Този сборник с шестнадесет
разказа на издателство „Сиела“ тръгва с интересна заявка. На гърба на книгата
нейният съставител Захари Карабашлиев изказва желанието си тя да се превърне в
отражение на новата българска литература. Той споделя също, че в края на
миналата година (2015) е поканил „някои от най-интересните български автори“ да
напишат разказ на любовна тема. Премиерата на този сборник е февруари 2016 година.
Вижда се, че в рамките на няколко месеца са написани шестнадесет разказа,
обработени са, подредени са, въобще – минати са всички процедури преди и след
печатането на една книга. Излишно е да казвам, че за българските стандарти това
си е спринтьорско представяне, още повече, че авторът не е само един. Но нека
не се забравя все пак, че това са „някои от най-интересните български автори“.
Навярно за редовно четящата общественост, повечето (а може и всички) автори са
известни. Заедно с темата на произведенията, книгата обещава да се превърне в
успешен продукт.
Наличието на много автори и предварителното задаване
на темата на разказите им, насочва фокуса към техния стил, към сюжета и
предразполага читателя да очаква изненадата до някаква степен, да очаква
смайващи любовни истории. Една такава тема обаче неминуемо крие риска от
възникването на дискусии и спорове, тъй като разбиранията за „разказ на любовна
тема“ и въобще за това какво представлява любовта, могат и със сигурност ще се
разминават. Друг е въпросът дали това не е и една от целите на тази книга – да създаде
дискусия. Още повече, че Карабашлиев твърди, че това е „сборник, посветен на
любовта във всичките ѝ измерения“. Твърдение, което идва малко крайно, защото
ако ще се разпределя любовта като чувство, като явление, като усещане, като
споделена емоция между двама, като химичен и биологичен процес в шестнадесет
измерения, то това би било крайно недостатъчно. Все пак, макар и много условно,
на базата на развръзката в историите, на настроенията, на внушенията, които
носят, разказите могат да бъдат групирани на такива, в които любовта е неслучила
се, невъзможна, трагична или възпрепятствана от нещо („365 дни любов“, „Без
изменение“, „Запалката“ и др.), такива, в които любовта успява да пребъде или
се създава впечатлението, че ще се случи („Nothing else matters”, „Фосили“, „Aqua Alta”, „Три секунди“, „Лагерта“) и
такива разкази, в които любовта е застъпена по малко по-различен и, така да се
каже, неромантичен начин и алкохолът е на особена почит („По-висок от мене“, „Първото
и най-важно нещо, което човек трябва да прави, когато се дави, това е да държи
главата си над водата“).
Разбира се, това разпределение далеч не изчерпва
възможностите на тази книга и не претендира за точност, именно заради
индивидуалното разбиране, както на отделните текстове, така и на по-общи
мотиви, които биха могли да се сметнат за обединяващи.
„Обича ме, не те обича“ дава възможността да се
сравнят шестнадесет различни стила. Специално за някои от авторите, стилът е
напълно типичен и разпознаваем. Такъв е случаят с Владимир Зарев, например,
където начинът, по който се води повествованието, закодирването на смисъла,
това плавно и постепенно преливане на събитията, напасването им едно към друго,
насочват към писането на този автор. Подобен е случаят и с Емил Андреев, чиито
разкази обикновено умеят да грабнат читателското внимание, а позицията на
разказвача остава незабележима. „Венецианска тройка“ тук не прави изключение.
Но дори знаейки само за фантазията в писането на Емил Андреев, читателят
веднага би го разпознал, прочитайки израз като: „Заглавикваш ме с поредния ти
фантазъм.“ (стр. 94)
Заличената граница между автор и разказвач пък може
да се отбележи като една от отличителните черти на Радослав Парушев, заедно с
изказа, с езика, който е лишен от допълнителна украса. Писане по начин, по
който се говори, характерен за стила на „бързата литература“. Алек Попов от
своя страна е оставил съвсем ясни и различими белези в своя текст, за да бъде
познато неговото присъствие. Забележимо е писането на Теодора Димова в
последния разказ – „Три секунди“. Той се състои от пет изречения, като първото
от тях е дълго няколко страници, а запетаите са единствените препинателни знаци
в него. Това може да се приеме като експериментално писане. Трудно е да се
определи обаче дали е успешен един подобен ход. Определено се набива на очи, а
по този начин пълното внимание на читателя към текста намалява. Друг е въпросът
доколко подобен тип писане разчита на посланието, на смисъла, на историята и
всичко, което се съдържа в написаното. А и по принцип експерименталните подходи
се посрещат скептично от българския читател.
Много силно в този сборник е присъствието на Георги
Господинов с „Без изменение“. Разказът има сложна конструкция (както много
други в сборника), но е разбираем, четивен, въздействащ със стила си, с
ретроспекциите, със само привидната ирония, с финеса, с който е нанесена
любовта, която на повърхността изглежда бледа и слаба, но се оказва силна и със
съдбовна важност. Този разказ е и събирателен от гледна точка на това, че в
него могат да се открият черти, които са характерни и за други. Така е например
със смисъла, с който са натоварени родният край на героя и изминалото време,
закодирали в себе си спомена за истинската любов. Писмото се явява като едно от
основните средства за изразяване на чувства и мисли и отново не само в този
разказ (също и в „Nothing else
matters“, „365 дни любов“). Прави впечатление също, че в много от
произведенията някой символичен предмет се превръща в отключващия елемент,
въвеждащ към основната история – запалка, салфетка, шахматна фигурка и прочие.
И продължавайки с изреждането на някои от по-открояващите се черти на този
набор от текстова на любовна тема, смятам за нужно да се отбележи, че женското
присъствие сред авторите е доста скромно. Неправилно е да се правят сравнения
от сорта на „мъжко“ и „женско“ писане, още повече, че „женските“ разкази са
само три, но в текстовете от мъже писатели е видна намесата не сексуалното, на
еротичното като притурка към любовната линия или пък като един от центровете
на сюжета.
Въпреки че тук са събрани „някои от най-интересните
български автори“, се срещат и някои слабости, които не бива да се подминават в
един такъв преглед върху книгата.
„Пред погледа ѝ се разкриха канапе с два фотьойла,
покрити с дебел найлон, масичка, празна камина, нисък шкаф, това-онова и
няколко кашона, подпрени в ъгъла.“ (стр. 156)
Тук, например, е започнато едно по-конкретно описание
на обстановката и в един момент изниква изразът „това-онова“, който е доста
обобщаващ и някак не се вписва в този случай. Също така, някои от разказите
навеждат на мисълта доколко всъщност могат да бъдат приемани като любовни. Но
това са дребни и по-„скрити“ камъчета в градината на отговорния редактор за
този сборник Христо Блажев и редактора Ганка Филиповска, която заедно със
Захари Карабашлиев са част и от авторския колектив. По-скрита е и заигравката с
лъскавия кант от заглавието на корицата (която впрочем се предлага в розов и
син цвят), където „ме“ и „те“ от него, незабележимо, ако се гледа от снимка, са
обърнати, за да се получи „Обича те, не ме обича“ и да напомни за другата
страна на любовта.
Тази книга излиза с нагласата да е първата от
излизащите всяка година по това време такива сборници. Това отлага въпроса за
подбора на авторите за следващото издание, когато ще може да се направи
адекватно сравнение, да се проследят общи цели и тенденции, а дотогава ще стане
ясно дали сегашното е имало очаквания успех.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар