Надежда Дерменджиева - "Без упойка"

Черният сборник (Поредица „Нова проза“)

         „Без упойка“ също е част от поредицата на университетското издателство „Св. Климент Охридски“ – „Нова проза“. Поредица, която сякаш все още не е изплувала на повърхността, за да бъде забелязана от повече четящи, но чийто млади автори предизвикват интерес със своето творчество. Несъмнено могат да се открият доста прилики в писането им, но тази работа разглежда конкретно книгата на Надежда Дерменджиева – „Без упойка“. И веднага си личи, че оформлението на корицата е подобно на останалите сборници от поредицата, но тук цветовете са само бяло и черно.

         Първото изречение винаги прави впечатление при започването на книга. В първият разказ („Happy End”) то е леко провокативно и интересно. Разказвачът сам описва външния си вид и сам си го харесва и хвали през целия разказ. Създава се впечатлението, че е някоя „кифла“, но настъпва повратен момент и става ясно, че това е гей, който се опитва да бъде жена. Обратът настъпва, когато се появява друг герой, чието име остава неназовано, който сваля булото на заблудата от мислите на читателя. Този герой ясно изразява негативното си отношение спрямо гейовете, което може да даде повод за размисъл, относно възприемането на различията. Авторката напълно умишлено води в посока към едни очаквания, когато ненадейно разяснява как всъщност стоят нещата.

         Много силна роля изиграва вторият разказ в книгата – „Склопяване“. Под линия е обяснено, че това всъщност значи „Завъртане и сливане на равнини“. В този разказ (а и като цяло в този сборник) фигурата на бащата е представена в отрицателен план. Той е обект на разочарование, омраза, ненавист. Превръща се в дивак, в животно, в отвратително и гнусно чудовище, в „застояла пикня“. Сцените, които са описани с неговото участие, са брутални, трудни за възприемане от някои читатели навярно, но пък са представени изключително смело, директно и категорично. Усещат се истински, затова вероятността да докоснат по-дълбоко читателя е огромна.

         Черното и бялото от корицата вече добиват смисъл чрез този втори текст. Нещо повече, те започват своето сливане, за да оформят грозните картини, които без съмнение са част от действителността, съставен елемент от света на хората. Надежда Дерменджиева без никакво колебание „праска“ още една тема, която да стегне възприемателя, за да го държи нащрек.

         Майката от своя страна е големият липсващ тук. Тя е в друга държава, мъртва или просто избягала, а иначе така необходима на героинята.

         „И после усетих цялата му тежест върху себе си и своята тежест и тежестта на света и после усетих болка болка болка неговата болка моята болка къде си майко защо трябваше да ме оставяш усетих и твоята болка напред назад напред назад стегни колана стегни го за да умра боли ме разкъсвам се вътрешно разкъсваш ме мразя те мразя баща си мразя те мразя те мръсен изрод искам да умреш копеле боли боли тежиш ми искам да умра стегни колана ставаш още по-тежък върху мен и още по-бързо напред назад напред назад навътре навън навътре навън и последен силен тласък и мрак мрак мрак болка ужасна болка неизлечима болка незабравима болка непоносима“ (Дерменджиева, 2013, стр. 16)

         Решението този текст да бъде в Аз-форма е от изключителна важност. По този начин описани, събитията добиват пълнота, а смисълът на думите се засилва, те започват да ехтят по-силно и по-силно в мислите на четящия. А тормозът и изнасилването, представени от гледната точка на четиринайсетгодишната потърпевша, без да бъдат спестени подробности, относно усещания, аромати, болка и мисли, печелят съчувствието към потърпевшата и ненавистта към извършителя. Конструкцията на разказа е по-усложнена и разпокъсана. И въпреки че може да се получи усещането за неразбиране, за трудност при свързването на отделните части, всичко се изяснява към края, като отново настъпва момент, в който се ускорява динамиката, изреченията стават по-кратки, епитетите намаляват, достига се връхна точка, след която настъпва яснотата. Всичко това написано по един напълно директен начин, със свободно боравене с всякакви думи.

         Подобни преобръщания в сюжета се срещат и в други разкази. „Лунна соната“ започва като романтична история, за да се превърне в гнусно, подробно описание на опитите на героя да преодолее силната си възбуда. В „Под пейката“ лирическият разказвач, който е жена, носеща името на авторката, предава размислите върху собствените си думи и действия, за да се стигне отново до изненадващ край в един от софийските квартали.

         Феминизмът е друга тема, която е застъпена в тази книга. Във „Филантропия“ главната героиня е жена, която е еманципирана, самоуверена и хладна в отношенията си към другите банкерка. Тя натравя куче, защото то търси нейната ласка, в което тя усеща опит да я съжалят, а съжаления не може да търпи.

         Лирическият разказвач в текстовете приема формата на жена, носеща името на авторката, на мъж, на дете, дори и на куче, като в повечето случаи събитията са разказани в първо лице, единствено число. Диалозите са предимно в интимна обстановка и се случват на места, на които двамата (обикновено мъж и жена, но има и такива, в които са две жени или двама мъже) са сами, пишат, пият и говорят за своите сексуални желания, общо минало или за „неща от живота“. Но и като цяло, трябва да се отбележи фактът, че броят на героите в отделните разкази не е голям. В „Избори по никое време“ пък, без никакво притеснение, са описани леко извратени сексуални сцени, в които обаче водещо е чувството за любов, идеята за пълното сливане на двама души.

         Откритият начин на писане и заличаването на почти всякакви граници между автор, повествовател и читател при повечето текстове доближава книгата до дневниковия формат. Името на повествователя не винаги е споменато, но когато това е направено, то съвпада с това на авторката или нейните инициали - още един показател за характера и самоувереността на младата писателка.

         Това е проза, която не се свени да назовава нещата с истинските им имена, да размаха пръст, да порицае, да напсува, да удари, да изкрещи, а също така и да престъпи границите на общоприетото и разумно, за да даде воля на свободния дух. Това е проза, която е израз на разочарование, на обида, на погнуса и развращение, а подбуди могат да се потърсят на много места. Надеждата липсва, някак не се вписва в полезрението на тази книга. Красотата е видяна в бруталното, в извратеното, в болката, раждаща нежелано съчувствие. Всичко това води до изкривяване на възприятията за любов и нежност, до извода, че „щастие няма“.

         Впечатление прави, че на места шрифтът е различен (наклонен). И не само графически. Усеща се, че в тези моменти думите сякаш отразяват по-ярко своя смисъл, емоциите стават по-силни, чувствата по-дълбоки. Все едно именно тогава повествованието е най-интимно и близко, защото самият говорител се обръща на „ти“ към читателя.

         Книгата продължава да нахвърля много наболели и актуални теми за размисъл. „Двойна доза“ например е разказ, който започва с обяснение за пристрастяването към хапчетата и въздействието им. За „Диалози и вагини“ е отредена темата за проституцията. Показан е случай за това как се тръгва по този път. В „Домашно насили“ заглавието е в пряка връзка с разказа. Описани са случки с брутални сцени на домашно насилие. Има не са дадени на извършителя и жертвата, защото е ясно и лесно се подразбира, че това може да бъде всеки. Стига се до извода накрая, че освен щастие и любов, свобода също няма.

         Във всички текстове е налице физическият контакт, бил той погалване или удар. Така че това е проза и на допира, на докосването, което от милване може да прерасне в зверски побой и изнасилване.

         Постмодернистични черти в тази книга могат да бъдат намерени много. Най-натрапващо в тази насока все пак може да се приеме заглавието „Dies Irae”, което е взето от една от известните заупокойни литургии в римокатолическата църква (реквием, свързван с това заглавие, иначе превеждан на български като „Денят на Страшния съд“). В разказа с това заглавие героинята е болна от неизлечима болест на сърцето, но вместо да спазва диета или да се моли за чудотворно спасение (както е в латинската песен), тя прави всичко, което й и е било забранено. Вглеждайки се по-дълбоко в текста, може да се открие отново това характерно за тази книга отрицание на любовта, жаждата за свобода и откъсване от всички тези окови, които животът връзва и които подтикват героинята да пожелае смъртта пред избавлението. Ако се продължи по нишката на постмодернизма, трябва да бъде добавен и „Амфиболия“, където се продължава с варирането на шрифта, като тук вече се забелязва и липсата на главни букви и нестандартното изписване на някои думи и изрази, които сякаш са изговорени от заекващ. Но обяснението за този похват може да бъде и друго. Това е разказ, в който лудостта е взела връх, което просто води до създаването на тези промени, предизвиква ги. Иначе към постмодернистичните показатели могат да бъдат добавени заглавията, освен тези на различни езици, и тези, които са свързани с медицината, добавяйки в това число множеството медикаменти, които се изброяват в някои текстове и познанията на авторката за тяхното въздействие, техния ефект. Също така разкъсаната структура на текстовете, липсата на препинателни знаци и т.н.

         Вече стана дума за различните типове повествование. В „Hardcore” разказва от ролята на гей, от страната на двама братя, като в един момент повествованието става дори третолично. Гледните точки към събитията се сменят. Това е разказ за гейове, убийства и гавра с труп – поредната порция брутална, жестока и извратена действителност.

         Иначе за първи път в разказа „Без упойка“ събитията се преместват в село. В почти всички други разкази София е неизменната сцена, на която се развиват събитията. Главната героиня тук (Мария) губи новороденото си дете, след като то измръзва, заради безхаберието и безотговорността на болничните служители, а след това губи разсъдъка си. Накрая убива щастливо женените луди мъж и жена на селото, заедно с красивото им и умно дете, за което им завижда. Разказът започва с финалната сцена, след което са проследени събитията, довели до нея, а преди отново да настъпи връщане към нея, с наклонен шрифт напълно подробно е описано лечението с електрошок.

         В „Студена светлина“ събитията се случват бързо, показват се като моментни сцени, които трябва да бъдат разглеждани цялостно. През гледната точка на куче повествователят заявява своето желание за мъст. Което си е напълно заслужено, имайки предвид причината. Показана е човешката небрежност и жестокост, заедно с липсата на здрав разум, чувство за отговорност и морални ценности.

         „Не разбирам родителите, които не отмъщават за децата си. Колкото и голяма да е мъката им, тя не би трябвало да може да заглуши желанието за мъст. Когато умират деца заради човешка небрежност, не би трябвало да има милост. Лекари, шофьори, администратори, учители... Всички те трябва да бъдат наказани. А когато видиш, че не изпитват вина, наказанието трябва да бъде двойно по-тежко, по-гадно и по-болезнено. Дали ще ги пребиеш, ще ги осакатиш за цял живот, ще ги залееш с киселина, ще ги ослепиш, изнасилиш, отвлечеш и измъчваш, изгориш, застреляш... няма значение. Трябва да има възмездие. А най-честно би било да убиеш техните деца. Честно ли? Не разбирам родителите, които не отмъщават за децата си.“ (Дерменджиева, 2013, стр. 105-106)

       И тук трагедията, до която се стига заради вече споменатите причини, довежда до лудостта на героинята. Човешкият мозък е слаб, за да удържи подобни тежки процеси.

         „По истински случай“, който е предпоследният текст от сборника, поражда много въпроси. Дали интервюираната в него „Н.“ Е самата авторка и по този начин тя още повече открехва себе си, света си за читателя? Дали животът, който Н. Описва, разсъжденията и изводите наистина са „по истински случай“? Заглавието, потокът на речта, стилът – всичко говори за това, че въпросите, които четящият тази книга тайно се пита, относно самата Надежда Дерменджиева, най-сетне намират някакъв отговор. Но остава и вариантът, който е по-малко вероятен, всичко да е една добре изпълнена планувана измислица.

         Да, този сборник е изпълнен с жестоки, агресивни, брутални, зверски и какви ли още не сцени и образи, но този сборник, освен всичко друго, има и своя позиция, свой глас, който се превръща в писък, стенание и вик, подтикващ към ответна реакция, защита, отмъщение. Най-вече се вижда позицията на жертвата, на потърпевшия. И е напълно възможно немалко читатели да бъдат отблъснати от описаното вътре, да се стъписат, дори да се откажат от пълното прочитане. Но трябва да се вземе предвид и друго. Литературата, до една или друга степен, винаги е била отражение на действителността, било то и само на отделни аспекти от нея. Така че тази книга се явява един вид фенерче, което да освети някои по-тъмни кътчета от заобикалящата ни действителност, а после да светне в лицата и главите на всеки неин читател.

Автор: Мехмед Атипов

"Под линия", 2015г.