Под линия с Петър Делчев

Как ви се вижда състоянието на съвременния български разказ?

П.Д.: Каквото е състоянието и на съвременната българска литература – има пръски от цялата палитра.

Заслужава ли българският разказ по-голям отзвук извън страната, за да покаже на света таланта на родните автори, културата, животът на хората?

П.Д.: Доколкото знам 90% от световната проза е запазена за англоезични драскачи, 7-8% за испаноговорящи и остатъкът е пай за подялба от „други”. Предопределено е тези от „други”, които успеят, да го правят с гръм и трясък.

В този ред на мисли, правят ли нужното държавата и издателствата, за да могат да изпъкнат наистина талантливите писатели у нас и в чужбина?

П.Д.: Държавата и издателствата са учудващо интимно сношени, когато става дума да се затрие всеки качествен литературен порив за реализация навън. Не са необходими инициативи, а среда, не е нужна подкрепа, а почва. Издателствата нямат никакъв интерес да влагат пари в преводи и скъпоструващи експерименти от типа проба-грешка по света, а държавата се чуди на кой малоумник да „тури капата” и да го обяви за министър на културата, на образованието или на дъжда. Не става дума да се дават пари, а да се създава правилно отношение в подрастващите към културата и образованието, към културните и образованите хора, към творците. Ако вие виждате държава, аз виждам партии, които „държат” властта да са надвластни и недосегаеми. Да, в такива времена се ражда истинската литература, но трябва да и акушират истински човеци, а те намаляват.

В процеса на книгоиздаване в повечето държави важна роля изиграват мениджърите (лит. агенти), които служат като посредници между авторите и издателите. На фона на не много големия пазар, биха ли били полезни те за книгоиздаването в България?

П.Д.: В страната на интелектуалната кражба честните взаимоотношения са лукс за начинаещи или за хора, които не си вадят хляба с творчество. Докато не затворим страницата с интелектуалното пиратство няма да имаме масиран пробив навън на наши автори на изкуство. Тук-там по някое птиче ще се напъва в зимното си кожухче да прави пролет и това ще е. При тираж на стойностна книга от няколко хиляди броя какъв процент да вземе литературният агент и ако едно издателство не иска да публикува някой автор, то защо друго да рискува и да го направи?! Така ще я караме, защото картелът между експлоататори на интелект е задължителен атрибут на нашата действителност, а картел между производители на интелектуална принадена стойност е смешно невъзможен и невъзможно смешен.

     

Литературната критика е друг важен фактор. Справя ли се тя според вас?

П.Д.: Не знам дали се справя. Може ли да ми дадете критерии за справяне на литературната критика?! Щом нямаме автор Нобелов лауреат, значи не се справя. И когато имаме такъв пак няма да е ясно дали е заради зрялата литературна критика в татковината, или въпреки незрялата такава в същата татковина.  

Как се роди идеята за „Трънски разкази“?

П.Д.: Роди се един разказ, след това още един и така до края. Историите ми бяха познати, слушани от баби и дядовци. Просто един ден ги изживях наново и записах преживелиците си.

Освен че все повече села се обезлюдяват, като че ли по-малко стават и книгите, насочени към селото или малкия град, съответно героите и топосите са част от големите градове, макар и все още да не е съвсем категорично изразено това явление. До къде може да доведе това, ако разбира се сте съгласен с това твърдение?

П.Д.: Който не е съгласен с това твърдение да иде на екскурзия по селата в Трънско, в Родопите, из Странджа. Да му види око млади баби и засукани старци! Според мен няма нужда от книги за селото, а от селяни за книгите. Радвам се, че все повече млади хора се връщат от големия град към селото, защото това са хора, които няма да замръкват в селската кръчма, а ще осъмнат в селското читалище.

Диалектът на някои места в „Трънски разкази”  е сред големите предизвикателства и една от силните им страни. Как се справихте с тази част от създаването на разказите, търсихте ли помощ от някого?

П.Д.: Използвах „преводачи” на и от” трънски” език сред собствените ми роднини. Написах целите диалози в див диалект. После започнах да го олекотявам, докато стана разбираем. Оставих вкусните думи, особените словосъчетания или всичко онова, което прави речта пиперлива, различна. В никакъв случай не твърдя, че разказите са на автентичен трънски диалект. Щяха да са нечетими за огромната част от останалите българи.

„Свършват ли се вуците – мърмореше си Зарко – пиши и Трънско, и свето бегал!“ – Близо ли сме до това да се свършат вълците (съответно и хората)?

П.Д.: Да, по нашата земя вече върлува холивудската каубойска естетика на „победителя на всяка цена”, на конкурентния пич, за когото няма невъзможна мисия. Вълкът е социален, вписва се, необходим е - дори за оцеляването на популацията на жертвите си като цяло, на ареалите им. Той е добрата стара смърт, която идва като избавление, а не като грубо и ненужно насилие, заради самото насилие. Такива насилници сме ние – хората. Затова свършат ли се вълците, отстреляни от честните и смели ловци-снайперисти – и ние сме пътници.

До каква степен историите в разказите (приемайки ги и като цяло, тъй като има връзка между тях) са истински и доколко е художествена измислица?

П.Д.: Разказите имат за основа някои реални случки и герои. Всичко останало е художествена измислица. На око претеглям нещата на нещо като 10 към 90 в полза на свободното съчинение.  

 

От къде научихте за легендите, по които са създадени новелите в „Балканска сюита“?

П.Д.: Легендите са няколко. Първата – за опечената мома - е всъщност закъснял „трънски разказ”. За тази новела знаех само, че по трънско има такава „Пекина могила”, на която някакви някога незнайно защо опекли жива мома. Втората новела е по-широко разпространена легенда из цяла България, за мома, която е качена на гръб по стръмен баир. Взел съм версията от село Врабево, Троянско, защото в този район се бях скрил да пиша. Третата новела е по много и различни истории за жени воеводи. В нея си позволих да форсирам малко образа на българката, като борец за свобода на три фронта – от турска робия, от мъжки гнет и от попска простотия.

   

Съгласен ли сте с твърдението, че произведенията, които са обърнати към миналото и фолклора, към отминали исторически събития, постигат по-голям успех (тук не се има предвид продажби)?

П.Д.: Да, съгласен съм. Това е така, защото има някакъв вид обществен консенсус за миналото, което е по-скоро събирателно, отколкото за настоящето, което е по-скоро разслояващо. Винаги съм казвал, че пиша за миналото /”Трънски разкази. Балканска Сюита”/ или за бъдещето /”Кастинг за Месия”/, защото като се сетя за настоящето не искам да пиша, а да стрелям.

Автор сте и на роман. По-лесно ли се пише роман от сборник с разкази и новели, колкото и относителен да е този процес?

П.Д.: Чисто технически роман се пише в пъти по-трудно. Чисто емоционално е абсолютно същото.

Как стои въпросът с поставянето на „Трънски разкази/Балканска сюита“ на сцена? Възможно ли е реализирането на тази идея и работи ли се в тази посока?

П.Д.: „Трънски разкази” са адаптирани за сцена от Александър Секулов за Пловдивския драматичен театър и очаквам скоро да има премиера. Постановката, доколкото знам, ще се казва „Вълци”. 

Можете ли да кажете съвременни български автори, на които не се дава достатъчно възможност за изява и биват незаслужено „подминати“ от литературната общественост?

П.Д.: За съжаление чета само това, което изплува над общовалидния литературен хоризонт. Нямам позицията да следя отблизо литературната общност, още по-малко младата вълна ентусиасти - да са ни живи и здрави! Бих препоръчал обаче инициативи като литературния сайт „Хулите”, и движението „Пощенска кутия за приказки”, където всеки може да намери поле за изява и за директна оценка от читателите.

"Под линия", 2016г.