Как ви се вижда състоянието на съвременния български разказ?
Г.Т.: Това ще разберем в началото на февруари, когато „Сиела“ ще пусне сборника „Обича ме, не те обича“ – 16 разказа от добри автори.
Заслужава ли българският разказ по-голям отзвук извън страната, за да разкрие още повече пред света културата ни и таланта на родните автори?
Г.Т.: За българския разказ и за културата – със сигурност. А те ако са истинско изкуство ще покажат и живота на хората.
В този ред на мисли, правят ли нужното държавата и издателствата, за да могат да изпъкнат наистина талантливите писатели у нас и в чужбина?
Г.Т.: Държавата – не. Издателствата – също не, доколкото виждам, но аз съм встрани от издателския бранш.
В процеса на книгоиздаване в повечето държави важна роля изиграват мениджърите (литературните агенти), които служат като посредници между авторите и издателите. На фона на не много големия пазар, биха ли били полезни те за книгоиздаването в България?
Г.Т.: Всъщност говорите за институцията на литературния агент. Издателствата не могат и не е редно да играят и тази роля. Да, пазарът е малък и в разпределението на печалбите от една книга трудно могат да се включат и посредници. Пирамидата е обърната – колкото по-далеч е участникът от творческият процес, толкова повече печели. Най-малко авторът (което всъщност за него е възнаграждение, а не печалба, тъй като той създава основната част от продукта), след това издателите (също с креативна роля) и най-много разпространителите, за които – предполагам – е все едно дали продават добра литература, стига да имат добър продукт.
Литературната критика е друг важен фактор. Справя ли се тя според вас?
Г.Т.: Няма как да се справя, защото за мен (а и за голям процент от авторите) литературната критика не съществува. Няколко мастити критици се занимават с няколко егалитарни творци на принципа на взаимно-спомагателната каса. Блогърите не могат да изпълняват ролята на литературна критика, защото не са и не им е работа да са обективни. При тях ценното е именно спонтанността и личния елемент в оценката.
Не дойде ли прекалено рязко демокрацията за българите според Вас? За общество, което дълги години е ограничавано от строги норми, демокрацията не се ли явява стъпка към „свободията“?
Г.Т.: Демокрацията все още не е дошла, а началото ѝ няма как да не е „рязко“. Оттук натам зависи от това колко осъзната е необходимостта от демокрация, а за българите в цялост не съм убеден, че е въобще понятна.
„Светът ли се е променил или ние не сме същите?“ – Това е цитат от първата Ви книга. Какъв е отговорът според Вас?
Г.Т.: И двете. Светът е дръпнал напред, а ние сме се забили встрани.
„Не беше тук и си отиде“ е много пъстър сборник, в който много от героите просто изпъкват и се запечатват в съзнанието на читателите. Темите, които са застъпени в разказите, също не са малко. Тази книга е отражение на опита и преживяното през годините ли?
Г.Т.: Всяка книга е отражение на опита и преживяното на автора, първите творби – в по-голяма степен. Това важи и за „Не беше тук и си отиде“, където само едноименният разказ е „свободно съчинение по картинка“.
До каква степен има автобиографизъм в разказите?
Г.Т.: До различна в различните разкази. В новата ми книга с разкази „Седем минути до поискване“, която „Сиела“ ще издаде до месец (надявам се) има почти биографични, но като цяло творческият елемент е значително повече отколкото в „Не беше тук и си отиде“.
Очевидна е лекотата, с която разказвате криминалните истории. В последната Ви книга („Докато дишам“) , която е в съавторство с Дейна Бренченс, също има силна криминална линия, както и много екшън. Търсено ли е криминалното в сборника с разкази, а след това и в романа, където обаче нещата стоят малко по-различно, тъй като по думите на Дейна Бренченс, събитията вътре са по действителен случай?
Г.Т.: Криминалният елемент в някои от разказите и в „Докато дишам“ не е търсен, просто нямаше как да бъде избегнат. Виж екшън звученето в края на романа е напълно преднамерено, като цяло това е филмов проект.
Познавахте ли Дейна Бренчес отпреди? Как осъществихте връзка с нея, тя ли ви потърси?
Г.Т.: Не я познавах, видяхме се „на живо“ на първото представяне на книгата на „Пловдив чете“. Да, тя ме потърси - чрез парламентьори.
В България няма много книги, които са в съавторство и би било интересно да разкажете как работихте по тази книга. Как става този процес, как се получава съчетаването на два стила, две различни виждания за света?
Г.Т.: Работихме с Дейна през нета, тъй като по онова време тя живееше в Амстердам. Разлика във вижданията за света и в стила не е имало, тъй като приехме нейното виждане и моя стил.
Екшън сцените към края част от действително случилите се събития ли са или са художествената окраска, която още повече да насочи към кинематографичността на романа?
Г.Т.: Действителни събития предадени по художествен начин. Това е - така наречената от мен - „литературна истина“. Имайте предвид, че част от участниците в събитията са лични познати на Дейна, а част – мои. Аз затова се съгласих да работим по този роман и ни отне почти 2 години да „изровим“ събитията.
Работи ли се по въпроса със заснемането на филм по книгата и възможна ли е въобще тази идея на този етап?
Г.Т.: Тази идея е на дневен ред от първия момент на съвместната ни работа. Това е сложен и продължителен процес, защото става дума за мащабен проект, а не битова драма с махленски привкус. Трите части на романа са в различна стилистика и трябва да са отделни филми.
С брат Ви започнахте с разкази, след това романи, какво да очакваме след това?
Г.Т.: Моята тактика е редуване на разкази с романи, за да няма директно сравнение на две последователни творби. Тъй че след „Седем минути до поискване“ планирам роман.
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар