четвъртък, 25 февруари 2016 г.

Величка Настрадинова „Заради дякона Игнатия”



          Книгата на Величка Настрадинова представлява, преди всичко, един размисъл върху познанието ни за Левски, но не само от щрихите заучени в училище, а един духовен размисъл, едно бръкване в ума и душата на читателя, едно повдигане на завесите спуснати от недоизяснените истини. Без да се впуска в научно-изследователски теории, авторката ни повежда по посока на отдавна известни спорове около смъртта и предателството на Левски, за да зададе въпроса не сме ли всички ние предатели не само на Левски и Бенковски, но и на Яворов и Дебелянов? И моралното предателство не трябва ли да изтърпи същата тежест, каквато физическото?

         Сюжетът на книгата е опростен – писател, неприспособил се към гилдията, опитва да напише разказ за Левски и една пиеса пишеща се по протежение на цялото повествование, която го прекъсва на моменти, за да се намеси. Главният герой в книгата на Величка Настрадинова е Братин Войнов, писател по професия надхвърлил трийсетте години, който живее с леля си, а висшето му образование и разните му химери са двигателният лост на негото изкуство. Повод да извади наяве мислите, които го тревожат е поднесен с фино чувство за хумор „От дълго стаяване на мисли се полудявало, та ще е добре да извадя тия мои изчадия , ще ги прегледам обстойно и ако си струват труда, да ги  изпратя да вършат дела, ако не – да ги съхраня за собствена употреба...”.[1] Изглежда цялата книга е това дело и читателят ще трябва да реши за себе си дали си струват трудът.
        Въпросите, които задава и обмисля книгата не са далеч от познатите: предателството на Левски, версиите за смъртта му, смисълът и стойността му за историята и българската нация. Книгата, освен размислите на главния герой, предлага визии за Апостола: през очите на обикновената леля; на Аптекаря, който получава истинско свидетелство – документ; Отецът, който се включва в разговорите им и противно на недопускането Левски да бъде канонизиран (тема, която неведнъж е предизвиквала вниманието на аудиторията), той пък ще го нарича първосвещеник, тъй като е повел един народ към духовно израстване и осъзнаване на своята значимост: „Обикалях, за да давам упование” -  това е висшият дълг на първосвещеника. Свидетелственият документ е съхраняван от евреин, чийто прадядо е бил във връзка с Левски и твърди, че го е укривал. Това е повод да се спомене Проектоуставът, съставен от Апостола,  за братство и равенство между всички народи – българи, турци, евреи. 
     Величка Настрадинова е избягала от високия стил на говорене, всичко се случва в диалозите, вътрешните мисли на героя, разказът и пиесата. Там са вплетени представите за Левски, за политиката му, за липсата на памет и приемственост, за неспособността да се учим от грешките на Историята, да чуваме заветите на тези, които наистина безкористно са се отдавали на идеята да служат други му.  Интересни са образите, които ни представя Величка Настрадинова. Не бих нарекла книгата й исторически роман, а по-скоро разговор, едно  горчиво припомняне, че само за лудите остава важно делото на загиналите за свобода, и че само умствено несвестния може да се тревожи от недоизяснете обстоятелства около смъртта и предателството. „Времена – ще каже авторката. - Като че  едни и същи. Пак са тук „тез що залъка народен грабят”. И се стрелят, стрелят...Поне да беше за правда и за свобода” [2]




[1] Настрадинова, В. Заради дякона Игнатия. Изд. „Жанет 45”, Пловдив, 2009г., стр.5
[2] Пак там, стр.142



Автор: Дора Иванова
"Под линия", 2016г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар