Владимир Полеганов - "Деконструкцията на Томас С."

„А често си мисля, че си просто фантазия, спомен или лъжа“ (Полеганов, 2013, стр. 69)

         Тази книга на Владимир Полеганов е поредната от поредицата „Нова проза“ с главен редактор Ани Илков. Това обаче е книга, която може да бъде неразбрана и недооценена от някои читатели.

         Започва по начин, който да предразположи към дълбочина на мисълта още в първия разказ „Птиците“. Разсъждава за небесната шир, за снимката като носител, който парализира щастливите сцени, за тишината и прочие. Интересно е да се отбележи, че пряката реч не е оформена и отделена, както обикновено изискват правилата, а е слята с останалия текст. Друга особеност е, че в разказа не са използвани имена. Застъпени са мотивите за смисъла на думите, за пътуването, което води до някаква истина, но най-вече мотивът за мястото на човека в света. Той е незначителна и миниатюрна частица, която не е способна да повлияе на цялостната подредба, не може и няма как да бъде чут или забелязан. Подобно на птиците. Те остават почти незабелязани в огромното небе, малки точки, които все пак имат своето предназначение.

         Авторът не разкрива нищо директно. Малко са и еднозначните послания, които отправя чрез този текст. Фантастичното и дори леко страшното в него, хвърлят едно було върху този текст. Читателят се изправя пред нещо, което не му е предоставено наготово и той само да го приеме и усвои. Тук той е принуден да вникне малко по-дълбоко в мислите си, в смисъла на думите, в техния начин на подредба, за да извлече нещо от този разказ, който освен че има своите особености по отношение на диалогичното оформление, е разделен на части.

         Повествованието в „Чу ли очите ми, видя ли смеха им?“ има изповедна форма и е изпълнен с абстрактност. Самият лирически разказвач говори за себе си, описва се. Вместо ръце има протези, а хората продават неща като зрението, плача и чувствата си на компания. Фантазията и въображението са основните формиращи елементи. Абстрактните понятия добиват материя и авторът борави с тях все едно са някакви неодушевени предмети, които могат да се разменят и купуват като търговски продукти, да се докоснат, да се подхвърлят из въздуха. Чрез фантазията отнема част от същността на тези абстрактни понятия.

         Фантазията е ключова дума за този сборник.

„В мрака на главата си Томас видя буква и тя му замириса на карамел“ (Полеганов, 2013, стр. 58)

 Състояния като страх, ужас, самота, смях, докосване и прочие са почти постоянно присъстващи. Героите често са безименни или присъстват само с инициалите си и представляват просто неми свидетели на една страшна, често пъти разпадаща се среда, на една действителност, която е деформирана от въображението, разрушена от страховете и отдалечена от самотата на героите. А те самите сякаш вече са изгубили контрола, вече нямат влияние върху околността и върху самите себе си. Това е проза, в която може да се види изобилие от метафори. Слънцето почти липсва, то е скрито, затулено зад облаците, сякаш самата надежда е затворена зад решетките. Липсата на директна яснота за четящия обаче носи и своите рискове. Това е момент, който може да доведе до досада, да доскучае. Фигурата на писателя присъства често в текстовете с различните му призвания и последствия от работата му, която се е превърнала в пиявица, изсмукваща жизнените му сили. Смъртта присъства като част от декора. Тя винаги стои някъде там – тиха, кротка, търпелива.

         В „Естер и „Невъзможната колонизация“ са събрани две ситуации, които са отделени чрез разстояние между самите абзаци и номерация на тези, които отразяват случващото се от изложена инсталация в музея, която Естер наблюдава и която се казва „Неуспешната колонизация“. Начинът на писане, стилът на Владимир Полеганов, прави смисъла на разказа трудно откриваем, а фантазията, която не липсва и тук, затруднява възприемането и разбирането на всичко. И тук тази постмодернистична черта, свързана с пунктуационното оформление на пряката реч в текста, се проявява. Без съмнение, това е умишлено действие. Дали резултатът от него все пак е положителен или отрицателен, може да се определи за всеки читател по отделно. Един начин на писане, който не борави с подробни описания на фон и заобикаляща среда по време на действията, който няма много определения, в който няма проследена някаква историческа линия, нечий живот и прочие, съчетан с огромното количество фантазия, измислица, дълбоко скрити послания и разкъсана структура, създава едно усещане за объркване, за неразбиране, изпускане на нишката и нуждата да се препрочете.

         Като даващо заглавие на целия сборник е разказът „Деконструкцията на Томас С.“. Повествованието е в първо лице, множествено число и е съвсем директно и искрено, като само се загатва за повествователите, но не се казва кои са и какви са.

         „Ще преминем през тях като през каталог, като през албум със снимки или лексикон“ (Полеганов, 2013, стр. 55)

         Разказът започва с нещо като встъпление от повествователите, в което само обясняват как ще протече наблюдението върху случилото се с Томас С.

         Разказът е леко шантав. Томас С. Опитва да стимулира любовта на Анна чрез машина, която има вълшебно действие.

         „Буквите идваха с цвят и звук, звуците имаха вкус, цветовете – тежест. И всичко се случваше така естествено, все едно е дело на природата, а не на изкуствен механизъм.“ (Полеганов, 2013, стр. 58)

         Намесени са огледалата с цялата тяхна символика. В този разказ няма диалози, но пък има някаква история, сюжет. Гаргите, които са един от често срещаните образи в книгата, ги има и тук. Разказът е мистичен и създава усещането за албум със снимки на имение, в което живее дух, привидение, фантастична фигура. Любовната линия е единствената цветна нишка тук. Останалото е сякаш черно-бели фотографии на отделни места от Имението. Лабиринтът, огледалото, образът на смъртта и други подобни, само засилват чувството на страх и безпокойство, които предизвиква тази книга. В „Макет на Града в Инструментариум“ към тях се прибавя и объркването. Празният град от макета е сравнен с празния лист. Този град, който е в центъра на цялото повествование, също остава без име. Той се споменава само като „Града“, в който се намира Сенчестия квартал, където се развиват действията. В края възникват въпроси, чиито отговори биха разкрили част от мистерията и нагласата за неизяснени взаимоотношения с Града. Той от своя страна няма подробно описание, което не е нещо неочаквано. В моментите, когато няма точни показатели за времето на действието, създадената атмосфера извиква представата за тъмните часове от денонощието.

         Обикновено, заглавията представляват нещо като компас за тази книга. Те насочват към централния образ или предмет в текстовете, въпреки че авторът усложнява и допълва периферията около това основно тематично ядро.

         Разказът „Перото“ представлява кореспонденция чрез писма или по-точно писмата на единия участник в тази кореспонденция, чието име не е споменато, а само че се намира в Авиния – остров между Индия и Арабския полуостров. Такъв тип конструкция на разказа представлява още една интересна особеност на този сборник. Лицето, за което са предназначени тези писма, също не е споменато, като вместо него, се използва само едно „Х“. В този разказ, авторът на писмата, на които става свидетел читателят, намира едно перо по време на една тяхна среща в морската градина, след което опитва да разбере от каква птица е. Това е почти невъзможно, дори едва допустимо за вярване, че може да стане, за да се захване подобно начинание. Забелязва се и типичната постмодернистична черта да се споменават други автори. 

         Финалът на този разказ насочва към мисълта, че разстоянието и липсата на реален контакт, липсата на постоянна и жива комуникация, води до разрив във взаимоотношенията между хората.

         „И никой не си отива“ представя един ироничен и смахнат поглед към ситуация, която предполага ужас и страх. Разказва се в Аз-форма от Сара, чиято майка е мъртва, но нейният дух продължава да живее. Действията се развиват във време, в което новото основно човешко право е живот след смъртта. Финалът е отворен и остава неясно как ще завършат опитите на Сара да направи така, че майка й да изчезне от света на живите и да отиде там, където й е мястото.

         Последното произведение от сборника е представено като „Повест от Риктор Фамбо“. Повестта проследява две сюжетни линии, които са разделени на части. Тези части, които разказват историята на господин Р. Са обозначени с „А“, а тези, които са за „историята на момчето“, което разбира къде е отишъл починалият му брат, са с „Б“. Историята за момчето се развива в библиотеката, където всъщност то живее и работи. В последствие става ясно, че различните части разказват историята на двамата братя, докато те не се срещат в Ирасион (псевдоград, лъжеград) и господин Р. всъщност е братът на момчето Риктор. След като вече се усещат, отделните части се обозначават с цифри. Всички, които живеят в този град, имат рани или белези, които показват дори на снимките.

         „От снимката гледаха очи и рани“ (Полеганов, 2013, стр. 110)

         На много места в повествованието се „чува гласът на автора“ или така наречената „авторова мисъл“ в скоби. Той сякаш разказва очи в очи с читателя. Книгите са силно присъстващ предмет, извор на много мъдрост и познания, на много други светове. В целия сборник въобще, Полеганов поставя въпроса за смисъла на книгата, на словото. Трите бележки от автора са рамкиращи, но и допълващи повестта. Все пак остава въпросът дали казаното в предисловието е истина или плод на художествена измислица.

Библиография

Полеганов, В. (2013). "Деконструкцията на Томас С.". София: Университетско издателство Св. Климент Охридски.

Автор: Мехмед Атипов

"Под линия", 2015г.