АПАРАТ - Васил Георгиев

            Васил Георгиев е роден в София през 1975г. Завършва право в Софийски университет „Св. Климент Охридски” през 2001 и защитава докторска дисертация в областта на правото на Европейския съюз през 2008. Дебютната му книга е сборникът с разкази „Будистки плаж”(„Жанет45”, Пловдив, 2008). Следват сборниците „Уличник” („Ciela”, София, 2010) и „Деград” („Ciela”, София, 2011). През 2013 излиза първият му роман – „Апарат”.

            Авторът си поставя нелеката задача да обговори в своя роман антиутопия ключови проблеми за съвременното общество. Проблеми, за чието съществуване до голяма степен сме наясно, но които не осъзнавамe или отказваме да осъзнаем, тъй като това ще ни постави tete a tete с тях. Свободата и истината, комерсиализирането на изконните ценности, потребителското ни общество, манипулиращатата система на управление и марионетният принцип на съществуване, който превръща човека в апарат. Програмирано същество, което е обречено да се подчинява на необходимостите си или ако трябва да бъдем по-точни на това, което му е внушено като необходимо. Човек-бурмичка, чийто консуматорски апетит трябва да се поддържа, за да работи иначе добре смазаната машина на държавния „апарат”. Това е част от проблематиката, която разработва романът. Разбира се тук стои и основният проблем за началото на края на света. Или какво ще се случи с човечеството, когато ресурсите, с които разполагаме и по-конкретно петролът бъдат изчерпани. Друг съществен акцент на този текст е как идеите се превръщат в идеологии. И защо новата структура, носител на чиито идеи е един от главните герои се оказва огледало на това срещу, което се опълчва.

Васил Георгиев разгръща своя разказ в две основни сюжетни линии, които в определен момент се преплитат и стават зависими една от друга. Първата разказва за млад мъж - Емил, който смята да направи удара на живота си, като открадне чужда компания и присвои една немалка сума. А втората линия разказва историята на Арлекс, икономист и невромаркетолог, основател на „Хармония”. Тя от своя страна е най-голямата антиконсумеристична организация в света. В началото на романа всеки от главните персонажите се движи в собсвения си коловоз без да комуникира пряко с другия. С разгръщатето на сюжета, посредством останалите персонажи и гонейки собствените си цели, Емил и Арлекс се оказват зависими един от друг. Интересно е че никой от тях не е класифициран като добър или лош. И ако началото на романа създава илюзията за нахалният алчен младок, който иска лесно да уреди остатъка от живота си и за амбициозния противник на Споразумението Арлекс, който „проповядва” минимализъм и създаване на нов ред, независим от държавните структури, то краят на романа ни показва една по-различна действителност.

Като цяло текстът представя два противникови лагера. Този на Веригите (Споразумението) и този на „Хармония”. Първите представляват бизнес картел, който цели да манипулира обществото с цел натрупване на капитали, като това се случва под опеката на държавата, а  вторият е лагерът на организация, целяща да създаде независима общност, която не изповядва приципите на капиталистическото общество. Съвсем закономерно нейният лидер подкрепя идеите си с множество реални икономически теории и маркетингови стратигии, които са част от бележките под линия. Това определя и по-научния език на героя.  Т.е. може да се каже, че прогресът (във всяко едно отношение) се противопоставя на природата, на естественото съществуване.

Друга опозиция в романа са самите образи Емил – Арлекс. И ако езикът на втория е  по-суховат, то този на Емил е доста фриволен. Противопоставянето им не тече само по линия на изказа, но и в социален и матириален план, дори и в морален.

Своеобразни опозиции могат да бъдат открити и при някои от второстепенните герои. Но доста интересна се оказва опозицията Емил – Дневна звезда. Опозиция, която прокарва особена линия в романа, тази на мистичното. Дневна звезда е образ на границата между реалност, сън и видение. Противопоставена на Емил, но и част от него. Това е и една от недоразвитите идеи в романа.

Интересни и пълнокръвни са и второстепенните „играчи” в надлъгването. Любопитни са и имената на героите, на споменати медии и институции. Всяко име носи определено значение, което може да бъде отнесено към характеристиките на героя.   Така например Емил е „непорочен”, Ангел е адвокат, г-н Палермо е мафиот, Николай е „народопобедител”, Нестор е „мъдър”, Роксана е „зора”, Айлия е „път към Господа”, а зад Дневна звезда (от тур. Гюндюз), можем да припознаем Ден(н)ица или Зорница.  

Освен че са значещи, от имената на женските персонажи (и към трите „непорочният” Емил има сексуално влечение, а Дневна звезда се оказва и израз на другото му „аз”) се наслагва доза оптимизъм. Всяка от тях носи светлината в себе си в пряк или преносен смисъл и всяка от тях е своеобразен пояс за Емил, който без тяхното съдействие не би успял да изплува от блатото. Освен това вярата и Бог, които не само са отречени, а и са класифицирани като обида за всяко разумно човешко същество прозират през имената на героите, като крайна алтернатива. Тогава, когато всичко изглежда необратимо, остава единствено опованието. И понеже принципно Бог е отречен като възможен „арбитър” в спора, т.е. решението няма да дойде само и ние няма да бъдем спасени свише, остава да вземем съдбата си в ръце, представяйки си възможно най-апокалиптичния сценарий. Което и прави Арлекс. До момент, в който не осъзнава, че за да спечели играта трябва да бие противкика със собствените му оръжия, губейки себе си и идеите си, превръщайки се в част от статуквото на системата, с която се бори.

Романът се занимава и с проблема за изборите, които правим (от това какво да си купим до това как ще реагираме в определена ситуация) и до каква степен те са плод на нашата свободна воля и доколко са манипулирани.

            Текстът свършва там където е започнал, но това е чисто формално, пространствено. По отношение на героите и съдбите им финалът остава отворен и с многоточие.

Смислово натоварено е и заглавието на романа. Апарат, който от спасителен прибор се превръща в поредното оръжие за промиване на мозъци. 

            Романът на Васил Георгиев не дава отговори, не предлага и решение на наболелите проблеми, които разглежда. Той ги обговаря, информира и проектира действителността, в която живеем. Показва ни, че не можем да избягаме от света, който ни поробва, изграждайки нов от метала на оковите, които сме строшили.


Автор: Нина Йорданова
"Под линия", 2015