„Езерното момче“

 Съдбата на другия

  „Душата му бе по-слаба от книгите и мечтите,

за да може да им се противопостави.”

            Целите на настоящият текст се свеждат до обговарянето на повестта и обглеждането и в контекста на настоящето. Разглеждане на основните проблемни ядра в идеен и естетически план и евентуалното прокарване на мостове между «Езерното момче», «Бариерата» и «Белият гущер» с цел коментар на този своеобразен литературен «триптих».

Концентрираме се върху късния Вежинов и по-конкретно върху повестта му «Езерното момче». Текстът се появява през 1979г. Предшестван е от повестите «Бариерата» и «Белият гущер», които определено носят успех на своя автор. Павел Вежинов е сред първите наши писатели, които се обръщат към фантастиката. Още през 60-те години той пише «Сините пеперуди» и «Моят пръв ден». Но късните му повести акцентират на морално-психологическите проблеми в обществото. Желанието на човека да се развива и да покорява нови върхове води всъщност до отдалечаването му от човешкостта. Именно това се случва в повестта «Белият гущер». А в другите две повести естествените интелект и свобода са погубени от рациума на обществото, което отхвърля всичко, което не се вмества в представите му за нормално, за допустимо. Научно доказано е, че човек използва сравнително малка част от капацитета на мозъка си. Има множество и разнообразни проучвания за това, че използването на мозъка по-интензивно би довело до «срив в системата» по чисто биологични причини. Възниква въпросът дали това е така и дали героите на Павел Вежинов не са хуманоиди, които са се развили индивидуално, различно от общия поток, достигайки до по-високо ниво в своята еволюция. Всичко това са само идеи, които бихме искали да разгърнем в хипотеза. И ако трябва да бъдем по-точни, дали Доротея («Бариерата») и момчето от езерото са отклонени от психологическото си развитие индивиди или са развили се преждевременно хора, които «нормалният» свят отхвърля. В тази хипотеза Неси («Белият гущер») е изключен, защото неговата поява и съдба са предопределени от научните експерименти на баща му. Докато Доротея и Валентин са или грешка на природата, или неин шедьовър. Дори бихме добавила, че носят нещо божествено в себе си. И способността за летеж, и връщането от смъртта са символ на не-земното. 

Тук бихме искали да цитираме Светлозар Игов, който определя по интересен начин
творчеството на Павел Вежинов: «Той не мислеше, че творчеството трябваше да бъде временна утеха на човека в страданията на земното му съществуване, а инструмент за преодоляването им.... Вежинов вярваше, че за да бъде променен, светът трябва да бъде правилно обяснен. Да бъде видян ясно.»[1] 

«Езерното момче» е текст, който провокира. И съвсем естествено се поражда въпросът кой именно вижда по-ясно света, кой го обяснява по-добре? Валентин или родителите му, учителката, съученицете на момчето… Самото заглавие задава една приказна парадигма на четене. Асоциациите, които поражда са именно в сферата на фантазното, на въображаемото, на детски свободното. И по този пункт заглавието сякаш играе роля на своеобразен ключ към разчитането на текста. От друга страна, заглавието става пълнокръвно чак на финала на повеста. До този момент то сякаш просто определя Валентин като момче, което разказвачът е срещнал край едно високопланинско езеро. Именно финалните страници изясняват езерното момче, осмислят пътя му, съдбата му и избора, който прави.

Провокативен е текстът, особено четен в днешно време, и особено за едно по-младо поколение, което не е живяло във времето на Валентин. Човекът днес е толкова погълнат от себе си, от материалните си потребности и от технократичното ни общество, че често забравя за съществуването на простите, дребни нещица, които ни карат да се усмихваме. Обсебени от технологиите и удобствата на нашето време, дори забравяме да говорим. Комуникацията се свежда до обмяната на кратки текстови съобщения по телефона, недовършени изречения и осакатени думи в чата. Икономията в езика е добре известно явление, но ни се струва, че днес в съчетание с модерните средства за общуване, тя по-скоро връща човечеството векове назад към онази епоха на нечленоразделни звуци, с които се е опитвало да общува.

Смятаме, че един от основните проблеми, които засяга Павел Вежинов е свързан именно с езика, с комуникацията. И то не просто комуникацията между различните поколения, а способността за общуване като отличителна черта на човека, и  като основна функия на езика. Оказва се, че героите му, макар да са носители на един език, не са способни да говорят помежду си на него. Авторът ги лишава от способността да общуват, което и предпоставя трагичната им неосъщественост.

С всяка изминала година човечеството се развива, с всеки изминал ден технологиите, с които разполагаме се осъвършенстват, всяка минута се прави по едно малко откритие, което би трябвало да подобри живота ни: да се лекуваме по-лесно, да заболяваме по-малко, да печелим повече и по-бързо, да си позволяваме по-добро качество, да бъдем по-щастливи.  Щастливо ли е обаче обществото и индивида като отделна негова единица? В какво измерваме щастието и себе си? Това са все въпроси, които пронизват и трите повести на П. Вежинов. Въпроси актуални както за времето, в което е написан и издаден текста, така и днес.

В структурен план «Езерното момче» е изграден от петнайсет фрагмента, които са сравнително самостойни. Всеки от тях може да бъде определен като малък разказ или приказка, а всички заедно изграждат общото тяло на повестта. Освен това имаме няколко посоки, в които тече разказът, а именно: изповедта на литератора Найденов и неговото разследване; приказният свят на Валентин и неговите приключения; светът на възрастните – Лора, Радослав, учителката Цицелкова, професор Евгениев и донякъде светът на другите деца. Веднага даваме пояснение защо към света на възрастните прибавяме и света на другите деца. Защото по своята същност те копират това, което виждат. Да, по детски разбира се, но все пак се създава усещане за вторичен свят на възрастните, огледан в този на децата (виж Разговора между Валентин и Нуша, стр.267; отношението на Цицелкова и класа към съчинението на момчето, стр.280). Съвсем закономерно се наблюдава и промяна при разказвача. Когато говори литераторът, разказът се води от 1л.ед.ч. Когато се разказва обаче историята на семейството и съдбата на членовете му до срещата им с Найденов, и когато се разказват сънищата, приказните картини и приключения на Валентин, тогава се наблюдава т.нар. вездесъщ повествовател.

В повестта има непрекъснато прехвърляне и в чисто темпорален план. Разказът започва в наши дни, след което авторът ни връща в миналото, когато Валентин е четиригодишен и разказът се движи към деня на срещата. След това наративът бива разкъсан, читателят се връща към настоящето и разказа на литератора, а след това отново назад. Така чрез множество реминисценции се изгражда изключително сложният хронотоп в повестта. Подобни разкъсвания на разказа се наблюдават не само между историята на литератора и тази на семейството, но и вътре в собствените Валентинови приказни светове. Спокойно можем да кажем, че се разкрива една многопластова структура. Приказка в приказката и разказ в разказа.

Повестта е интересна и с това, че има своеобразна затворена, рамкирана структура. Първият фрагмент, който към своя край съдържа диалог между Валентин и баща му, всъщност е началото на финалната част на текста, която ни доразкрива какво точно се е случило между потеглянето на джипката и телефонния разговор в кабинета на полковника. Т.е. първият и последният фрагмент са достатъчни, за да ни стане ясна случката. Но това, което прави ценна повестта и Павел Важинов  майстор е именно случващото се между 1-я и 15-я фрагмент. Плънката, която осмисля текста. Цялата емоционална окраска, богатият детски свят и детайлното му разгръщане са това, което прави от «Езерното момче» един истински любопитен текст.

Нека разгледаме няколко проблемни зони в повеста, които са дискусионни и днес. Разказът започва със задоволяването на един каприз за високопланински риболов. Другарят Найденов не е от най-щастливите хора в соцобществото, но пък има възможност да харчи държавни пари, за да задоволява прищявките си. Оказва се, че тази му страст – риболовът – е това, което ще сблъска и обвърже съдбата му с тази на Валентин. (Тук ни се иска да направим едно уточнение. Героите в повестта са доста, но ние ще акцентираме на това, че ключови образи в текста са Валентин и Обществото като колективен образ.) И така, риболовът или неговата неуспешност в лицето на едничката розова балканска пастърва ще обвърже здраво Валентин и литератора, и ще се окаже ключов момент в сюжета на повестта. Още щом стига до езерото, рибарят описва картина едновременно величествена и мрачна. Сякаш с тези начални редове авторът ни подсказва, че езерото е спасение, но то може да бъде постигнато само чрез смъртта.  Усещането за приказност в повестта се проявява също в тези първи страници. При срещата на момчето и Найденов, литераторът го описва като «езерен дух». Синьото, езерното, което е силно характерно за творчеството на писателя, (също като риболова, хазарта, кинематографията които имат своето място в текста) имплицитно преобладава в момчето, сякаш историята на живота му, така силно обвързана с морето, се е пропила в плътта, в излъчването му. То носи в себе си онази необяснима природна обаятелност, която мигновенно те кара да разбереш особенността на човека срещу теб.  Тази първа и последна среща на героите белязва и двамата. Тя ги натоварва и при раздялата си и двамата изпитват облекчение. Без ясна причина. Единият е спокоен, че се е отървал от рибата, а другият, че се е отървал от човека. Но в тази така кратка среща се препилитат светове. Този на човека и този на природата, на божественото. Само в няколко минути Найденов разбира колко необикновено е момчето. Отговорът, който дава Валентин, сякаш телепатично отгатнал въпроса на мъжа, излъчването и мъдростта, които носи, емпатията, която го определя като индивид – всичко това е само бегло отражение на света, който Валентин носи вътре в себе си. Свят необятен и толкова реален, колкото и този на възрастните. Съвсем несъзнателно, усетил особеното в момчето, Найденов свързва рибата с него, като по този начин задава парадигмата, че именно това чисто детско и искрено вярващо в чудеса съзнание може да я съживи. Още в самото начало на повестта е заложена формулата: за да живее рибката, трябва да се пожертва момчето. Където рибата може да бъде разглеждана като символ на свободата, въображението, чистото съзнание и вярата. Да не забравяме, че тя е и основен христиански символ. «Чувствах се облекчен, олекнал, освободен от потискащото чувство за вина. Каква вина, всъщност? ...Много по-късно разбрах ... просто се бях отървал от рибата. Момчето нямаше да я съживи, но така или иначе, аз се бях отървал. »[2].

Интуицията, която Найденов проявява по отношение на детето се отключва отново по-късно, точно преди да разбере за смъртта му. Героят, който е осъзнал безсмислието и празнотата на своето битие решава да направи свое лично разследване. По този начин той се опитва да придаде някакъв, макар и закъснял, смисъл на своя живот чрез «спасението на момчето», поддържайки жива паметта за него.

Самата история едва ли би била така интересна, ако в нея не присъстваше Валентин. Средностатистическо еснафско семейство. Баща юрист, майка актриса. Стремежът на бащата да осигури материалното благоденствие на семейството често се сблъсква с културните и духовни необходимости на майката. Докато единият е обсебен от мозайката и бидето в банята, другият е погълнат от „Дон Карлос”. На фона на тази картина само-расте едно момче, което е надарено с особена чувствителност към света и всичко, което го заобикаля. В това число и родителите му. Бидейки различен, Валентин намира в себе си света, от който има нужда и който го кара да бъде щастлив. Затова и успява да оцелее сред родители, които са всичко друго, но не и щастливи, и от които не получава така нужните за всяко дете любов и внимание. Бащата осъзнава, че никакъв дом, колкото и моден да е, няма да му даде топлина и обич в семейството. А майката разбира, че се е излъгала в съпруга си, но никога няма да има сили да поправи грешката си. Това е и причината Ибсеновата «Нора» да е единствената пиеса, която не може да понесе, психически и физически. Скрита в някой ъгъл на театъра, тя плаче и е неспособна да съпреживее случващото се на сцената, където припознава собственото си нещастие като жена и съпруга. Животът на Нора е този, от който копнее да избяга, но никога не би имала кураж за това. Театърът – единственото място, където тя се чувства пълноценна, осмислена, жива – също не и дава покой. Семейството като основна структурна единица на обществото, като негов мини модел не може да се случи. И някъде между собствените нещастия на родителите се прокрадва Валентин – истински, жив, но ефимерен.

«…момчето растеше слабо и бледичко... живееше като бледа сенчица край своя залутан баща и завеяна майка... Обичаха го естествено, всеки по своему, но бяха така заети със своите земни и неземни видения, че често съвсем го забравяха.»[3]

Животът на Валентин би се развил по друг начин, ако и родителите му бяха други. Може би бил също така надарен, но трагичният край нямаше да съществува, ако имаше кой да обърне внимание на неговите особени нужди. Но светът на момчето е такъв, какъвто ни го е описал Павел Вежинов: отвеяни родители, тихо дете, което малко излиза навън и което не комуникира. Дори когато става свидетел на детските игри, Валентин е страничен наблюдател. Никога не се включва, не ги разбира, те са му далечни. Собственият му свят е толкова богат на приключения и възможно-невъзможности, че реалността изглежда скучна и сива. Всички въпроси, които го вълнуват са далеч по-различни и по-философски от обикновеното детско „защо”. «Майко, цветята ли са по-красиви или хората?»[4] За детето всички живи неща си приличат, следователно са съпоставими. Но майката (възрастните въобще) гледа на нещата по различен начин. Тя не вижда хората като част от естествения свят, а като нещо външно за него. И затова много скоро момчето се научава да прави чудеса, да претворява света, да създава нови пространства. Не е случаен и фактът, че детето заживява в света на сините пеперуди и именно там се чувства щастлив, спасявайки своята обезцветена пеперуда. Акт, който може да бъде припознат като зов за помощ, тъй като сам Валентин е обезцветено създание в света на нормално-цветните. Интересен е фактът, че в мечтите на момчето и в техните проекции се откриват реалистични елементи, които детето пречупва през призмата си на първооткривател. Такъв е моментът с покоряването на Марс. Всички сме наясно с факта, че и към днешна дата Червената планета не е покорена. Но свободата на мисълта позволява това да се случи в детското съзнание. Въображението не познава граници, когато му е дадено разрешение да лети. И така след като през ’69 година Армстронг е стъпил на Луната, Валентин няма работа там. Това място е открито и покорено. Но Марс е съвсем друга история. Там човешки крак не е стъпвал, там живее принцеса, която има нужда да бъде спасена, там живее и страшната Баба Паяк. Валентин стига успешно до планетата, разправя се набързо с чудовището, използвайки своя лазерен пистолет. Помага си с няколко атомни бомбички и спасява принцесата, заточена на Марс от самите капиталисти. Забавна комбинация от приказен мотив, научна фантастика и соцреализъм. В действителността обаче, светът остава все така чужд и далечен за момчето. Колкото и комфортно да се чувства детето в своите имагинерни светове, реално то присъства в друг свят - доста недружелюбен. Спорът, който възниква между родителите след преместването им в новия апартамент и на който неволен свидетел става Валентин, отключва една особена емпатия към бащата. Радослав само за миг разбира колко нещастен е всъщност. Само няколко разменени реплики с Лора и «нещо в него се пречупи, гръбнакът му може би, цялата му костна система.»[5] Това е и времето, в което синът започва да пести мечтите си. Сякаш с напредването на възрастта човек е обречен да става все по-рационален, все по-посредствен.  Ключов момент тук се оказва способността на Валентин да чете книги още на 6 години. Те се явяват своеобразен медиатор между реалния свят и мечтите му. Не без значение са и книгите, които чете момчето. Романите на Ф. М. Достоевски се отличават с изключителния интерес на автора към интелектуалния живот на героите, към разкриването на сложното и противоречиво човешко съзнание, каквото е и това на момчето. Как след това да изглежда интересно училището, как да го впечатли учителката и как да буди респект? Тук  се отключва още един важен казус в повестта – немощта на образователната система, когато срещу нея се изправи не-традиционен възпитаник. Липсата на гъвкавост и мотивация, както в ръководните органи на тази институция, така и у учителите, онагледява колко страшно и опасно може да бъде училището. И макар повестта да е писана през 70-те, това е проблем, с който се борим и днес. Училищният свят е негостоприемен и това е предопределено от невъзможността  Валентин да започне заедно с всички останали. Още в този момент авторът го обрича. Колкото и да се променя светът, колкото и да се променят децата и училището има неписани правила, които са универсални за всяко време, за всички ученици. И това да си като другите е едно от тях. Ето тук виждаме огромното разминаване между всички останали деца и Валентин. Веднъж, защото не успява да започне на 15 септември заедно със всички и втори път, защото е облечен различно. Синьото костюмче, с което го е изтупала майка му е втората причина за разделението. В очите на класа той е различен, следователно не-нормален. Като прибавим към всичко това и първоначалното нежелание на учителката да го приеме и последвалото отношение, то положението става нетърпимо. Собствената му майка, която определя този етап от живота на сина си като битка, през която всяко дете трябва да премине, няма идея колко жестока е тя всъщност. За момчето тази битка се оказва непосилна. Училището се превръща в затвор, в сиво, студено, без всякакво въображение пространство. Единственият слънчев лъч се оказва една съученичка на Валентин.

Открил веднъж книгите, мечтите му обедняват някак, макар че самите книги се превръщат в повод за нови мечти, в които Валентин вплита и Славчето (съученичката). Техните проекции се разгръщат пред очите му като нощно кино, за да стигнем до момента, в който момчето ще изрече «Господи, искам да ме обича!»[6] Защо и как се ражда тази молба-изповед? Заставаме зад тезата, че това е мястото, където детското сърце се е отключило и изплаква своята най-голяма болка. Виждайки за пръв път в очите на своята съученичка искрено щастие и доброта, почувствал топлината на друго човешко същество, съзнанието и емоциите на Валентин претворяват всичко това в съня. А сам по себе си той (сънят) е проекция на това, което не достига на Валентин в живота, това от което е лишен – любов и щастие. Цялото му същество крещи от този недостиг и съзнава, че той няма как да бъде компенсиран, затова се ражда и необходимостта да се направи жестока жертва. В името на любовта Валентин трябва да предостави сърцето на майка си, на своята любима, за да го обича тя. Нещо, на което той не е готов и което го дистанцира както от въображаемия субект на неговите чувства, така и от реалния. Смъртта на майката е доста разработван мотив в приказките. И според д-р Красимира Байчинска тя рядко е буквална. «Всъщност това е своеобразен инициационен процес при момичето. Моментът на преход от детството към зрялата възраст, към самостоятелния живот.»[7] Трудът на д-р Байчинска е посветен по-скоро на отношенията майка – дъщеря, но смятаме, че в разглеждания текст могат да бъдат припознати именно инициационния акт и необходимостта от откъсване от фигурата на родителите, каквото се случва по-късно. Всъщност в основата на проблема лежи нарушената комуникация. Между възрастни и деца, между родители и учители, между самите възрастни, между самите деца. Оказва се, че всяка отделна група говори на собствен език, който много трудно достига до своя адресат. Нарушената функция на тази  изконна способност  на човека – да комуникира, както и отсъствието на «общ» език, като неин проводник води до нещастието на всеки един от героите. Всеки от тях е част от колективния образ на обществото, което отказва всякаква комуникация на хора като Валентин и Доротея. Това ги принуждава да търсят своето щастие в неща, които принципно се асоциират от хората с негативното. Лудостта дава криле на Дротея. Треската носи истинско щастие за Валентин. Така всеки от тях, отритнат от масата, определен като не-нормален намира себе си и своето щастие в също толкова неприемливи и не-нормални неща. «Кожата  му бе станала толкова прозирна, та през нея сякаш се провиждаше бледата руменина на плътта. ... През ум не и минаваше, че е щастлив.»[8]

Единственият, който успява да оцени качествата на момчето и да го разбере е неговият чичо. Той е този, който подарява на Валентин най-прекрасните дни в неговия живот. В лицето на професора детето намира съмишленик, изповедник, дори може би приятел. Чичото е този, който му дава повече любов, проявявайки разбиране, отколкото Валентин някога е получил от родителите си. В същото време обаче той също носи вина. Месецът, който прекарват заедно разкрива на Валентин морето и неговия тайнствен, загадъчен и приказен свят. Това е времето, в което момчето спира да мечтае, защото животът такъв какъвто му се случва е самодостатъчен. Приключенията и откритията, които Валентин изживява го даряват с щастие и удовлетвореност, каквито не познава до този момент. Но дори в тези най-прекрасни дни Валентин не успява да се отърве от усещането, че е различен. «И за последен път той разбра, че не е като другите, че е съвсем, съвсем различен, че вижда неща, които другите не виждат и чувства всичко около себе си с някаква нечовешка сила. .... Така че тая бърза целувка, хладна, зашеметяваща, си остана последна в живота му.»[9]

Единствено по време на живота си с чичото Павел Вежинов описва Валентин да се радва, да се смее, да разговаря непринудено. И всичко това се случва действително, а не в мечтите му. Заключението, което можем да направим е, че един месец заедно с чичото е равен на един месец истинско щастие. Нещо, което родителите на Валентин не разбират. Собствената му майка е щастлива, защото в този месец е оставила някой друг да се грижи за проблема и. Чичото, който е осъзнал пагубната сила на учителката настоява момчето да бъде преместено в друго училище, за да се съхрани талантът, който има, за да не се похабят въображението и животът му.

Всъщност текстът разглежда един много наболял в обществото ни проблем. А именно ролята на учителя, педагога в живота на учениците. Днес определено не е много ясно какъв трябва да бъде профилът на учителя. Искаме той да е компетентен, да проявява емпатия, да е взискателен, но учениците да му се доверяват и т.н. В никакъв случай не би трябвало да е цербер, нито същество със скопено въображение, каквато е учителката в «Езерното момче», но къде се простират границите между добрия преподавател и този, който си позволява «своеволия». В нашия случай Цицелкова е един от главните виновници за нещастието на Валентин. Знаем каква голяма част от деня на едно дете минава в училище и колко е важно то да се чувства комфортно там. Важно както за физическото, така и за психическото му здраве. А училището за Валентин е по-скоро някое от чудовищата, от които спасява своите принцеси. С тази разлика, че с чудовището в живота си той е неспособен да се справи. А учителката като символ на институцията-чудовище и като част от обществото се превръща в своебразен убиец на момчето. Ежедневното кастриране на въображението води до неговото бавно, но системно ликвидиране. Резултат, който е налице при останалата част от класа. Така се стига  до кулминацията с разказа по картинка. Нито учителката, нито съучениците на Валентин са способни да го разберат, защото човекът, който трябва да дава свобода на мечтите и да окрилява фантазията, да отвори сетивата на учениците си се е превърнал в машина. Машина, която програмира съзнанието, така че да отговаря на някакви изисквания, поставени от самата операционна система и по този начин създава доволно количество добре обработени мозъчета, готови да служат на обществото.  Ето затова Валентин се явява неудобен – той не подлежи на подобна обработка. Затова с тях ужасно го болят хрилете...

Нуждата да се докосне отново до своя свят, до морето провокира и пътуването до езерото. Десетгодишното момче копнее да се срещне с истинския си свят, този, който му носи щастие и покой. Прочел веднъж «Човекът амфибия» той се олицетворява с героя, чиито беди идат от хората. Чудовище – това виждат в него съучениците и учителката му – различният, другият. Този който не се вмества в калъпа.

Съчинението на Валентин е прекрасно. Каква тогава е причината то да бъде слабо оценено? Конформизмът винаги е бил основна черта на обществото като социална структура. Много по-лесно и удобно е да се слееш с масата, отколкото да се дистанцираш, да проявиш индивидуалност и да я защитиш. По същия начин е много по-лесно да създадеш модел, в който да вкараш всичките си ученици, без оглед на индивидуалните им качества и потребности. Далеч по-удобно и простичко е. Откъде-накъде ще се грижиш за всеки ученик индивидуално. Никой не е плащал бонуси към заплата за подобно нещо, никой не плаща и сега. Защо тогава е необходимо човек да си вгорчава живота? Друг е въпросът, че учителката не е щастлива от работата си и с моделираните вече ученици. Да, те не и създават допълнителни грижи като Валентин, но тя не е щастлива. Не е щастлива по презумпция, сякаш това не е заложено в длъжностната и характеристика.

И ето, че това, което момчето не успява да реализира със съчинението си – да покаже своите дарби – успява да направи в реалността. Повестта създава своеобразен паралел между птичето от ученическото съчинение и уловената от литератора рибка. Нея иска да спаси Валентин. В нейния живот той проектира смисъла на своя. Тук ще се върнем още веднъж на рамкираната структура на текста, за която споменахме по-рано. Освен, че ни връща към отправната точка на разказа, тя доразвива и диалога между Найденов и Валентин в първия фрагмент.* Диалог, който в тези последни редове на повестта намира своя финал. Рибката наистина оживява и точно като в приказките предлага да изпълни три желания на Валентин. Той иска само едно – да види Гутиере. Рибката се опитва да го разубеди, припомня му за майка му, за семейството му, но Валентин отговаря: «С тях ужасно ме болят хрилете.»[10]

            Изключителен интерес в повестта представлява списъкът на текстовете, които се назовават и тези, които имплицитно се откриват. Не може да не ни направи впечатление романът «Братя Карамазови» на Ф.М.Достоевски, драмата «Нора» на Ибсен, романът «Човекът амфибия» на Ал.Р.Беляев. Откриваме съвсем откровено влиянието на Е.И.Замятин. Както и приказни асоциации с «Малкият принц» на Екзюпери и «Грозното пате» на Х.К.Андерсен. Да не споменаваме нееднократното назоваване на Хегел. Това може да бъде отправна точка за едно друго, не по-малко интересно изследване върху този текст.

            «Езерното момче» е повече от провокативен текст. Той събира в себе си цялата палитра от емоции и абсурди на нашето т.нар. съвременно общество. В стремежа си да осигурим добър и адекватен живот за себе си и децата си много често пропускаме малките неща, моментите на споделено щастие и мъка, които осмислят живота ни. Забързани да развиваме всевъзможни умения и компетенции все повече и все по-често закърняваме емоционално и губим способността си за летене, нищо че е само метафорично.

           

           

Библиография:

Байчинска, Кр. Златното момиче. изд. „Леге Артис”, С., 2009.

Вежинов, П. Бариерата. Белият гущер. Езерното момче. Бълг. писател, С., 1987

Игов, Св. Павел Вежинов. Творчески портрети. изд. „Народна просвета”, С., 1990

Автор: Нина Йорданова

"Под линия", 2015

 

---

[1] Игов, Св. Павел Вежинов. Творчески портрети. изд. „Народна просвета”, С., 1990, с.15

[2] Вежинов, П. Бариерата. Белият гущер. Езерното момче. Бълг. писател, С., 1987, с.215

[3] Пак там. с.226

[4] Пак там. с.228

[5] Пак там. с.237

[6] Пак там. с. 255

[7] Байчинска, Кр. Златното момиче. изд. „Леге Артис”, С., 2009.

[8] Вежинов, П. Бариерата. Белият гущер. Езерното момче. Бълг. писател, С., 1987, с.261

[9] Пак там. с.267

* – Ако я съживиш – казах аз, – тя може би ще ти изпълни три твои желания.

– Три са ужасно много! – каза момчето. – Едно е съвсем достатъчно.

[10] Пак там. с.284