неделя, 9 август 2015 г.

Стоян Ненов - "Острови"

Поредица „Нова проза“

    Самото стечение на обстоятелствата, устройството на света и въобще животът, постоянно води до възникването на нещо ново, неговото израстване и затвърждаване и неговото вехнене, изхабяване. За връзката на литературата с действителността е ясно, затова е нормално и процесите в нея да са също такива. Стоян Ненов е автор, който дебютира със сборника с разкази „Острови“ и е от онази вълна млади писатели, завършили магистърската програма „Литература – творческо писане“, които сега се представят на четящата общественост. По принцип, за самите текстове подобни детайли от живота на автора нямат особено значение, но разглобявайки тази книга, вглеждайки се в нейните структурни елементи, все пак е хубаво да се вземе предвид и това или най-малкото да се спомене, за да се знае от читателите.
         Прозата в „Острови“ е проза, която търси и преоткрива света. Показва го през погледа на млад автор, прокарващ действителността и собствения си свят през фантазията и въображението си. Има разкази, които са, както в първо лице единствено число, така и третолични, а има и такъв, в който двата типа повествование се вплитат, но за него ще стане дума впоследствие. Много важен обаче за един сборник е първият, защото той подхваща читателя, подготвя го и го настройва на някаква честота. Затова важна е ролята при подредбата на разказите още при подготовката за печатането на книгата. Тук първият носи заглавието „Il mostro” и веднага прави впечатление, че не е на български, което дава своите насоки за размисъл, като главният герой (Марко Боничи) е катерач италианец, а мястото на действието е в Алпите. Изрази като: „да прави гадни и тъпи неща“; „да се пребие като куче“; „копелета“; „цървиланковци“, говорят за една свобода и дори спокойствие у автора. Показател за смелостта и самочувствието му в начина на изразяване. Повествованието е третолично. Всевиждащият разказвач не се отделя от главния герой дори при падането му от скалата и летежа към смъртта. Точно в този момент, авторът подхожда и с доза хумор, описвайки мислите на героя като интервю, протичащо с ясната представа, че смъртта е съвсем близо. Показатели пък за самата смърт има достатъчно, още преди нейното случване. Като се тръгне от риска в самата професия на катерач, лошото предчувствие на Марко преди изкачването, подробното описание на това последно изкачване, за разлика от предишните. Към тези показатели може да се добави и разкъсаната структура на разказа. Той започва със събуждането на героя, след което се описва накратко катераческата му кариера и се стигне до това фатално изкачване. И въпреки моментните проблясъци на надежда, изглеждащи на читателя, а и на героя, като сламка за удавник, смъртта настъпва, при това по един брутален и грозен начин, разказан със спокойствие и хладнокръвие. Все пак финалът може да се приеме за положителен, включвайки мистериозния и дори леко фантастичен елемент.
         Интерес събужда разказът „Под колелата“. Той е в Аз-форма и започва като обяснение към читателя за това какво представлява писателската професия. Това начало съдържа в себе си една интимност, която премахва бариерата между писателя и читателя. Светът на автора става достъпен, той кани читателя да надзърне в него, за да види и да го убеди в замисъла си. Така по-лесно се създава нагласата, че събитията са достоверни. Всичко това се разбива на пух и прах, когато става ясно, че разказващият носи името „г-н Ейнфах“, а в събитията се намесват реални исторически личности като Левски и Раковски. Така, започващият реалистично и открито разказ, постепенно се извърта и приключва по един фантастичен, дори налудничав, начин, подобно на сън, сякаш за да докаже твърдението от началото, че писателите несъмнено са луди.

         Интригуващите похвати в писането на Стоян Ненов продължават и в „Кралицата“. Под заглавието има епиграф, който представлява цитат от песен на Queen. Разказът е на младежка тематика, увлекателен е и съдържа необходимата доза хумор, за да е забавен, но да не се натрапва прекалено. През цялото време има музикален фон. Авторът маркира някоя песен, въвежда част от текста й в повествованието, който текст е в синхрон със самото действие, с външния вид на някой от героите или с моментна ситуация. В главата на възприемателя, освен картина, вече зазвучава и музика. Така цялото послание на разказа се обогатява. Определено един доста интересен прийом от страна на Стоян Ненов.
         А за откровено освободения начин на изразяване е показателен и „Осмата топка“:
         „Тъпи, но гениални пичове бяха тези гийкове“ (Ненов, 2012, стр. 29)
         Но все пак е сравнително удържан откъм употребата на вулгаризми. И в този разказ се запазва сатиричната нотка, която съпътства и предишните, както и връзката с музиката. На места има отклонение от повествованието, които представляват един вид разсъждения на разказвача относно нещо, свързано с героите. Обикновени тези отклонения са иронични или саркастични. Финалът и на този разказ е в сферата на невероятното, като и тук настъпва един брутален хаос, който прилича на кошмар. Последните изречения отново дават повод за размисъл и внушават усещането, че светът ще продължи да си съществува, независимо съдбата на отделния човек.
         Иначе си личи, че авторът е подготвен или се е готвил за писането на разказите. Той е запознат с темите, за които ще пише, с детайлите, които съпътстват тяхното изпълнение.
         „Грийн уикенд“ е друг разказ, който на пръв поглед представя една обикновена история за Янко, която се превръща във фентъзи с елементи на трилър. Има поредица от необясними неща, които довеждат до трудно обяснимата смърт на героя. Във „Връзка с момчето“ пък се усеща как авторът натъртва на някои моменти. Разказът върви в някаква посока, но по време на повествованието, преди да настъпи онази преломна точка, която да преобърне сюжета и която е характерна за повечето от разказите, има моменти, в които Стоян Ненов сякаш удебелява шрифта, за да наблегне на конкретно изражение на лицето, някаква постъпка, жест, дума и прочие. Главният герой на този разказ е оставен без име, като бива наричан просто „Момчето“. Предавайки до някаква степен на читателя мислите и действията му, авторът изгражда образ, обвит в мистерия и загадъчност, но подтикван от добри намерения. Става ясно, че то (Момчето) е медиум, който има връзка с морето и мислите на хората. Наблюдавайки ги, виждайки мислите им, то ги разбира и опознава човешката природа до толкова, че да заключи накрая на разказа следното:
         „За бога! – помисли си отново. – Какво ли не се случва на хората в търсенето им на радости и паметни преживявания ?!“ (Ненов, 2012, стр. 57)
         Героите на Ненов са подвижни. Те не стоят на едно място, съзерцавайки света, а са в постоянно движение, търсейки нови преживявания, нови усещания, покорявайки нови върхове. Обикновено са все млади хора, чиито живот тече на по-бързи обороти, имащи нужда от разнообразие, преди да бъдат засмукани от безвремието на сивото ежедневие или от умален горски макет в шкафа. Те се научават да живеят, да разбират истината в живота, който е определян като игра („В тая игра няма приятели“). В „Просто игра“ нестандартността на тази книга продължава. В този текст разказва от гледната точка на гъсеница, но това става ясно накрая. Приемайки различна форма, но запазвайки тази информация за накрая, авторът води читателя до озадъчаване, но такова, което изключва обяснението за нелогично случващите се събития.
         Местата, на които се развиват действията в разказите, са много, което отново иде да покаже за динамиката на този сборник. Срещат се София, Созопол, село Б., Алпите, „острова“ (Англия) и прочие, а сякаш незадоволен от земното пространство, авторът го обогатява с фантазно.
         Споменавайки някои разкази, в които има връзка с музиката, трябва да бъде добавен и разказът „Санта“. В него има смесване на третолично разказване с такова от първо лице единствено число. И тук играе фантазията на автора, и тук има намесени музикални групи – Rob Zombie, Meat Loaf, Simply Red. Отново в повествованието се вмъква текст от песен, който съвпада със случващото се в този момент. Иначе „Санта“ се казва героят, работещ като Дядо Коледа в един развлекателен център. Кармело (който е и повествовател) работи като охрана там. Той е гей, преластява Санта, за да се стигне до момента, в който двамата правят секс и Санта умира, без това да е споменато директно от автора. Иначе и в този разказ се вижда характерната за писането на Стоян Ненов схема. До един момент разказът върви спокойно, нормално и почти безконфликтно, когато изведнъж настъпва завой, появява се изненадата, която авторът е заложил подобно на мина, и която може дори да втрещи някои по-претенциозни читатели.
         Накрая е пласиран разказът „Атентаторите на Соня“. Той е и най-дългият, като е разделен на седем части. Може да се каже, че започва леко объркващо. Отново има смесено третолично повествование с такова в Аз-форма. Този текст всъщност представлява разказ в разказа. Третоличното повествование проследява историята на Соня, която е студентка в курса по творческо писане и закъснява с написването на своя разказ, а другото повествование (в 1л. ед.ч.) представя самият разказ на Соня, където самата тя също участва като мистериозно появяващата се сестра на главния герой Даниел Шаламанов. Личи си, че това смесване, това вплитане на двете истории, е опит да се разчупят общоприетите норми в писането, да се излезе от границите вече не само на жанра, но и на цялостната конструкция, за да се представи нещо по-различно и по-рядко срещано. В цялата книга няма (или ако има, те са малко) белези на класическия разказ, включвайки тук темите, героите, пространството, че дори и времето със своята относителност. Едно по-опростено разказване – без много метафори, без много епитети и подробни описания.
         Чрез мнението на преподавателката на Соня в този последен текст от книгата, Стоян Ненов прави нещо като анализ на сюжетната линия, проследяваща живота на Дейниъл (Даниел):
         „Разказът Ви започва неясно, но добре, по-нататък, макар и разкъсани, се появяват някои добри сцени, имате попадения и в детайлите, но цялостно погледнато, се е получила една каша. Имам предвид композицията. Вие прескачате от тема в тема, обръщате голямо внимание на незначителни неща, което нямаше да е пагубно, ако не бе за сметка на множеството други пропилени шансове. В чисто съдържателно отношение.“ (Ненов, 2012, стр. 123)
       Възможно е това да се приеме като самокритика от страна на автора или пък да е действително мнение, казано му от някого, но тези твърдения се превръщат в предположения. Все пак трябва да се отбележи нестандартният подход към структурата на този последен текст от сборника, нетипичното и нетрадиционно подхождане към представянето и смесването на двата сюжета вътре. Долавя се младостта в писането, характерното за нея бунтарско поведение, личащо и в начина на изразяване, а всичко това сякаш върви под съпровода на пънк или рок музика през цялото време. Взимайки предвид казаното, както и думите на преподавателката за „прескачането от тема в тема“, може да се направи препратка към заглавието. Ясно е, че на въпроса „Защо това заглавие?“ може да отговори най-точно самият автор, но подсказки може да се търсят освен в различните теми и топоси, така и в процесите, случващи се извън книгата, като да речем превода на разкази на английски и италиански.
         Определено това е книга, в която могат да се видят много интересни и различни авторови подходи, но освен това, може да се отличи и с някакъв изграден стил. А това за един дебютиращ млад автор е много важно, като остава да се види какво ще се случва в евентуални следващи негови текстове


Ненов, С. (2012). "Острови". София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".


Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2015г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар