ТЕМА: „БЪЛГАРИНЪТ ДНЕС НЕ ЧЕТЕ КНИГИ” – РЕАЛНОСТ ИЛИ КЛИШЕ?

В съвременния, постмодерен свят, където технологиите са взели връх и хората изцяло зависят от тях, често в медийното пространство се тиражира тезата, че заради тази и ред други причини, хората все по-малко посягат към хартията и книгата. Образователните институции също биват подлагани на постоянна критика, с аргументите, че нивото спада, младежта не чете и не е мотивирано, общата култура драстично намалява. Ако изходим от третото значение на термина „митология”, обособено по време на лекционния курс „Литература и национална идентичност” от професор Албена Хранова, че „митологията означава нещо, което е истина, но е напуснало неутралността на исторически факт, обрасло е с изкуство, страсти и политически оценки и винаги се явява белег на национална идентификация”[1], бихме могли да заключим, че качеството на образованието наистина е занижено, но не чак толкова, колкото постоянно се тиражира. И тезата, която си поставям в настоящото изложение е, че „българите не четат книги” е по-скоро клише, преекспонирана истина и не отговаря изцяло на реалността – нещо, което се излъчи и по националната телевизия BTV на 23.04.2014 година[2].

(Не)четенето на книги само по себе си е обществено значим проблем, тъй като евентуалната му липса би означавало спад в културата и ценностите на цялата нация. Ако се обърнем към историографията, ще видим, че Възраждането в България закъснява доста заради „пет вековното османско присъствие” у нас и този факт не би могъл да не окаже своето влияние върху съзнанието на хората и днес. Масово народът гледа негативно на нещата, вечно е недоволен от едно или друго. Същото е и с четенето на книги: не се вижда положителното, а само негативното. Ако се направи едно посещение в Народна библиотека „Иван Вазов” в град Пловдив, ще се установи, че читалните зали и залите за свободен достъп са почти пълни с читатели. В едно кратко презентационно филмче за самата библиотека, налично в глобалната мрежа се твърди, че „годишно в нея (в библиотеката) се обслужват 15 000 потребители”[3]. Ако тази статистика отговаря за Пловдив и околността, то в останалите по-малки селища също има читалища и регионални библиотеки, които се посещават. Това е една от аргументациите в подкрепа на заложената в увода теза, че нечетенето на българите е по-скоро клише и се преекспонира доста. Разбира се, има хора, които не са посещавали подобни културни институции никога през живота си, но така е било и преди, и сега, така ще бъде и след години.

Технологиите, които днес всички познават и използват, често се изтъкват като причина за евентуалния занижен интерес към книгите. Би могло обаче да се погледне и от друг ъгъл към този въпрос. В едно общество, в което информацията е общодостъпна и в голямата си част безплатна, тези технологии помагат изключително много на хората да достигнат до нея без особени усилия. Достатъчно е да се приведат като примери най-популярните и безплатни интернет сайтове, които предлагат достъп до огромно количество литература: chitanka.info, zamunda.net, slovo.bg и т.н. В тях ежедневно се добавят множество нови и стари, дигитализирани книги, и още по-важното е, че броят на посетителите в тези сайтове е огромен. Една книга, особено ако е по-популярна, бива изтеглена стотици, хиляди пъти. Най-често се свалят класически и комерсиални заглавия, исторически книги, енциклопедии, психология. Коментарите също са изпълнени с благодарности към човека, който е дигитализирал съответната книга. Това означава, че хората, които ги изтеглят, оценяват труда и не просто механично свалят съответната литература на компютрите си, а съзнателно я са я търсели да я прочетат – било то по задължение от образователната институция, в която се намират или от чисто любопитство и интерес. Друг е въпросът, че това четене доста хора решават да го премълчат, за да избегнат маргинализацията. От най-ранна детска възраст, учениците се делят предимно на „зубрачи” и „нормални”. Когато едно дете чете и иска да знае, любопитно е, то бива маргинализирано и тормозено и това вероятно се отразява на психиката им и на по-късен етап. Ако в обществото, в което се намира, четенето не е водеща тема, той съответно не би изтъквал коя книга е прочел и това (съзнателно или не) наклонява към тезата за нечетящия българин. Впрочем, този проблем се наблюдава и в останалата част на света. Четенето е преди всичко индивидуално и не се парадира толкова с него.

Ако хвърлим поглед към близкото минало в страната ни, ще открием, че освен липсата на технологиите, които предоставят информацията по съвършено достъпен начин, библиотеките, читалищата и книжарниците също не са били толкова добре развити, както днес. Нещо повече – в периода на социалистическия реализъм, огромно количество литература е било поставяно под цензура, ако не отговаря на каноните на властта. От това следва, че преди самото идване на демокрацията, хората не са имали възможност да четат толкова, колкото днес. В домовете присъстват почти едни и същи заглавия – предимно от поредицата „Световна класика” (разбира се и доста други).  Библиотеките от своя страна (в частност Народна библиотека „Иван Вазов” в Пловдив) не са предлагали достъп до такова голямо количество литература. Заемането за дома е било много ограничено, условията на труд на библиотекарите не са били добри [4]. Днес това също е променено от технологиите, голяма част от каталозите са дигитализирани и улесняват достъпа на читателите до търсената от тях литература. Критериите за подбор на персонала са завишени, открити са специалности във висшите учебни заведения, ориентиращи точно към библиотекарството и библиотекознанието, както и специален „Университет по библиотекознание и информационни технологии”.

Затруднение за четенето на българина идва от финансовата нестабилност в държавата. Книжарниците, в които постоянно има поток от хора, желаещи да закупят или разгледат дадено заглавие, предглагат новите книги на доста високи цени. Една нова, сравнително тънка книга струва минимум колкото едногодишен абонамент в Народната библиотека. Други, по-дебели томове и „луксозни издания” достигат до 50-60, някои и до 100 лева. Това възпрепятства голяма част от желаещите да четат, но от друга страна, безплатният достъп компенсира тази липса на финансови средства. По-евтините книги, които получават добра реклама, излизат в многохиляден тираж, който се изчерпва в кратки срокове и се налага тяхното преиздаване (като пример може да се посочат книгите на Паулу Коелю, Дан Браун, Лиана Антонова, която в книгите си „Активен живот след смъртта или самота” и „Срещи с отвъдното” говори именно за тази нужда от преиздаване заради постоянното търсене). Това от своя страна също е едно потвърждение на поставената в увода на настоящата разработка теза. Журналистите Калина Паскалева и Иво Сиромахов присъстват на челните места в класациите за най-търсени и продавани книги.

Ако днес има множество образователни институции – училища, университети, колежи и прочие, в годините след Освобождението (края на ХІХ век) и преди него преподавателите не са получавали качествено образование. У нас са познати така наречените килийни и класни училища, първият университет „СУ Св. Климент Охридски” е отворил врати едва през 1888 година и в него шанс за обучение са имали малцина. Днес това е много променено – младите имат възможност за специализация в чужбина, достъп до всякакъв тип научна и художествена литература, цензурата пада (както се наблюдава изключително в постмодерните български романи, в които всякакъв тип вулгаризми се поднасят в прав текст на читателя, дори няма възрастово ограничение на кориците).

В своята статия, озаглавена „Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет”, Огнян Ковачев поставя въпроса „Доколко четенето в многократно провъзгласяваната постгутенбергова епоха запазва привичните си характеристики? Как се изменя то в условията на преобладаващ аудиовизуален обмен на информация и комуникационен взрив? Не води ли това до нова неграмотност?”[5]. Този въпрос е много уместен, ако отбележим факта, че в глобалната мрежа всеки може да сканира и качва литература, без да има необходимото филологическо образование и редакторски умения. При едно електронно разпознаване на текста, остават множество грешки (правописни, пунктуационни, граматически) и по-малките читатели биха приели подобен правопис като правилен. В подкрепа на твърдението, че младите посягат към книгата може да се приведе фактът, че книгите в „Детски отдел” на библиотека „Иван Вазов” са четени изключително много. За това свидетелстват датниците, върху които от служителите се отразява всяко заемане на книгата. От друга страна, самото им състояние – подчертаване, драскане, дори скъсани и захабени страници и корици говорят за това четене. Ако до една книга не е имало достъп, то тя не би била в това лошо състояние и дори се тиражира твърдението, че колкото по-захабена е една книга, толкова повече е четена. Родители и деца постоянно прииждат в отдела, за да вземат книги за домашен прочит – дали за училище или за собствено забавление и обогатяване, не е ясно.

От друга страна, технологиите освен до електронни книги, предлагат безплатен достъп и до огромен брой филми, правени съответно по дадена книга. Наскоро се проведе анкета в един голям интернет сайт дали хората предпочитат филм или книга[6] и споровете не закъсняха. Има доста привърженици както на едното, така и на другото. В един забързан свят, масово хората негодуват срещу липсата на време и това предполага, че един филм в продължение на час или два може да бъде предпочетен пред дебелата книга. Чрез филма ще се добие представа за съдържанието на книгата, по която е правен, ще може да се дискутира както в образователните институции (часовете по литература или филологическите специалности във ВУЗ-овете). Но и тази теория има своите опоненти, защото доста книги са добили популярност именно благодарение на филмите, които са правени по нея. Най-показателните примери са книгите от поредицата „Хари Потър”, „Здрач”, „Властелинът на пръстените”. Хората, заинтригувани от огромния интерес към филмите, логично след това посягат и към книгите – по този начин и самите писатели добиват своята популярност и се радват на небивал успех и приходи. От друга страна, киното и филмът, със своя собствен, специфичен език би могъл да не бъде разбран напълно, ако преди това не е прочетена книгата, по която е правен. Интересът към посочените заглавия идва именно вследствие на филмите, които се правят по тях. Преди няколко месеца излезе една книга, която предизвика огромен интерес отново благодарение на технологиите, този път обаче на интернет пространството. Емил Конрад, авторът, написа „Нещата, на които НЕ ни учат в училище” и в цялата страна стотици хиляди негови почитатели именно от виртуалното пространство се отправиха към книжарниците за покупка и автограф: „Хиляди читатели се наредиха на опашка, за да си вземат автограф и да си купят книга от български автор” [7]. И тук, както и другите цитирани заглавия, интересът идва именно благодарение на технологиите, защото чрез тях, авторите се популяризират и книгите им стават търсени, независимо от индивидуалните им качества и умения.

Българите като цяло виждат нещата в тяхната лоша и негативна страна [8]. Дори в страната да се случи нещо хубаво, масово отзивите в интернет пространството са лоши. Същата е тенденцията и по въпроса с четенето, защото не се виждат хубавите, а само лошите страни на образованието и институциите. Забързаното ежедневие, проблемите и всички фактори от подобно естество спомагат да се изгради този негативизъм у хората вследствие на което нещата се преекспонират и страстите растат. Голяма част от критикуващите всичко не си правят труд да погледнат статистиките, да направят съответните преки или косвени наблюдения, директно заявяват, че българите не четат и че образованието и нивото спадат. Винаги е имало и винаги ще има добри и лоши ученици, отличници и такива с по-слаби оценки, знания и умения. Не малко са българите, продължили своето образование в чужбина, точно заради тази идея, че тук нивото е ниско. Приведените по-горе примери за улеснен достъп до всякакъв вид информация и литература говорят, че и тук можем да се образоваме добре, стига да имаме желанието и нагласата. Преподавателите, особено във висшите ни учебни заведения са специализирали както в България,   така и в чужбина и винаги се отзовават на желанието на студентите да научат повече. Национален белег е, че страната ни е бедна, изостанала, но науката опровергава това, като казва, че е „в процес на развитие” – нито крайно бедна, нито сред най-добре развитите в различни отношения. Но страстите и оценките спомагат да се изгради всеобщото мнение за нечетящите българи, което при по-внимателен и обстоен анализ ще се установи, че това не е точно така и дори се  засилва интереса към книгите и четенето. [9]

Цитирани източници:

Българите – най-черногледи в Европа. 24.12.2010. Последен достъп на 16.06.2015г. от Sibir: http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=5224&tid=113586&current=1

Гатева, Теодора. Книготърговци: Засилва се интересът към българските автори. 12. 08.2004. Последен достъп: 16. 06. 2015 г. от Segabg: http://www.segabg.com/article.php?id=141777

Клише ли е твърдението, че българите не четат книги? (видео) 23.04.2014. Последен достъп на 16.06.2015 от BTV: http://www.btv.bg/video/videos/zabavlenie/klishe-li-e-tvardenieto-che-balgarite-ne-chetat-knigi-.html

Ковачев, Огнян. Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет. Бр. 1, 2000. Последен достъп на 16.06.2015 г. от Slovo: http://www.slovo.bg/old/lit-mis/200001/ok1.htm

Народна библиотека Иван Вазов Пловдив (видео). 01.12.2013. Последен достъп: 16.06.2015 от Vbox7: http://vbox7.com/play:19dbbce6a6

Николов, Димитър. Влогърът Емил Конрад чупи рекорди. 11. 02. 2015 г. Последен достъп на 16. 06. 2015 г.от Novinar: http://novinar.bg/news/vlogarat-emil-konrad-chupi-rekordi_NDkxOTszMA==.html

Хранова, Албена. Литература и национална идентичност. Лекционен курс 2015

---

[1] Хранова, Албена. Литература и национална идентичност. Лекционен курс 2015

[2] Клише ли е твърдението, че българите не четат книги? (видео) 23.04.2014. Последен достъп на 16.06.2015 http://www.btv.bg/video/videos/zabavlenie/klishe-li-e-tvardenieto-che-balgarite-ne-chetat-knigi-.html

[3] Народна библиотека Иван Вазов Пловдив (видео). 01.12.2013. Последен достъп: 16.06.2015 http://vbox7.com/play:19dbbce6a6

[4] Казаното в последните редове е по спомени от Хрониките на библиотеката, който към момента на писане на настоящата разработка не е пред мен.

[5] Ковачев, Огнян. Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет. Бр. 1, 2000. Последен достъп на 16.06.2015 г. http://www.slovo.bg/old/lit-mis/200001/ok1.htm

[6] Линк към анкетата: http://zamunda.net/forums.php?action=viewtopic&topicid=177272

[7] Николов, Димитър. Влогърът Емил Конрад чупи рекорди. 11. 02. 2015 г. Последен достъп на 16. 06. 2015 г. http://novinar.bg/news/vlogarat-emil-konrad-chupi-rekordi_NDkxOTszMA==.html

[8] Българите – най-черногледи в Европа. 24.12.2010. Последен достъп на 16.06.2015г. http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=5224&tid=113586&current=1

[9] Гатева, Теодора. Книготърговци: Засилва се интересът към българските автори. 12. 08.2004. Последен достъп: 16. 06. 2015 г. http://www.segabg.com/article.php?id=141777

Автор: Атанас Р.

"Под линия", 2015