„...нощем като остана под разжареното висине, като се спусна в
кладенеца на тъмата и отпия глътка прецедна дунавска вода, то отново ми става
гордо и страшно. Закопнявам да се върна в Раковишката обител, на камбанарията
високо да се възкача, да откъсна с осакатените си ръце езика на камбаната и да
заблъскам глава в ечащата й твърд, сам да се превърна в език и слово, в звук,
що се носи из годините, що е горчивата ни памет, а и бъдеще...” (Зарев, 1988, стр.267)
Владимир Зарев издава „Лето 1850” през 1988г, когато вече е публикувал „Битието”
(1978) и „Изходът” (1983) – две книги от известната му трилогия. Като утвърден
епически разказвач, авторът следва да навлезе в историческия роман – жанр,
чиито рамки изискват особена съсредоточеност в историческите процеси, оставяйки
на по-заден план личните истории на героите.
С един поглед към развитието на
българския исторически роман, ще забележим неговата чувствителна поява, а и
потребност, през време на национални катастрофи, каквито българския народ
несъмнено преживява в своята нова история.
Един от първите изследователи на историческия роман Г.Цанев забелязва,
че като категория в европейската литература, той се появява началото на 19 век, а неговия разцвет се
дължи на редица исторически фактори като Френската революция, разрушаването
на феодалния строй, Наполеоновите войни, развитието на капитализма, а в
славянските страни, развитието му се свързва с националното възраждане и
борбата против чуждо робство. За Боян Ничев „типологическият релеф на
българския роман” е разположен върху три исторически върха на народния
живот-Априлската епопея 1976, Септемврийското въстание 1923 и Девети септември
1944г. Безспорно Септемврийското въстание е един от големите конфликти в живота
на българския народ, обработващ мотива за братоубийството, дотогава той познава
врага качо чуждия поробител. Събитията от ’23 и ’25 година бележат повишена
романова активност, а Георги Цанев заговорва за „щурм на романа”. Според
изследователите развитието на жанра не достига до големи дълбочини, за разлика
от ’40-те и ’50-те – годините на епическа вълна. Изобщо връзката на романа като
жанр с историята е взаимообусловена: „Историческият
роман отразява определен ръст на народното съзнание и затова засилването или
отслабването на интереса към жанра е барометър за смосъзнание. Интересът към историческото четиво особено
нараства след национални поражения и трудни изпитания. Така е било у нас след
Първата световна война и през 30-те години, а по-късно и след Втората световна
война и преживяното от фашизма.
Писателят често търси отговор на проблемите на своето време и в
миналото, обръща се към събития и герои от историята, които в някаква степен
кореспондират с тенденциите на неговото време. Миналата реалност е утаена,
успокоена и съдържа в голяма степен обобщеност. Осмислянето на миналото е в
началото на историческото повествование.” (Пенчев, 2006, стр.7)
Преломните години и новите етапи,
които бележат края на един период и началото на друг, изискват направените
оценки и извлечени изводи от грешките в хода на историята. С това се занимава романът.
Жанрът също е подложен на еволюция, читателят на новото време го изисква. Историческият
роман също трябва да е в крак с времето си: „Традицията на жанра изисква той да е съзвучен с новите духовни търсения
на хората”. (Пенчев, 2012, стр.9) Необходимо е да се овладяват нови и
непознати сюжети, забравени герои , но и авторите не се задоволява само с историческата фактология, а извеждането
на по-висока степен на осмисляне на историята. Първите исторически романи имат илюстративен подход към
историята, но от ср.на 60-те години историческият роман претърпява значително изменение, неговият
център се измества от събитията към хората в историята. Поставят си
психологически задачи, да внушат своя философия за българската история, каквито
са философско-историческите книги на Емилиян Станев.
През 2013 година „Лето 1850” претърпява
своето второ издание. Романът има за тема въстанието в Северозападния край от
1850-та г., избухнало за освобождението на България - 25 години преди Априлското
въстание, но чиято история остава незабележима за следосвобожденския писател.
Сред изявените водачи, в разказа на Зарев, са Иван Кулин, Първул Стайков, Цоло
Тодоров, Петко Маринов. Делото не е отминато без обичайните спорове, а един
такъв се води между гордия и избухлив Иван Кулин и предпазливия Първул Стайков.
Активността и на двамата в делото е мотивирана от лична причина. Като
малък Първул е посечен от турците. Недъгът
му се отразява на мъжествеността, от което следва, че той не може да има
деца. Гласът му остава женствен на иначе мъжественото и силно тяло. Иван Кулин
също е лично мотивиран - когато е на
осем години вижда как обезглавяват баща му хайдут Ангел. Това тежи на съвестта
му и го прави по негови думи „нефален”. И двамата са борци за общото дело, но за
Кулин въстанието е „горчива изненада,
заслепение, блясък на светкавица”,
докато Първул съзнава, че е необходима повече подотовка, за да се
извърши освобождението из един път. Той най-добре осъзнава същността на робията,
която не само примирява хората, но ги и лишава от представата за движението на
времето:
„Робията
е майка единствено на природното време,
на кръговрата – мислеше си понякога Първул – цялото измъчено житие преминава в смяна
на сезоните, той помни кога ще трябва да засее зърното, да окопае лозето, да
извиси добитъка в планината. Нима за дядо Стоянчо не е все едно дали сега сме
хилядо осемстотин четирдесет и девето лето или хилядо седемстотин четирдесет и
девето? То е почти същото в мрачната утроба на робията, за него е важно утре да
разоре нивата, защото ако се забави седмица, земята ще изпръхне и житото няма
да хване. Ден и нощ, нощ и ден, сетне възраждаща пролет, знойно лято, тъжна
есен и дълга зима, после раждане, венчавка, отчуване на челяд, смърт –
съществувание затворено в кръг като вършеещ кон, във величието на природния
закон. Време, което изтича, но не носи напредък, усет за загуба или сполука,
вкуса на единствения и съдбовен риск.”
Мислите на героя са мотивирани от
търсенето на причина за избухналите въстания - тяхната кратковременност и
нефункционалност - поради които никога не успяват да се разрастнат из земите
населени с българи, нито обхващат големите градове. Няма памет за народните
бунтове, те са потушени, после забравени.
Всички жертви също, а раята отново се връща към земята, с която е
свързано препитанието й и се завърта в безпаметното си битие:
„Навярно затуй всяко народно
деяние е предпоследно – разсъждаваше Първул – ние оцеляваме, ала никога няма да
се освободим, готови сме да мрем като мухи за малкото, но никога за всичкото.
Манчовата буна, после Пиротското въстание, Нишкото, сетне друго и
друго...докога? Лее се просторна кръв, мъжете гинат залудо, постоянно е война и
съсипия, все е страх, насилие, неизвестност, сякаш правим нещо само защото
можем да го повторим и потретим! Това е кошмарът и преизподнята на робията, тя
ни дарява с безпаметност, лишава ни от народно време или още по-лошо, превръща
времето в страдание!” (Зарев, 1988, стр.58)
Лесно доловима е идеята на Владимир
Зарев с тези свои оценки. Словото е
липсвало на героите през годините на по-ранни въстания, но не кое да е слово, а
писаното. Само то има функцията на памет, на достоверно събитие, на История.
Може би затова и „Записките” на Захари Стоянов са от такава величина за
националната ни литература и памет. Но те представляват и четиво, на което
читателят се доверява напълно и приема за самата истина.
В историческото повествование водеща е
фигурата на Срацимир Шишманов – далечен потомък на царския Шишманов род,
възпитаник на търговската академия в Австрия. Там го заварва смъртта на неговия
брат – Петрак. Разглезен и горд, познал
битието на свободен човек Срацимир непрекъснато отлага своето завръщане, макар
писмата на баща му да добиват все по-заповеднически тон. Сякаш, за да се
измъкне от неизбежното „Трябва !”, предлага
брак на изгората си Лотхе, но бива отпратен. Предизвиква присмех дори с отчаяния вик, че е
от царско коляно. И така Срацимир Шишманов - един заможен в родния си град „роб” и образован „чужденец в една хладна и надменна страна, която приемаше единствено
смеха му” - се завръща при бащиния дом, за да подхване делата му. Поемайки
пътя към дома по Дунава, чрез вътрешните мисли на героя, Зарев постига едно достоверно
усещане, което може да се осмисли само от българин познал свободата навън: „Нещо родно, незабравимият мирис на юг и
робия бавно изпълни осезанията му...”. (Зарев, 1988, стр.13)С това се
познава родното – то не е спомен за държава и народ, а тъжно и сковаващо
сърцето усещане, горчивина и презрение. Мислълта,
че образованието и изпитите са напусто, обезпокоен Срацимир се пита какъв е
смисълът щом всичките му знания ще се разпрострат върху четири пет дюкяна: „винаги сумрачни, с плъстени подове,
вмирисани тънко на европейски разкош”.
Родът на Шишманоглу е устоявал и
укрепвал през дългите години на „робство”. Покровителстван от Австрия, на него
се гледа с уважение и от „правоверни”. Интересно е описанието на къщата на
Шишманови обобщена с една дума „Обиталище!”:
„...огромна,
вградена в грубия зид, тя приличаше на недоразвита крепост, беше красива с
издадените си еркери, напомняше смръщен човек с извитите си дървени скоби, що
ги подпираха, дом в който веднага личеше, че живеят много хора и с някаква
неясна и вече примирена тъга Срацимир си рече – „Обиталище!” (Зарев, 1988,
стр.18)
Къщата е една от последните крепости, при
чиито стени може да се потърси помощ. В една такава вечер пристига и бъдещият
монах, който ще пожелае да запише Историята. Въвеждането на исторически значими личности като Шишманови е
важен мотив в книгата. Той се явява стожерът на една забравила себе си
народност, но за която са оцелели народните песни и предания. Поколението на
царския род е единственота останала памет за някогашната България, а техният
дом се е превърнал в обежище: „Затемелена
отвсякъде, непроницаема, фосфорисциращо бяла, тази къща спасяваше и
покровителствуваше, бе един малък и до съвършенство изграден свой си свят,
изглеждаше непревземаема отвън и беззащитна отвътре, за нея Срацимир не можеше
да каже „моят дом”, защото тя бе на всички, които пълнеха безбройните и соби,
пристройките и мазите, беше утроба на несекващи раждания и смърти...блажено
обиталище.”(Зарев, 1988, стр.18)
Завръщайки се във Видин Срацимир
разбира, че причината за смъртта на брат му е убийство. Заподозрян е Рашид бей.
На негова територия двамата ще говорят за времето, свобода и властта във
неговия философски план. Ще узнае, че Петрак също е бил близък с бея, но се и
страхувал от неговата благосклонност към. Неусетно, тръгнал да мъсти за брат
си, Срацимир ще попадне в лабиринта от интриги на мухафъза. Разбрал, че брат му
е участвал издълбоко в подготовката на буната, осъзнава че това е причината той
да бъде убит. Едва избухнало, на въстанието е заложен капан, в който ще попадне
и Срацимир. Изловени, първенците ще бъдат разменени за един човек – летописецът
на въстанието. Попаднал в лабиринта от интригите на Рашид бей, Срацимир наивно
ще помоли бея да пощади живота на монаха, обещание, което на практика и спазва.
Но на место човек Рашид бей връща жив труп с отрязани крайници и изгорен език,
един „уродлив излишък”, за да не може никога повече да говори, за да бъде
прекъснато словото и паметта.
Финалът на книгата е един от
най-силните моменти – сватбата на Срацимир и Невена, на която ще бъдат венчани от
същия осакатен монах, но вместо тържествено слово, той ще мучи. Сватбеното хорото
е традиционен мотив в българските книги отразяващи преломни исторически събития.
Символизира безкрайността и повторението на което нашата история е обречена, но
и лудостта, опиянението, единственият отчаяно свободен жест на робията си. И
това ще бъде провидяно Якоб фон Ваха - австрийският консул във Видин:
„В
безумния и безкраен танц бе събрана волята на людете да оцелеят, беше мъртва,
невъзможна, съвършена съпротива на един народ, беше вопъл и стон на нещо, което постоянно убиват, а то
продължава да живее” .(Зарев, 1988, стр.259)
Чужденецът изпитва състрадание,
преминаващо в прикрито презрение, затова че българите християни, като част от
постоянното насилие, се превърнали сами в любима човешка жертва и затова са
виновни сами пред себе си. Въстанието го въодушевява, разгромът приема като
собствено поражение, но в хорото Якоб съзира тяхната гордост: „те не молеха, а предизвикваха, посечената
буна се беше превърнала в интимност, в някакво отчайващо и съдбовно сдружение...в
болката си бяха непревземаеми и в страданието намираха свободата си.” Посредникът знае, че с нищо повече не може да им помогне, знае и,
че писмата, които редовно праща до Европа са просто забавни новини, и че този
народ е сам в робията си.
Един от сложните философски погледи,
авторът отправя към смисъла на словото. Не е случаен образът на летописеца, с
който романът започва като житие - един монолог към Бога, с отправените въпроси
и намерени отговори в края на книгата. Тук словото не е осмислено само във функцията си на памет, както го
познаваме от един друг летописец, а като религиозно, свещено тайнство, което е
и суета и грях:
„Що е памет, освен словото,
с което се отстояваме и огласяваме нетленността си? Що е истина, освен словото
из което се търсим? Що е забрава, освен словото, което сме погубили? Що си ти,
Отче мой, освен словото, с което те викам из самотата на молитвите си?
Но също тъй зная,че
словото е суета и грях, че ме изпълва с непростимото коварство да се премеря с
теб, да се докосна до съвършенството, като съм създаден от кал и хитростта на
змията.”
Роден в седмия месец, прогледнал в този
свят „не навреме”, развил сетива да
вижда и разбира зад съзримото, от простия Пуйо до монашеското си име Йоан,
монахът ще извърши и своите прегрешения, за да се превърне накрая в ненужния „уродлив излишък”. Но надхвърлил смисъла
на словото, той ще направи най-важното заключение. Зад нещастието му не стои
нито Срацимир Шишманов, нито Рашид бей, нито съзаклятието, а самият той.
Поблазнил се да разгласи, че записва историята на бунта - познава и той суетата
си. Потушеното въстание скоро е забравено от новите грижи и беди, сполетели
хората, пита се дори истина ли е било или сън. Истинското поражение намира в
забравата. Последните изречения от книгата имат значение – символ. Макар и с
осакатено тяло, не успяват да осакатят духа и възторга, които се съдържат в
словото преминало в камбанения звън от Раковишката обител.
Романът на Владимир Зарев надхвърля разказа
на историческото събитие, авторът създава по-широка рамка на книгата от самото
въстание, въпреки че то е водещата посока на разказа, а Георги Пенчев казва: „Отличително за романистиката на Владимир
Зарев е анализът и оценката на събитията през призмата на сложен философски
поглед.”(Пенчев, 2012, стр334). Книгата на Зарев е от онези български
книги, които се четат с тежест и мъка, с горчилка, защото те не възвисяват в
патриотичен дух и героизъм, а смело набъркват в онези гнили места от слабостите
на нацията, вглеждат се в духа на времето и създават неговата епоха-постижение,
което сама Историята като наука, не може да създаде без литературата.
Цитирана литература:
Зарев, Вл. Лето 1850. София:
„Отечествен фронт”, 1988.
Пенчев, Г. Българският
исторически роман. Част Втора. София: Университетско издателство „Свети Климент
Охридски”, 2012.
Пенчев, Г. Българският
исторически роман. Част Първа. София: Български писател, 2006.
Автор: Дора Иванова
"Под линия", 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар