Автор: Надежда Спасова
В
днешно време младото поколение все по-често е определяно като „нечетящо” и все
по-откъснато от духовното преживяване, свързано с книгите. Но ето, че на
българската литературна сцена се появява група от млади автори, част от които е
и Христо Раянов. Въпреки всички условности, които съпътстват една дебютна
книга, сборникът с разкази „Трудният начин” се оказва заявка за сериозен
ангажимент към българската литература. Творбите на младия писател предизвикват интерес
и любопитство, примесени с удовлетворението, което носи всяка прочетена
страница от тях.
Сборникът
се състои от седем разказа, които поставят въпроси и разглеждат проблеми, свързани с екзистенцията. Както гласи
частта от анотацията на самата книга: „Героите правят своите неуверени крачки
сред плашещите обстоятелства и коварните капани на реалността.” Всекидневието
крие своите тайни и предава уроците си по начин, който обединява героите от
разказите и той е труден. Времето, в което се развиват действията в различните
разкази е всеобхватно. Това не са случки
само от съвремието, а и от историята. Авторът сякаш е искал да покаже как
терзанията, страданията и уроците, които получават субектите, си приличат, само
годините са отминали, поколенията са се сменили, но има устойчиви неща като:
себеосъзнаването, самотата, любовта, завистта, приятелството и предателството,
които се превръщат в главни мотиви на разглеждания сборник. Миналото рефлектира върху живота на
персонажите. Те трябва да го преосмислят, осъзнавайки, че бъдещето ги очаква…
Повестта „Богатството” е разделена на шест части. Сакрално число, свързано със сътворението на света. Сътворение, което тук може да се пречупи през призмата на съвремието и да се отрази върху душата на главния герой, който като че ли започва живота си отново. Казано по друг начин – променя вижданията си.
Фиктивният разказвач (Иван) се персонализира
като участник в събитията. Той отива на село, за да направи репортаж, свързан с
мистериозни смъртни случаи, които имат общо с градежа на църквата в Божанско.
Героят е връзката между града и селото, която винаги е била конфликтна. Иван
мисли себе си като част от последното поколение, което познава природата и
работата на полето. Той се е отправил към малкото селище, за да намери отговори
на въпроси, които не го засягат лично, но впоследствие повлияват върху
екзистенциалните му виждания и решения. Повестта започва с уточняване на частта
от денонощието, в което се развива действието, но не пряко назовано. Луната е
маркерът за настъпващата нощ, тя е и тази, която сякаш е пътеводител на героя,
слушащ Джони Кеш в колата си. Христо Раянов умишлено е използвал песните му за
фон в началото (а по-късно ще разберем, че и в края) на повестта, сякаш да
предизвести посоката на развитие на сюжета. (Голяма част от песните на Джони
Кеш отразяват темите за скръбта, моралните изпитания и изкуплението, които са
актуални и в творбата.)
Героят
се завръща на мястото, от което водят началото си корените му. Той вярва, че
всичко в живота му е наред, докато не се среща с приятеля си Мартин и жена му
Лили, които повлияват върху съдбата му, както и той върху тяхната. Мартин и
Лили са другите двама герои, които участват активно в действието на повестта.
Мъжът е приятел от детството на Иван, а сега е станал свещеник на селото и
съпруг на Лили. Мартин е важен двигател на действието, представен като праведен
божи служител, искащ да се изгради нова църква за селото. Проблемът се крие в
това, че строежът не може да бъде завършен, защото майсторите, свързани с него
умират. Сюжетът е натоварен с тайнственост, която те кара да препускаш по
страниците, за да разбереш, от къде идват бедите, да сглобиш пъзела. Задачата с
подреждането на парчетата се пада на Иван, който трябва да вкара в ред личния
си живот и този в селото.
Обрисувайки
накратко мъжките персонажи, нека отделим и внимание на женския, не по-малко
важен. Лили е звеното, което обединява, но и разделя двамата приятели. Всички
те са се познавали от деца, а тя и репортерът са имали връзка, която е била
неуспешна. Омъжва се за Мартин, защото вижда в него качества, неоткрити в Иван
като отговорност и напредничавост. Разкрива се мотивът за старата любов, която
още тлее, заради недоизказаните думи. Иван ревнува Лили от приятеля си и иска
от нея отговори, свързани с миналото, които да му донесат спокойствие и да му
позволят да
продължи свободен напред. Младата жена от своя страна дарява бившия си приятел
със спокойствието, което той търси, окуражава го да съгради живота си с новата
си приятелка и да бъде по-смел, находчив и решителен в действията си, в личен и
професионален план. Тя му помага да осъзнае, че миналото не трябва да бъде
пречка за пълноценното развитие на бъдещето. Подтиква го да види ясно грешките
си и да не ги повтаря с новата жена до себе си.
Опорни
точки в хронологията на сюжета са: срещата на Иван с бухала; срещата на Иван с
Мартин и Лили; научаването на легендата за Боян Магесник; разкриването на
проклятието, което тегне върху богатството, немерено от Мартин (използването,
на което води до смъртните случаи на строежа на църквата).
Повестта
съдържа голяма доза мистицизъм, свързан именно с наличието на съкровището и
бухала, който се появява няколко пъти в творбата. Птицата е символ на
свободата, а назоваването на конкретния й вид води до свързването й със сила и
мъдрост. Тя е един от главните персонажи, които можем да наредим до
представените дотук, основен регулатор на действието. Бухалът предотвратява
катастрофата на Иван, защото той е човек с мисия, с чисто, но объркано сърце.
Появява се в сънищата му винаги с послание. Иван научава тайнствената история,
че в птицата е въплътен духът на Боян Магесник, чиято функция е да помага на
хората и да убива нечестивите. А що се отнася до нечестивите, към тях се
причислява и свещеникът Мартин. Неговият морал е подложен на изпитание. Под на
пръв поглед възвишеното му намерение, да построи църква, прозира стремежът да
се запомни името му с това дело. Затова митрополитът се обръща към него с
думите: „Гордостта не е материал, с който се строи Божи храм.”
Сюжетът
търпи щастлива развръзка. Героите разгадават тайната на съкровището, постигат
вътрешна хармония, която се отразява положително и на отношенията им един с
друг. Разгърнатият мотив за приятелството, зад което се крие сянката на
завистта, достига щастливия си край. Повестта е рамкирана. Иван отново е
ситуиран на пътя, огряван от луната, под звуците на песните на Джони Кеш. Това
пътуване в обратна посока сякаш е завръщането на „преродения” човек, който
вижда положителното в живота си и смята да го доизгражда.
Любопитно
е хрумването за тази повест. Младият автор грабва вниманието на читателя и не
го пуска, докато не бъде прочетена и последната страница. Интересно е как
Раянов успява да предложи своята позиция за край на историята, но същевременно
оставя и място за въображението на възприемателя, който сам да изтълкува
развитието на живота на героя, след прочитането на последния ред на творбата.
Това е четиво, което не носи само наслада, а и поука. Цялото развитие на
сюжета, взаимоотношенията между героите, формира мнение и провокира емоции у
държащия книгата. Същината
се крие във фразата: „Нечисти хора не трябва да правят чисти неща”.
Мотивите
в разглежданите разкази много често се препокриват, въпреки че героите и
времето, в което се развиват действията, са много различни. Христо Раянов
показва таланта си на писател, но демонстрира и познания по история и музика,
които вплита в творбите си. Заглавията са едносъставни и не впечатляват, но
след прочита на творбите става ясно, че са смислово натоварени и тази краткост
дава достатъчно съществена информация.
Чрез
следващата си творба („Къщата”) младият писател съчетава литература, философия
и психология. Разкрива драмата на човек, получил властта да решава кой да живее
и кой да умре. Един от главните герои отъждествява себе си със справедливостта,
която губи своите устои и се трансформира в неумение да намериш границата между
добро и зло. Разкрива се мотивът за идеалиста, който се е провалил в
начинанието си. И в този разказ се появява образът на птицата (човек с птича
глава), която закриля и наказва. Явно Христо Раянов обича да прави разкази, в
които да преобладава мистицизъм, някаква тайна сила, която влияе върху живота
на хората, но именно тя е преломен момент в битието на героите. Казвам
преломен, имайки предвид дали конкретния персонаж ще злоупотреби с нея или не.
Двама
са главните герои в „Къщата”. Разказът започва със всекидневните несполуки на
младия Валери, който губи работата си, а и му ограбват апартамента. Интересното
в случая е, че писателят е използвал и в това произведение песните на Джони
Кеш, които звучат за душевно успокоение на героя, утешавайки го, че има и
по-злощастни съдби от неговата. След поредицата от неприятности, които
сполетяват персонажа, той се чувства самотен и тогава пътят му се пресича с
този на съседа бай Атанас, който решава да го покани в дома си за чаша кафе. На
пръв поглед неангажираща покана на стареца, впоследствие преобръщаща вижданията
на младежа за самия себе си.
Бай
Атанас доверява на Валери за силата, която му подсигурява отсрещната къща.
Сила, която е свързана с възможността да решава кой да живее и кой не. За
стареца е важно да види в лицето на младежа достоен последовател на делото си,
а именно да се прочисти земята от лошите хора. В хода на разказа на бай Атанас
става ясно, че той е човек, който държи на честността, правдата и не понася
мисълта, че може да съществува ненаказано зло. Жертвите му са хора, които са се
провинили по някакъв начин. В творбата е прокаран мотивът за властта, погубваща
притежателя си. Старецът определя себе си като справедлив човек с добро сърце,
но дава реална оценка за действията си , като споделя, че този му дар в един
момент е деформирал мисленето му. Човекът е изгубил реалната представа за добро
и лошо дело, а най-пагубното е, че е започнал да използва силата си за личен
успех, да си пробие път в живота: „Постепенно в главата ми се настани идеята,че
с къщата мога да си пробия път в живота. Отървавах се от съперниците си с един
удар, само за една нощ. Докато накрая успях да си осигуря доста добър живот.
Бях началник охрана към Министерството на вътрешните работи, ожених се за
красива, много умна и добра жена, живеех си добре. Или поне за пред хората.
Вътрешно имах чувството, че всеки около мен иска да ме предаде, да ме измами.
Във всеки виждах потенциален зложелател. И ако до този момент чаках да видя
злото, за да го накажа, вече започнах превантивни мерки.”
Героят
общува с много хора, но е самотник сред тях, защото се чувства надпоставен, а и
не може да сподели на никого тайната си. Трагедията на неговото битие се крие в
заслепението от властта, която притежава над съдбите на останалите. Животът му
кореспондира със самотата, защото води в къщата-убиец и съпругата си.
Преломният момент на отрезвяване и себеосъзнаване настъпва в мига, когато
разбира, че жена му е била невинна (не му е изневерила).
Старецът
иска някой да продължи делото му, да бъде достоен за това и да не допуска
неговите грешки. По разговора със Валери разбира, че той е човек, който носи
справедливостта в себе си. В него вижда своето отражение на младини, затова му
завещава къщата, т.е. смята че му дава добър шанс в живота. Бай Атанас знае, че
е дошъл моментът да изкупи греха, като бъде отнет собственият му живот във
въпросната къща убиец. Разгръща се идеята за това, че власт да отнема и дарява
живот има само Бог, а човек не може да поеме тази функция, защото е поставен да
съществува сред много изкушения и лесно греши. Единственият възможен изход е
наказващият да бъде наказан, защото е нарушил една от Божиите заповеди: „Не
убивай!”. Затова, когато намират трупа на вече починалия бай Атанас на лицето
му е изписана вина. Той е наказан да живее в самота, да осъзнае грешките си
и да достигне до извода, че трябва да
изкупи деянията си с живота си.
От своя
страна Валери също осъзнава нещо за себе си. Не се полакомява да си прокара път
в обществото чрез тайна сила, нито пък да наказва лошите постъпки, защото всеки
човек носи в себе си и доброто и злото. Тук се крие и неговото голямо
достойнство, което е оценено от мистичната фигура на човека с глава на птица,
която се появява в съня му. След смъртта на бай Атанас и отказа от власт на
Вальо, къщата ненадейно изгаря. С това се поставя краят на един човешки живот и
началото на друг. Бай Атанас умира, а Валери се амбицира да постигне успех в
живота си със собствени сили.
Сборникът
завършва с творбата „По пътя” и уточнението, че стилът е градски (urban style). Авторът ни прави
наблюдатели в „задушевната” атмосфера
на градския транспорт в София. Но не това е толкова същественото, колкото че
човек може да срещне щастието на най-неочаквани места и в доста труден за него
момент, просто трябва да отвори очите и сърцето си. Разказът се води от
1л.ед.ч. като има деперсонализация на героите. Отнети са им имената. На тяхно
място би могъл да бъде всеки друг човек. Пътуващият в тролея мъж отива на среща
с „Жената” на живота си, с която са разделени от години. Въпреки това той не си
позволява да обикне отново и се обрича на самота, като свързва всичко с нея.
Тази среща се оказва преломна за него, защото осъзнава, че е излъган и предаден
от нея. „Жената” бива определяна от героя като неговото щастие, но явно бърка
по отношение на нея, защото тя носи само дисхармония и болка в живота му,
обричайки го на самота. Самота, която е провокирана от факта, че той идеализира
нейната персона и лишава от развитие живота си в личен план. След като разбира,
че тя е дошла в София не заради него, а заради друг мъж, героят осъзнава
наивното си поведение и загубата на време свързано с терзания по нея. Разочарованието
му от „Жената” за момент го води до мисъл за самоубийство, което бива заменено
от идеята за „приятната девойка”, която среща същия ден в градския транспорт.
Разгърнат е мотивът за старата любов, оставяща горчивина в човешкото същество,
която нарушава хармонията в душата на субекта и трябва да бъде заличена от
зараждащата се и растяща идея за щастие, олицетворена от нов индивид. Героят
осъзнава, че трябва да продължи живота си и че не винаги това, което желае може
да донесе щастие. По пътя могат да се случат много неща…
Достойнството
на книгата се крие в това, че поставя въпроси, дава отговори, развива
креативното мислене, извежда поуки. Героите често не носят хармонията в себе си
и търсят някаква истина, било за миналото си, за любимия човек, казано по друг
начин – опитват се да окръглят живота си. Разгръща се мотивът за
себеосъзнаването, носещо нов поглед върху битието и водещо до душевен мир.
Раянов оставя голяма част от разказите си с отворен финал, като оставя читателя
да развихри въображението си, сам да изведе поуката. Активизира се
креативността на реципиента, който си представя (според собствените
разбирания), какво би се случило по-нататък с живота на персонажите, плод на
авторовото въображение. „Трудният начин” е книга, която се чете лесно. Тя има
нужните качества да се хареса на широката читателска аудитория, без да прави
компромиси в посока на художествеността.
Автор: Надежда Спасова
"Под линия", 2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар