Д.Е.: Съвременните
български разказвачи живеят в среда, която е осветена от труда на писатели,
създали световни образци в жанра – Елин Пелин и Йовков, Хайтов и Радичков. И
това неминуемо ги окриля. Така че аз не изпитвам никакви притеснения за живота
на българския кратък разказ. В момента представители на всички поколения
издават добри и много добри сборници с разкази, което е в подкрепа на думите
ми. Аз ще обърна внимание само на няколко имена: Николай Фенерски, Калин
Терзийски, отец Николай Петков, Бистра Величкова, Надежда Дерменджиева, Бойка
Асиова, Пламен Тушков. Нещо повече – три гранддами на поезията ни, Федя
Филкова, Мирела Иванова и Силвия Чолева също публикуваха запомнящи се сборници
с разкази.
Като че ли напоследък издателствата залагат на
все повече български писатели. Но дават ли те (издателствата) достатъчно
шансове на млади и неизвестни автори да пробият, т.е. не е ли само привидна
тази възможност, за да им издадат книгите (плащайки си или не), а рекламата и
разпространението да останат леко тромави или това е отговорност, която трябва
да поеме (или плати) самият автор?
Д.Е.: Това наистина е проблем. Аз самият предложих на
„Сиела” дебютния сборник на Бистра Величкова „Малка, мръсна и тъжна” и те го отхвърлиха. Предложих им втория
сборник с разкази на Пламен Тушков „Караманци”, но чак когато прибягнах и до
подкрепата на Калин Терзийски, книгата на Тушков излезе в „Сиела”. За да ми се
каже напоследък, че книгата му не се продавала. А че вътре има пронизителни,
разтърсващи разкази, това не е важно. Ами тогава да издаваме тоалетна хартия,
тя ще се продава най-добре. Големите издателства се плашат като от огън от
неизвестните имена. Но не всички могат да са Иво Сиромахов, всяка вечер да са
на екран, нали така? В крайна сметка сборникът на Бистра Величкова излезе в
„Рива” и взе наградата за дебют „Южна пролет”. Какво да говорим повече.
В този ред на мисли, не се ли оформя център от
група автори, които да диктуват темпото, така да се каже, а всичко в
периферията да си остане там?
Д.Е.: Прав си. В провинцията излизат прекрасни книги,
за които почти никой не научава, на някои от тях попадам най-случайно. Аз
самият съм заринат с ръкописи, с молба от авторите им да превърна книгата им
във втора „Калуня-каля”. Не ги питам, разбира се, готови ли са да чакат 25
години.
Имате богато творчество. Смятате ли, че то се е
превърнало и вече надгражда ваш паметник, който да остане недосегаем от времето
и не се ли опитвате да изградите такива паметници на хората, за които пишете,
на своите герои?
Д.Е.: Опасно е, ако човек започне да мисли за
паметника си приживе. Суетата е като мастната тъкан в тялото, тя отнема
енергията на мускулите. Това е въпрос на личен избор на всеки творец. Аз се
опитвам за мен да е достатъчно едно – когато пиша, текстът да се хареса първо
на мен като читател. Това е много точен критерий.
Чувствате ли някакво удовлетворение, когато
опишете нечия история, нечий живот и по този начин го спасите от изгубване във
времето?
Д.Е.: Разбира се. Но и огромна тъга, когато срещна
героите си по улиците, например клошаря от разказа ми „Кино „Урвич”.
В живота си сте работил много неща. Трябва ли
един творец да познава повече света, макар и в границите на малка държава като
България, за да създава стойностни произведения или може да прави това и ако
има достатъчно богата фантазия?
Д.Е.: Писането, творчеството е сложен комплекс от
житейски и културни натрупвания. Няма никаква рецепта. И това му е
най-хубавото.
В последния сборник с разкази („Гризли“) една от
темите за мястото на поета и въобще на твореца в живота. Създава се усещането,
че той е сякаш неразбран, недооценен и до някаква степен излишен за съвремието
ни. Имаме ли нужда от поезия днес, защо трябва да се пише и чете тя?
Д.Е.: Има една книга, „Унизеното слово”, на Жак Елюл.
Или книгата на Жорж Алда, „Щастливите минути. Поетичното състояние.” И двамата
много добре са обяснили защо ни е необходима поезията, словото, литературата.
Защото единствено Словото може да свидетелства за истината.
Много от разказите в „Гризли“ са сдвоени
(сближени). Това за да се покажат различни гледни точки ли се прави?
Д.Е.: Наистина така се получи в тази книга. Гледната
точка е централен въпрос при писането. В добрите курсове по творческо писане
изследват гледната точка най-безжалостно. Така че ще се радвам, ако разказите
от „Гризли” послужат като основа за една добра курсова работа.
Така наречената „айсбергова структура“ на
разказите не крие ли своите рискове те да останат не докрай разбрани или рискът
е оправдан?
Д.Е.: Съвършеният разказ, според мен, е много близо до
стихотворението. А съвършеното стихотворение разчита колкото на думите, толкова
и на тишината между тях. „Айсберговата структура” просто е едно от имената на
тишината.
Времето ли е най-големият хищник за хората?
Д.Е.: Има различни видове времена. Най-щастливото
състояние на времето е вечността. Добрата литература работи за вечността.
Старостта е сред основните състояния в разказите, а
младостта, смехът, веселието, страстта са само далечен спомен, като
припомнянето му носи само допълнителна болка в и без друго измъчените души на
героите.Защо не пишете за онази част от живота, която не е толкова тежка за
възприемане, която не носи със себе си сантиментализма и носталгията или точно
това е всъщност обяснението?
Д.Е.: Защото
старостта съдържа в себе си и младостта.
Пушенето има силно присъствие в сборника, а
разказите са сякаш като за цигара време, че и по-малко. Защо е толкова застъпен
този навик, издигате паметна плоча и на него ли?
Д.Е.: Този вреден навик, пушенето, като културен
феномен е с положителен знак. Пушачът е много повече склонен от непушача да се
„отнесе”, да погледа живота отстрани, да изпадне в нещо като медитация. Тоест,
да застане срещу вълната на бързия свят, на графика. Това е и причината
пушенето да присъства толкова категорично в разказите ми. Да припомня ли, в
подкрепа на тезата си, името само още на един заклет пушач, в чийто разкази
постоянно дими цигара и се местят пепелници. Името му е Джеръм Дейвид
Селинджър.
Като основен топос във все повече литературни
творби се превръща големият град. Селото присъства най-вече като място, на
което да се завърнеш за малко, за да видиш останалите живи стари хора, да си
спомниш за отминали времена, а след това отново да се върнеш в града. Това на
все по-засилващата се преселенческа вълна от селата в градовете ли се дължи или
просто мотивът за завръщането е актуален за литературата днес, или пък
обяснението е друго?
Д.Е.: Ето още една тема за курсова работа.
Според Вас справя ли литературната критика в
България? Ако не, то какво трябва да бъде направено?
Д.Е.: Имаме прекрасни критици, които наистина държат
ръката си на живия пулс на съвременната българска литература. Ще спомена само
две имена – Митко Новков и Младен Влашки. И техните почти нечовешки усилия, при
цялата липса на спокойно, нормално пространство за литературна критика,
заслужават нашето уважение.
На прав път ли е родната ни литература в
своето развитие и още колко трябва да измине, за да имаме още по-големи
постижения и престиж в световен мащаб?
Д.Е.: Не съм аз този, който да каже дали е прав пътят
на родната литература. Аз съм само един от пешеходците по този път. А на
втората част от въпроса ще отговоря така – представяте ли си, ако Делян Пеевски
беше поет. Какъв ресурс щеше да се налее в родната словесност!
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар