
Младен
Младенов, Йордан Апостолов и Тодор Живков, тези представители на кастата на
полубоговете, са всъщност три разновидности на „ангелски език“.
Възторгът
и вярата на втурналия се в неуместни от идеологическа гледна точка инициативи Младенов
бързо биват охладени и той се заема търпеливо с изграждането на собствения си
свят, само като инструмент, за чието устройване, използва пропагандния език. За
да говори „упоително и убедително за построяването на комунизма“, в което
всъщност не вярва, той трябва да компенсира дефицита от вяра и истина с излишък
от любовна страст в нощите с Изабела. Младенов е лично похвален от Тодор
Живков, че притежава „ангелски език“, но всъщност това е език, който произнася
блестящи, но празни речи. И така както
речите му са празни, празен се оказва и животът му, всичко в него се срива и
впоследствие никой вече не твърди, че има ангелски език. Животът на Младенов е
алегория на комунистическия период в страната ни. Започнал стремително и
обещаващо, той изведнъж рухва, оставяйки след себе си много разочарование и
разбити надежди.
Другата
версия на „ангелски език“ в романа
въплъщава Йордан Апостолов, чиято фамилия, както пише Адрияна Дамянова,
подсказва ролята му да свидетелства за личността му. (Дамянова,
2013)
Ала този апостол е почти ням и неговото
свидетелство изопачава , зловещо пародира творческата сила на Божието слово.
Апостолов
е силно повлиян от „ангелския език“ на другаря Живков: „Думите на Живков
проникнаха в плътта на Йордан дълбоко,
дълбоко чак в костите му“ (Динев, 2010, стр. 142) . Обратно на
Младенов, Апостолов обича „бездумно“ и
„безезично“ (Дамянова, 2013) . В резултат на това
между него и съпругата му възниква огромна липса, която се запълва от
ощастливилия съпругата му език на любовника й, чието име неслучайно е Ангел. В
този ред на мисли бихме могли да заключим, че той е четвъртият притежател на
„ангелски език“.
И
не толкова , за да отмъсти, а по-скоро, за да си набави любовен, ангелски език,
от какъвто е лишен, Йордан отрязва езика на съперника си и го увесва врата си.
Този език- езика на любовта и истината, Йордан Апостолов отчаяно търси по
протежението на цялата романова история. Служител мечта на народната милиция,
той може да накара всеки да проговори. „Тъй като на самия него винаги му
липсваха необходимите думи, беше му лесно да ги изкопчи от другите…,защото
имаше нужда от всяка дума.“ (Динев, 2010, стр. 47)
Другата
причина, поради която Апостолов изтръгва чрез изтезания думите на арестуваните,
е стремежът му веднъж завинаги да изкорени греха, да освободи хората от него,
тъй като за разлика от циничния оратор Младенов, Апостолов безусловно вярва, че
той и колегите му от полицията „Небесен рай на земята бяха създали“ (Динев, 2010, стр. 141) . Развръзката на
неговата жизнена история, в която той говори с гласовете и думите на жертвите
си и мълчи с обесения на врата му език, се състои в катарзисното му прозрение
за самия себе си като въплъщение на греха. Финалните щрихи в изграждането на
образа му открито алюзират раждането на Младенеца, вписвайки емблематични
евангелски фигури и мотиви като овчарите, даровете, изцелителната сила на
докосването му и др. Така, верен да модернистката си концепция, пише Дамянова,
романът внушава идеята, че само вината може да направи от нас хора „по образ и
подобие Божие“ (Дамянова, 2013) .
Другият
притежател на „ангелски език“ е другарят Живков, но неговият образ в романа е силно пародиран. Ангелският му език е
поставен в кавички, защото той всъщност е езикът на Сатаната,езикът на лъжата, на
измамените човешки надежди и на провалените човешки животи.
Последната
без съмнение ключова фигура в романа, която ще бъде разгледана, е тази на
Светльо, синът на Йордан, чиято история заедно с тази на Искрен до голяма
степен представя художествена проекция на житейския път на Димитър Динев.
За
разлика от Искрен, който проговаря много рано, Светльо дълго време не може или
не иска да говори. Същата онази реч на Тодор Живков, която влиза под кожата на
Йордан, предизвиква такъв страх у сина му, че той си глътва езика – първо в
буквалния смисъл на думата, а после символично т. е. онемява. В последствие
обаче той „ухапва страха си „ (Динев, 2010, стр. 149) , който го яде и
проговаря с език, наречен на ангелите. Първото, което изговаря този пореден
„ангелски език“ е , че „Другарят Живков ръси лайна и през гъза и през устата“.
Така романът внушава идеята за комунистическата идеология като нещо мъчително,
подобно на неспособността да говориш, но същевременно нещо нетрайно т. е.
такова, което ще бъде излекувано и проговарянето отново ще бъде факт.
Ангелският
език в романа се представя и като знак на любовта. В казармата Светльо чете
писмата от своята любима Радост с „гласа
на ангел“ (Динев, 2010, стр. 412) ,отново той се
чувства най-комфортно, когато в устата си има два езика (т.е. когато се целува),
защото, както повествователят твърди, „никой не би могъл да говори с два езика
в устата си“, а неговоренето всъщност е обичайното състояние на голяма част от
персонажите в романа. Ангелският език
като знак за любовта виждаме дори и при второстепенни персонажи като мечката
Божана, която изръмжава в отговор на обръщението „ангел мой“ от страна на
собственика й. (Динев, 2010, стр. 420) .
Още
много ведро осмешяващи, но и затрогващи с дълбочината на реферираното
преживяване интерпретативни версии на „ангелски езици“ произвежда едноименният
роман, за да уплътни концепцията си за „увисналостта в словото“ на изгнанното
от рая човешко битие.
В
есето си „Краят на мисълта“ Джорджо Агамбен поставя въпроса за човешкия глас:
„Сред всички земни твари само ние, хората изглеждаме лишени от свой глас.“
Серия философски параболи отвеждат към
постановката, че езикът е метафора на гласа ни, както и на мисълта ни. А
мисленето всъщност е едно мъчително колебание около избора на думите, или да
мислиш означава да „държиш думите си във висящо положение“, пише Агамбен. „И
всъщност онова, в което се заслушваме, когато мислим, което почти улавяме, но
никога не докосваме, не е нашият глас, а нашият език, или нашата безгласност.
Как с висенето на думите или по-скоро висенето на гласа в езика се справя всеки
от нас е проблема на логиката“, пише още той. (Агамбен, 2010)
Авторът
на „Ангелски езици“ несъмнено засяга този въпрос, давайки ни възможните му
отговори, чрез всеки един от персонажите си. А как самият той се справя с
езика? Вероятно също нерядко е „държал
думите си във висящо положение“. Но по всичко личи, че се е справил повече от добре.
Доказателство за това е лекотата, с която борави с чуждия за него немски език.
Самият той нерядко споделя: „Според мен е съвсем естествено и съвсем в реда на
нещата, човек да пише на езика , на който е обичан, на който му е отказана
обич, на който страда. За мен това беше българският език, а сега е немският.
(…) Защо трябва винаги да се избира между майка и родина?“ (Журкова, 2008) .
Цитирани
източници
Агамбен, Д. (2010). Краят на мисълта. Литературен вестник(34),
стр. 3.
Дамянова, А. (2013). "Ангелски езици" на Димитър
Динев: " и словото стана плът...". От А. Д. др., Езици на паметта
в литературния текст( Доклади на годишната конференция на факултет
"Славянска филология", СУ "Климент Охридски") (стр. 256-262).
София: Фабер.
Динев, Д. (2010). Ангелски езици. София: Рива.
Журкова, С. (01. 07. 2008 r.). Димитър Динев: "Човек
пише на езика, на който е обичан" (Интервю на Сашка Журкова с австрийския
писател от български произход Dimitre Dinev). Изтеглено на 03. 07. 2015 r.
от Public-republic.com:
http://www.public-republic.com/magazine/2008/07/1685.php
Кирова, М. (2014). Комунизъм за продан. Тоталитарното (ни)
минало в романите на български писатели имигранти след 1989 година. От А. Д.
Милена Кирова, Езици на паметта в литературния текст (стр. 248-255).
София: Фабер.
Пранджева, Л. Л. (19. 09. 2006 r.). Майчин или авторов -
езикът като национална идентичност. Изтеглено на 02. 07. 2015 r. от
Liternet: http://liternet.bg/publish4/llipcheva/majchin.htm
Протохристова, К. (2014). Литературно заглавие и
междукултурен трансфер ( Казусът с романа на Димитър Динев Engelszungen/
Ангелски езици). От К. Протохристова, Записки от предверието. Теория и
практика на заглавието (стр. 134-144). Пловдив: УИ "Паисий
Хилендарски".
"Под линия", 2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар