„За реброто” от Йордан Радичков – опит за рецепция

     Нетрадиционните художествени похвати на Йордан Радичков, съчетани с класически жанрови форми, позволяват разработването на повече аспекти от съвременния живот върху ограничено повествователно пространство, включително и чрез пародирането на някои от тези форми. Писателят успява да наложи краткия разказвателен жанр, като разчита главно на антиепичното повествование и на широкото използване на иронията, гротеската и фантастичното; запазва и обогатява приносното в новите си повествователни похвати, като се връща и към традиционните художествени средства. Условният свят се раздвоява между възможното и невъзможното, между действителното и магическото. Същността на Радичковата поетиката е в напрежението между постояннотo, но частично възвръщане към традиционното и новото...

        С прозаичната  миниатюра „За реброто”(Радичков 1967), както и с други свои разкази белетристът обогатява жанровия регистър на съвременната българска сатирична фантастика с една нова, лично своя форма. Това е особен род притча, обединяваща двете начала - архаичното фолклорно-митологично и съвременното битово-анекдотично. И тук метафората е заложена в миниатюрата. Одухотворяването на костенурката показва, че художественото съзнание на писателя  е „във властта на архетипа „анима”(Звезданов 1987: 69с.) Гротесково-фантастичната образност на разказа крие социалноетични внушения с директен съвременен адресат. Авторът съзнателно пародира и снижава религиозната притча на езиково, отчасти и на съдържателно равнище. Вмъква битово-разговорна лексика, а в ироничното вътрешно напрежение между противоположните стилови полета се ражда нов, особен конфликтен жанр, без аналог в жанровата система на съвременната българска проза -  уникален и самобитен (Стоянова 1979: 56). Радичковата миниатюра е атрактивно-игрива и с комичен елемент. Тя повтаря библейската притча  и в дидактичните й послания. Прозаикът повежда разговор по конкретен проблем  - за отношенията между двата пола и търсенето на хармонията  между мъжа и жената. В текста на творбата творецът съзнателно акцентира върху съществуващите отклонения от нормата. С афористична лаконичност се извежда философското обобщение, житейската мъдрост и поука. В този порядък е изведена и иносказателната поанта на творбата: „Така Господ ни е изпратил Неговото наказание. Сега всички други спят с нашите Ребра, скъпи приятели, а ние спиме с тези на другите!”

        Както в популярната притча, така и в Радичковата миниатюра поуката се извлича чрез чудото, но тук това чудо не е сакрално, не е свързано със свръхестествените сили. То е заложено във фантастично-комичното очовечаване на костенурката, в алогизма на поведението й, при това с една привидно артистична, фина и чувствителна авторова ирония, насочена срещу негативното, пошлото, в случая – срещу липсата на прозрачност и вярност в брачните връзки.

        На пръв поглед синекдотичното заглавие „За реброто” поражда усещане за конкретност. Предлогът „за”  в този случай служи за означаване на обект, от чиято гледна точка се преценява нещо. „Нещото” тук е  реброто,  кост, символ на гъвкавостта и грацията, на нежното, но и на острото, понякога – опасното. В случая то препраща и към библейското сказание за създаването на жената от реброто Адамово, чието изваждане символизира отделянето на Другия от себе[то], измъкване на сянката (душата):

       Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън, и той заспа; и взе едно от ребрата му, и изпълни мястото му с плът... (2:21) И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека и я приведе при човека...(2:22)  (Битие, 2:21-22)

        Прилагането на библейския сюжет в анималистичен вариант е предизвикателство, оформящо Радичковата притча, която препраща  към костенурката, възстановявайки изконното мистическо родство между живота и човека, свързано от тайните на хилядолетията. Оказва се, че зооморфизмът, антропоморфизмът и анимализмът у Радичков вървят заедно. Затова и метаморфозното превращение в този текст - костенурка - човек, както и човек - костенурка  се осъществява с лекота. Авторовият антропоморфизъм и зооморфизъм биха били невъзможни без основния троп на поетиката му - метафората, която раздвоява Радичковия худoжествен свят, правейки го двусмислен, двуделен. Костенурката е един от древните символи на Земята. Тя е олицетворение на божествената енергия и на вечността на планетата. Считало се е, че каменни фигури на костенурки с плочи върху гърба служели по вълшебен начин за подсигуряване стабилността на света. Парченца от черупки на костенурка са се използвали за оракулски цели, вероятно заради двадесет и четирите плочки по ръба на черупката, чийто брой отговарял на разделите в китайския земеделския календар. Същевременно китайците сравняват костенурката със съпрузите, чиито жени им изневеряват. От друга страна, по време на европейската античност, заради своята „кротост и сдържаност” животното олицетворява благопристойната любов, а заради дълголетието си – завидна жизненост (Бидерман 2003: 193-194).  Прибирането на костенурката в черупката  е образ с високо духовно измерение и в хиндуистката традиция – той е символ на концентриране, на връщане към първичното състояние и следователно - на основното поведение на духа. С качествата си на всезнаещ и благотворен прародител, костенурката се превръща в чест спътник, в роднина на човешкия дом - всяко семейство от страната на догоните (племе, живеещо в централно Мали) притежава костенурка, а в случай, че старейшината на дома отсъства, на нея се полага първата хапка храна и глътка вода за деня. В тези крайни, а понякога и доста противоречиви тълкувания на символния образ на сухоземното четириного е трудно да се определи конкретната рецепция на Радичковите костенурки в „За реброто”. Художественият текст създава поредица от асоциации и тълкувания...

       Амбивалентното изображение на „тичащите”  костенурки в „търсене на реброто”, е алюзия на  човешкия стремеж към намирането на подходящия партньор: ,,двете костенурки веднага се втурнаха натам..., изпотрошиха си краката от тичане...”, но без успех. Често пъти и в реалния живот „реброто” си остава ненамерено, но желанията остават...

       Радичковата притча е разширена, в нея са заложени разнородни естетически пластове. Реалното като битово достоверно и фантастичното като условно-алегорично се преливат помежду си. Трудно е да се постави разделителната между етичния, от една страна, и непретенциозния, изчистен от всякакъв назидателен житейски смисъл, от друга страна, разказ. Волно художествено заиграване и дидактика, мит и съвременност, както и трагикомизъм, са част от характеристиките на кратката, поучително-развлекателна миниатюра  „За реброто”.

Литература

Бидерман 2003: Бидерман, Ханс. Речник на символите. София, Издателство „Рива”, 2003, 527с.

Битие: 2:21-22:  Битие// Стар завет /Библия/. В:  http://www.biblia.w-bg.net/bitie.html

Звезданов 1987: Звезданов, Николай. Всички пътища водят към човека (Черти от  поетиката на Йордан Радичков)// Литературна мисъл, 31, 1987, № 10, 57-75.

Звезданов 1987: Звезданов, Николай. Неосветените дворове на душата.София, Наука и изкуство 1987, 258с.

Радичков 1967: Радичков, Йордан. Водолей, Народна младеж, 1967, 268с.

Стоянова 1979:  Стоянова, Людмила. Елементът на фантастичното в прозата на Йордан Радичков // Литературна мисъл, 23, 1979, № 9, с. 46-57.

Шевалие 1996: Шевалие, Жан, Ален  Геербрант.  Речник на символите. Т. 1., 2. Издателска къща Петриков, 1996. Битие 2:21-22 В: Библия.



Автор: Илиaна Торманова
"Под линия", 2015