ПУБЛИЧНО ПРИЗНАТИЯТ ДНЕШЕН МОДЕЛ ЗА КЪС РАЗКАЗ – Деян Енев

За разлика от много автори, постигнали популярност чрез романовата форма и съответно екранизация на техни романи, а и за разлика от типа на „бързите“ разказвачи, които пък подбират жанровете си в зависимост от пазарните ориентири, Деян Енев е сякаш феноменален – от своя дебют в края на осемдесетте години на ХХ век до днес той пише единствено къса проза. Писането му е далече от това на авторите на „Бързата литература“, далече е от тривиалната, от онази, насочена към маркетинговите стратегии за печелене. Все повече в последно време Деян Енев бива определян като живия класик на новото време, като най-големия майстор на късия разказ. Той създава текстове, в които с малко думи се казва, внушава и разкрива много повече от виждащото се на пръв поглед. За Енев изглежда стремежът към продажби чрез сензационни предизвикателства или чрез ориентация към по-търсени жанрови форми не е валиден. Той е повече насочен към дълбокия и широк личен житейски опит. Най-ясно видно доказателство за това е голямата доза автобиографизъм в разказите му. Някои от професиите, които имат неговите герои, той наистина е работил и това може да се усети и е подчертавано от критиката: „Бил е нощен санитар в морга, бояджия в Киноцентъра, пресьор във военен завод, санитар в психиатрия, дърводелец, текстописец, журналист... Целият този житейски калейдоскоп не е минал безследно покрай него, оставил е плодоносни наноси, от които авторът успешно отмива златни зрънца.“ (Сапарев, 2006)

            Навярно много писатели притежават умението да разказват. Със своя идея, сюжет, конструкция, много кадърни родни автори могат да създадат качествено произведение, разказ, без особени затруднения. Въпросът обаче е „Какво става след това?“ Те правят нужното, разказът се харесва, буди емоции и често пъти с това процесът на писане, четене и възприемане приключва, но не оставя следа. При Деян Енев това не може да се случи, поне по следната причина – той е наложил своя марка за разказване и не я променя, а вариативно я усъвършенства с всеки свой нов текст. Разказите му (от която и да е негова книга) имат своята дълбочина, притежават силата, която  разказва парченце живот, оформя го словесно и го запечатва в читателското съзнание. Разказването и разказите му  приличат на триизмерните картинки, които ако се гледат съвсем неангажирано отстрани, без човек да се вглежда от различни ракурси, т.е. без да вложи и нещо от себе си, изглеждат като обикновена картинка, като двуизмерен плакат. А това означава, че без съучастие възприемателят пренебрегва изконното, изначално заложеното в тях.

            Иначе казано, разказите на Енев не са обикновено описване на отрязък от нечие ежедневие, нечий живот, а са много повече. За тях е в сила прословутата „айсбергова“ структура по думите на Хемингуей, в която видимото от разказа е само малка част от неговата, иначе огромна същност. И вниквайки по-дълбоко в тази същност, стигайки до масивните основи на айсберга, възприемателят се превръща в един вид „уловена“ от автора „риба“, която той е предвиждал да улови още преди да се роди целият текст. Като провокира чрез готовия текст дълбоки вътрешни състояния на човешкото при четенето, писателят вече е успял, свършил си е работата. Деян Енев прави точно това. А как го прави? Не може да се каже, че писането му, стилът му, представлява някаква сложна върволица от елементи, които трудно се сглобяват. Текстовете са изключително четивни и повествованието тече съвсем леко.

            Помага му богатият житейски опит, за който вече стана дума. Освен това, в неговия случай вече може да се говори за усет, за долавяне и прецизното дозиране на смеха, плача, гнева, иронията, болката. Всъщност, за смях в онази му форма, предизвикана от някаква щастлива или забавна случка, трудно може да се говори при Деян Енев. При него е по скоро онзи смях, в който само привидно извиваш устни във формата на усмивка, защото нещо отвътре не дава да се усмихнеш, защото някак не върви, просто би изглеждало глупаво, нелогично, неприлично. Защото точно такава изглежда, че е действителността и читателят разбира това чрез текст, който наглед му разказва за една съвсем обикновена и типична случка, която в ежедневието не би направила впечатление повечето случаи. На тази особеност в писането на Деян Енев пръв обръща внимание Огнян Сапарев: „Ако нещо липсва в разказите на Деян Енев, това е смехът: има гримаса, гротескно издевателство, горчива тъга, лиричен потрес - но весел смях няма. Не е весел животът ни, както и да го гледаш - ако го гледаш в дълбочина, разбира се.“ (Сапарев, 2006)

            А в рецензия за сборника „Българчето от Аляска“, литературният критик Ангел Игов прави още някои обобщения относно спецификата на Деян-Еневото присъствие в днешния ни литературен живот:            „Писането на Деян Енев не се променя съществено с годините: разказите са кратки; стилът е репортажен, минималистичен; тематиката е урбанистична, социална; персонажите са обикновени хора, най-честно не особено успели и не особено щастливи; и цялата атмосфера е сурова и нагнетена като в стандартен зимен софийски ден….Малко или много, това четем във всеки от вече деветте сборника с разкази на Деян Енев и въпреки това той като че ли не омръзва, не се изчерпва, нито пък се изправя пред риска категоричните му морални послания да звучат дидактично. Нещо повече, всяка следваща негова книга получава признание, доколкото е възможно да се отчете признанието в мъглата на българския публичен живот.“  (Игов, 2012)

            Може да се каже, че това е вярно и писането на Деян Енев не се изменя много с годините. Но това не е случайно. За писателя е ясно, че той няма да коригира стила, похватите и позицията си, за да се нагоди в епохата, в бизнеса, защото той следва живота, хората в него и то онези, които живеят, които най-силно печелят и губят, а не просто съществуват. За да продължава да върши своята дейност по този начин, това може да се сметне за преследване на някаква цел, за недовършен ангажимент, който няма как да бъде приключен само с един живот, с една творческа „кариера“. Колкото и дълго да живее писател като Деян Енев, той вечно ще намира удивителното, великото, забележителното и в най-обикновените моменти. Което е една от дарбите на писателя по принцип.

Използвани източници:

Сапарев 2006: Сапарев, О. Талантливият разказвач Деян Енев. LiterNet, 27. 05. 2006, http://liternet.bg/publish17/o_saparev/d_enev.htm, посетен последно на 07. 10. 2015

Игов 2012: Игов, А. Навъсени и къси. Култура , 17. 02. 2012, http://www.kultura.bg/bg/article/view/19342, посетен последно на 16. 10. 2015

Автор: Мехмед Атипов

Редакция: гл. ас. д-р Младен Влашки

"Под линия", 2016г.