Един от стожерите на новото светогледно
отражение е Ани Илков. Наред с Георги Рупчев, Румен Леонидов, Миглена
Николчина, Владимир Левчев, Кирил Мерджански и пр., той принадлежи към онова
гранично поколение творци от 80-те години – предвестници на ,,разкрепостеното”
творческо мислене. Дебютната стихосбирка на Илков ,,Любов към природата”(1989)
излиза в годината на кардиналната смяна на политическата, икономическата и
културната обстановка у нас. Тази промяна води и до налагането на
постмодернизма като съвременна методология в нашата литературата.
Още първите стихове в ,,Любов към
природата” изправят читателя пред непознати досега предизвикателства, заявени
чрез езика на поезията. Оказва се, че в книгата липсва традиционната визия на
природата, която за алиенирания човек вече не представлява интерес. Лексемата
,,природа” придобива едно ново значение, израз на човешкия нихилизъм към света на естеството. Времето
на промяната, налага и ,,корекция” на поетичния език. По думите на Морис Фадел
Ани Илков ,,произвежда безсмислици” (Фадел 2010), които допълнително провокират
сетивата на поетично настроения читател в търсенето на скритите между редовете
послания. Тази поезия поставя ред философски въпроси за смисъла на живота, за
човешкото битие, за (не)връзката с природата – един безкраен кръговрат, в който
човекът е сам, надпреварващ се с времето и със самия себе си. Той търси, но не
намира своите себеподобни, защото от една страна вътрешният му живот е хаос, а навън
е заобиколен с обезвереност, безперспективност и сивота във всичките ѝ нюанси .
В
мрачна и отегчителна черно-бяла картинност, се оглеждат „Имена и
животни”, като ,,Лъв”, „Божур и Лъв”, ,,Златан” и пр. В този цикъл от стихове
индиректно се визира и политическата зоология в променящото се време. С
тарзановски устрем на неукротените си поетически страсти поетът пише за
природата и същевременно се дистанцира от нея, изразявайки една от сериозните
болести на съвременния човек – неговото урбанизиране, загърбването на Русо и
повикът му за връщането към природата. Според Фадел странните сравнения като:
“Лъв с очи като божур / и божур с лъвска грива” (“Божур и Лъв”), “Скакалец ще
прескочи / от зелено към розово” (“Изпарения”) и пр., са част от
,,безсмислиците”, съхранени върху страниците на книгата.
Ако читателят се заеме да разшифрова предизвикателствата на словото ще съзре
някои символно натоварени фигури. Например лъвът, владетелят на животните, е
достолепен и същевременно проявява слабости и недостатъци, присъщи за
обикновения човек. Замаян от собствената си недостижимост и престиж, мислейки
се за защитник, той се превръща в тиранин. Лъвът може да бъде достоен за
възхищение, но е непоносим и неразбран заради своя нрав. Божурът в Китай
символизира богатство, почит, респект, а днес се възприема и като символ на
срама. Тези тълкувания със своята разнопосочност подсказват за неустойчивост и различни
значения, неприсъщи за символа като авторитетен троп. От тук се поражда и тази
разколебаност в интерпретирането на причудливия образ на ,,лъва с очи като
божур” и ,,божур с лъвска грива”. Тази трансформация провокира друг вид
предизвикателство, основаващо се на случващото се във фолклора и литературата и
създаващо различни интерпретации с разнополюсни значения. Затова и откриването
на „полския път [...]към това, което мисли(м), че умът не го постига” е
непостижима за възможностите на читателя задача (,,Божур и лъв”).
Екстравагантното, парадоксалното провокират детективския нюх на докосващия се
до магията на словото човек да разкрие всеки детайл от заложеното в тази
лирика. Така алогичните послания се превръщат в сюжетна линия в стихотворенията
на Ани Илков. Разликата между казването и изказването е видима, а самите
стихове се създават в процеса на говоренето, на диалога с читателя (слушателя).
Езиковите клишета, в които се губят смислените изказвания подчертават важността
на самия изказ.
Заглавието ,,И вътре и вън и куче” е
поредното предизвикателство, в което е загатнат стремежът на човека да
опосредства света около себе си, като се опитва да го съхрани дълбоко в
съзнанието си, на основата на изконното
желание за приобщаването му към заобикалящия го мир. Мигът на осмислянето
обсебва съзнанието на лирическия герой в ,,Късна есен”. Обзет от силите на
трансценденталното, той се пренася в един тъмен свят, в който ,,няма [...] нито
обич, ни нежност...”. По своеобразен начин стихотворението продължава
неосъществения дебеляновски миг на прозрението, в който поетът се разминава с
отговора на вечния въпрос за смисъла на човешкия живот (,,Миг”). Късната есен
предвещава началото на житейския заник. Тук авторовият песимизъм прозвучава
много по-ярко в сравнение с другите му творби и той се свързва с преобърнатия
политико-икономически космос от края на 80-те. За разлика от ,,Есенно завръщане” на Далчев, в
което усещаме носталгията по миналото време, ,,Късна есен” на Ани Илков стаява
в себе си безнадеждност и нихилизъм, което е в противоречие с ширещата се
митингова еуфория, когато се рушат стените на разделението и омразата.
Динамиката на новото българско възраждане тук е сведена до конкретни лични изживявания,
касаещи затварянето на индивида в собствения му свят, в който липсата на
светлина се пренася върху читателя и го
депримира, обърква.
Разнопосочната представа на
личността за собственото ѝ битие,
странностите на себеприемането се преосмислят под напора на случващите се
събития и се достига до амбивалентни изображения. Събирането на мрака и
светлината в едно, допълнително засилва необичайната художествена и духовна
атмосфера в стихотворението ,,Непознат” . Героят е едно от лицата на градския
аутсайдер, човек с раздвоена самоличност, превъплъщение на ,,малкия човек” от
литературата. Безименният непознат е загубил своята идентичност и вътрешни
ориентири, превърнал се е в събирателен образ на градския несретник, роден, за
да живее в изолираност и самота. Границите между миналото и настоящето са
размити, създава се усещане за абсурдност и страх от несигурността на срещата с
новото, което ,,няма да се покрива с нас
самите”..., ,,което няма да сме ние” (Ликова 1994).
Нощта и съновиденията внасят
допълнителен неомодернистичен привкус на стихосбирката. Тъмната половина на
денонощието е тази, която лишава от всякаква
очевидност и психологическа опора, но според Новалис тя е и победа над
времето.
Разглежданата стихосбирка на Илков е
наситена с философски размисли и метафизичност, обвързана е със случващата се
реалност. Тя съдържа езоповска иносказателност, насочена срещу отиващия си
тоталитарен режим и ясно открояващата се езиковост. Тази поезия е захранена от
езиковия ресурс на идеологическата клишираност и същевременно се разграничава
от нея. Вглеждайки се в предизвикателствата на съдържимото в стиховете,
читателят се опитва да сложи точка на това минало.
Литература:
Антов 2010: Антов, Пламен.Поезията на 1990-те:
Българско и постмодерно. [Българският постмодернизъм. Контекст.
Генезис.Специфика.] Т.3, Пловдив, Жанет 45, 2010.
Ликова 1994: Ликова, Розалия. Поезия на седемдесетте и
оседемдесетте години. София, Издателство БАН Марин Дринов, 1994.
Ликова
2001: Ликова, Розалия.
Литературни търсения през 90-те години. Проблеми на постомодернизма. София, АИ Проф. Марин Дринов ,2001 г.
Фадел
2010: Фадел, Морис.
Любов към природата и политиката. В: Public Republic, 28.08.2010, < http://www.public-republic.com/magazine/2010/08/56193.php>
(04.06.2013).
Илков 2004: Илков, Ани.
Любов към природата. Варна,
ЕИ ,,LiterNet”,2004. В: LiterNet, проект
,,Неприспособимите”,< http://liternet.bg/publish10/ailkov/liubov/index.html> (04.06.2013).
Автор: Илиана Торманова
"Под линия", 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар